— Благодаря ви, че мислите за мен — мрачно й отговори Сакр-ел-Бар. — Без съмнение аз ще получа онова, което съм заслужил. Дано само, когато дойде, да дойде бързо.
— О, не, не! — възкликна тя. — Не това! — И се изправи, внезапно развълнувана.
— Какво друго ми остава? — попита той и се усмихна. — Каква по-добра съдба би могъл да ми пожелае някой?
— Ще се върнете жив в Англия! — възкликна тя за негова изненада. — Истината трябва да възтържествува и вие да бъдете очистен от клеветата.
Той устреми към нея тъй пламенен и изпитателен поглед, че тя извърна очи. След това отривисто се изсмя.
— Има само един вид справедливост, която мога да очаквам в Англия — каза корсарят. — Справедливост, оказана с въже. Повярвайте, госпожице, спечелил съм си твърде лоша слава, за да очаквам милост. Най-добре ще е да свърша тази нощ тука. Освен това — добави той и присмехулството му изчезна, а тонът стана мрачен — помислете си за сегашната ми предателска постъпка спрямо тези мои хора, които, каквито и да са, са ме следвали в десетки опасности, а и днес показаха, че тяхната обич и вярност към мен е по-голяма от предаността им към самия паша. Аз ще съм ги обрекъл на посичане. Бих ли могъл да оцелея с чест? За вас и близките ви те може да са само нещастни езичници, но за мен те са моите морски ястреби, моите воини, моите верни, доблестни последователи и аз наистина трябва да съм куче, ако се избавя от смъртта, на която съм обрекъл тях.
Докато го слушаше и от думите му добиваше представа за нещо, което досега не беше могла да схване, очите й се отвориха широко от внезапен ужас.
— Това ли ще е цената на моето избавление? — попита го тя уплашено.
— Надявам се, не — отговори той. — Имам предвид нещо, с което може би ще го избягна.
— И ще спасите и собствения си живот? — добави тя бързо.
— Защо занимавате ума си с такова жалко нещо? Животът ми е вече проигран. Ако се върна в Алжир, положително ще ме обесят. Асад ще се погрижи за това и дори всичките ми морски ястреби не ще могат да ме спасят от моята съдба.
Девойката се отпусна отново на дивана и закърши ръце с изражение на безнадеждно отчаяние.
— Разбирам — каза тя. — Разбирам. Тази съдба ви я навлякох аз. Като сте изпратили Лайонел с това поръчение, вие доброволно сте се отказали от своя живот, за да ме върнете при близките ми. Нямахте право да сторите това, без да се допитате до мене. Нямахте право да сметнете, че ще се съглася на такова нещо. Не искам да приема тази жертва! Не искам, сър Оливър!
— Всъщност това съвсем не зависи от вас, слава богу! — отговори той. — Но вие се заблуждавате в заключенията си. Единствено самият аз си навлякох тази съдба. Тя е напълно закономерен плод на неразумната ми постъпка. Тя се стоварва отгоре ми, както всичките злини трябва да се стоварват върху оногова, който ги върши. — Той сви рамене, сякаш искаше да приключи въпроса. После с променен глас, с глас, изключително плах, тих и нежен, рече: — Може би ще е твърде много да помоля да ми простите всичките страдания, които ви причиних?
— Струва ми се — отговори Розамунд, — че аз съм тази, която трябва да иска прошка от вас.
— От мен?
— За моето неверие, което стана първопричина за всичко. За готовността, с която повярвах всичко лошо за вас преди пет години, за това, че изгорих непрочетено вашето писмо и доказателството за невинността ви, приложено към него.
Той й се усмихна много добродушно.
— Вие май казахте, че сте била водена от инстинкта си. При все че не бях извършил приписваното ми деяние, вашият инстинкт е знаел, че съм лош; и вашият инстинкт е бил прав, защото съм лош… трябва да съм. Това са собствените ви думи. Но не мислете, че ви подигравам с тях. Аз осъзнах истинността им.
Тя протегна към него ръце:
— Ами ако… ако ви кажех, че съм осъзнала лъжливостта на всичко това?
