го чака по цял час; една сутрин дори, като разбра, че Рубо няма да се върне след закуска, колегиално го замести, за да му спести мъмренето. Този процес на бавен упадък започна да се отразява на цялата му дейност. Денем не беше вече усърдният, строг към другите и към себе си служител, който изпращаше и посрещаше влаковете едва след като лично ги е проверил и е отбелязал и най-дребните подробности в доклада си до началник-гарата. Нощем заспиваше непробудно в голямото кресло в канцеларията. Дори и като се събудеше, обхождаше перона сънливо, кръстосал ръце на гърба; даваше нарежданията си с беззвучен глас, не проверяваше изпълнението. Все пак по силата на навика всичко вървеше по установения ред с изключение на неправилното отвеждане в депото на един пътнически влак поради неговата небрежност. Колегите му се забавляваха и разправяха, че го е ударил на живот.
Действително Рубо, кажи-речи, живееше в Търговското кафене, на първия етаж в отделна малка зала, която постепенно се бе превърнала в истинско свърталище за хазарт. Разправяха, че там всяка нощ имало и жени, но всъщност се мяркаше само около четиридесетгодишната любовница на някакъв капитан в оставка — и то не от обич, а защото бе запалена картоиграчка. Помощник-началникът задоволяваше там само тъмната си страст към хазарта, която се бе пробудила у него на другия ден след убийството случайно при една партия пикет, а после бе нараснала и бе преминала в непреодолима привичка, защото го разсейваше, откъсваше го от мислите му. Играта така го бе завладяла, че бе прогонила дори плътските желания у този груб самец; беше изцяло в неин плен, тя единствена го засищаше и удовлетворяваше. Не го измъчваха угризения на съвестта, не търсеше забрава, но сред семенната разруха, сред проваления си живот бе намерил утеха, затъпяващо егоистично щастие, което можеше да вкуси сам; и всичко потъваше в тая страст, която го водеше към пълно падение. Дори алкохолът не би могъл да направи часовете му тъй леки, тъй волни, тъй бързо летящи. Беше се освободил от житейските грижи, струваше му се, че води напрегнато съществуване, но в някакъв друг мир, беше безучастен към неприятностите, които навремето можеха да го доведат до изстъпление. И ако не се смятат уморителните нощи, той се чувствуваше отлично; надебеля дори — бе станал мазен и жълтеникав, а натежалите клепачи скриваха помътнелите му очи. Прибираше се вкъщи полусънен, тромав и се отнасяше с върховно безразличие към всичко.
В нощта, когато Рубо се върна да измъкне изпод паркета тристате златни франка, трябваше да се разплати с инспектора по охраната господин Кош, тъй като бе загубил при няколко залагания. Кош беше опитен играч, отличаващ се с голямо хладнокръвие, което го правеше опасен противник. Той разправяше, че играе за удоволствие; длъжността му го принуждаваше да спазва приличие, ето защо държеше единствено да минава за бивш военен, стар ерген, който е само постоянен посетител на кафенето; това не му пречеше да удря карти по цяла нощ и да обира парите на другите. Носеха се разни слухове, обвиняваха го, че не си гледа службата, ставаше дума дори да го уволнят. Но все отлагаха; и без това почти нямаше работа — за какво да изискват по-голямо усърдие? Той благоволяваше да се мярка от време на време по перона на гарата, където разменяше любезни поздрави с всички.
За три седмици Рубо задлъжня на господин Кош с още около триста франка. Обясняваше, че наследството на жена му оправило сметките им, но добавяше на смях, че тя държала ключовете от касата; така се извиняваше, задето изплаща бавно дълговете си. Една сутрин бе много притеснен; като остана сам, отново отмести перваза и измъкна тайно банкнота от хиляда франка. Цял трепереше, не се беше развълнувал така през нощта, когато взе златните монети; тогава имаше усещането, че случайно са попаднали в ръцете му, докато банкнотата му се струваше чиста кражба, настръхваше цял, като си помислеше за тези прокълнати пари, до които си бе обещал никога да не се докосва. Преди се заричаше, че по-скоро ще умре от глад, отколкото да ги пипне, а ето че сега ги вземаше и сам не можеше да си обясни къде бе отишла честността му — очевидно бе изчезвала малко по малко с всеки изминал ден, откакто бе започнало нравственото му разложение след убийството. Стори му се, че усети в дупката нещо влажно и меко с отвратителна миризма и го обзе ужас. Бързо намести паркета и пак се закле да си отреже ръката, ако го докосне. Жена му не бе го видяла, отдъхна си и изпи голяма чаша вода, за да се съвземе. При мисълта, че ще плати дълга си и ще му останат доста пари, за да играе, сърцето му радостно заби.