— Бих го схванал като милостиня, която състрадателното ви сърце поднася на човек, попаднал в моето безизходно положение. Вашият инстинкт не се е лъгал.
— Лъгал се е! Лъгал се е!
Но нищо не можеше да го разубеди. Той поклати глава с мрачен вид.
— Никой човек, който не е наистина лош, не би могъл да ви стори онова, което ви сторих аз, колкото много и да е бил предизвикан. Сега го виждам ясно, както хората виждат скрити нещата в сетния си час.
— Ах, защо сте тъй решен да прегърнете смъртта? — възкликна тя с отчаяние.
— Съвсем не съм — отвърна той с бърз преход към по-присъщото му държание. — Смъртта е тази, която е решила да ме прегърне. Но аз поне я чакам без страх и съжаление. Посрещам я, както всички ние трябва да посрещнем неизбежното — даровете от ръцете на предопределението. И аз съм ободрен… почти зарадван от сладката ви прошка.
Неочаквано тя стана и се приближи към него. Хвана го за ръката и застана много близо, вдигна очи към лицето му.
— Ние трябва да си простим един на друг, ти и аз, Оливър — каза тя. — А тъй като прошката заличава всичко, нека… нека всичко, което ни е разделяло през тези пет години, да бъде сега заличено!
Дъхът му секна, когато наведе поглед към бялото й напрегнато лице.
— Нима не е възможно да се върнем пет години назад. Нима не е възможно да се върнем към отношенията, които ни свързваха едно време в Годолфин Корт?
Блясъкът, който беше внезапно осветил лицето му, бавно угасна и то стана сиво и сковано. Очите му се замъглиха от скръб и отчаяние.
— Който е грешил, трябва да носи тежестите на греха си… а също и поколенията, които идват след него. Връщане назад няма. Вратите на миналото са здраво залостени зад нас.
— Тогава да ги оставим залостени. Да обърнем гръб на това минало, ти и аз, да започнем отново двамата заедно и да възвърнем един на друг онова, което пропиляхме поради глупостта си през тези години.
Сакр-ел-Бар сложи ръце на раменете й, задържа я така, на разстояние от себе си, и я загледа с много нежен поглед.
— Мило момиче! — промърмори той и тежко въздъхна. — Боже! Колко щастливи сме могли да бъдем, ако не беше това злополучие… — Той рязко се прекъсна. Ръцете му паднаха от раменете й, той се извърна наполовина и продължи вече с груб тон и държане: — Започвам да се размеквам. Сладкото ти състрадание така ме разчувствува, че малко остана да ти заговоря за любов, а какво общо мога да имам аз с нея? Любовта принадлежи на живота, любовта е живот, а аз… Moriturus te salutat!24
— О, не, не! — Тя се вкопчи в него пак с треперещи ръце, с обезумял поглед.
— Твърде късно е — отговори й той. — Няма мост, който да може да се прехвърли над бездната, която сам си изкопах. Трябва да падна в нея с толкова спокойствие, колкото бог пожелае да запазя.
— Тогава — извика тя с внезапно въодушевление — аз ще падна с теб! Поне накрая ще бъдем заедно!
— Това е вече чисто безумие! — възрази той, но въпреки това в самото нетърпение, изразено в думите му, прозвуча нежност. Той погали златокосата глава, притиснала се към рамото му. — С какво ще ми помогне това? — попита я той. — Нима ще отровиш последния ми час… ще лишиш смъртта от цялото й величие? Не, Розамунд, ти можеш да ми направиш много по-голяма услуга, като останеш. Върни се в Англия и дай там гласност на истината, която си научила. Поеми задължението да очистиш честта ми от това петно, да разгласиш истината за онова, което ме докара до позора да стана вероотстъпник и корсар. — Той се дръпна от нея. — Ш-шт! Какво е това?
Отвън бе долетял неочакван вик:
— На крак! На оръжие! На оръжие! Хола! Балак! Балак!
— Ударил е часът — рече той, обърна й гръб, втурна се изведнъж към входа и отметна завесата.