Но когато трябваше да развали банкнотата, пак се уплаши. Преди беше смел и ако не бе направил глупостта да забърка жена си в цялата тая история, би отишъл сам да се предаде; сега само като се сетеше за полицията, цял се обливаше в хладна пот. Знаеше, че номерата на банкнотите не са записани, че делото е приключено и заровено завинаги в архивата, но го обземаше ужас, щом понечеше да влезе някъде, за да развали парите. Пет дни държа банкнотата у себе си; пипаше я, местеше я от джоб в джоб, не се разделяше с нея дори нощем и това направо се превърна в навик. Кроеше сложни планове и винаги го връхлитаха нови страхове. Първо се огледа на гарата — защо да не помоли някой колега касиер? После това му се стори извънредно опасно, хрумна му да отиде в другия край на Хавър без униформената фуражка и да купи нещо, все едно какво. Но дали няма да предизвика подозрение, като го видят да плаща дреболии с такава едра банкнота? Спря се на идеята да развали банкнотата в тютюнопродавницата на улица Наполеон, където ходеше всеки ден. Нима това не беше най-простият начин — знаеха, че са получили наследство, продавачката нямаше да се изненада. Рубо стигна до вратата, но бе обзет от такова малодушие, че се спусна до Вобанския док, за да си възвърне смелостта. Разхожда се половин час и се върна, без да е взел решение. Вечерта в Търговското кафене, като видя господин Кош, внезапно измъкна предизвикателно от джоба си банкнотата и помоли собственицата да я развали; тя нямаше дребни и изпрати един от сервитьорите до тютюнопродавницата. Пошегуваха се дори с банкнотата, която изглеждаше нова, макар да бе пусната в обращение преди десет години. Инспекторът по охраната я взе, повъртя я в ръцете си и заяви, че сигурно е лежала дълго в някоя дупка; това даде повод на любовницата на капитана в оставка да разкаже някаква дълга история за скрито съкровище, намерено под мраморната плоча на някакъв скрин.
Седмиците се редуваха и парите разпалваха страстта на Рубо към хазарта. Той не правеше големи залози, но тъй упорито, тъй мръсно не му вървеше, че всекидневните малки загуби се трупаха и се превръщаха в огромни суми. Към края на месеца пак се озова без пукната пара, дори бе задлъжнял срещу честната си дума с няколко наполеона и направо се съсипа, защото не смееше да пипне карта. Така се бореше със себе си, че едва не легна болен. Натрапчивото видение на деветте банкноти, погребани под паркета в трапезарията, мира не му даваше — виждаше ги през дървените фигурки, чувствуваше как изгарят подметките му. Като си помислеше, че само да пожелае, и може да си вземе още една! Но този път клетвата си беше клетва, по-скоро би си пъхнал ръката в огъня, отколкото в оная дупка. Една вечер обаче, когато Севрин бе заспала рано, не издържа и повдигна перваза с такава тъга и злоба, че очите му се напълниха със сълзи. За какво да се бори? Щеше да си причини само излишни страдания, защото ясно разбираше, че ще ги измъкне една по една, до последната.
На другия ден Севрин случайно забеляза прясната драскотина на ръба на перваза. Тя се наведе и установи, че паркетът пак е разместван. Очевидно мъжът й продължаваше да измъква парите. Изненада се от обзелия я гняв, защото обикновено не проявяваше користолюбие, без да се смята, че също бе готова по-скоро да умре от глад, отколкото да докосне опетнените с кръв пари. И все пак нима те не бяха толкова нейни, колкото и негови? Защо той се разполагаше с тях, като се криеше и дори не се съветваше с нея? До обед се измъчваше от желанието да се убеди и на свой ред би отместила перваза, за да погледне, ако не бе усетила как косите й настръхват при мисълта да рови там сама. Ами ако от дупката се надигне мъртвецът? От този детински страх трапезарията й стана толкова противна, че взе ръкоделието си и се затвори в спалнята.
Вечерта, докато ядяха мълчаливо остатъците от яхнията, отново се раздразни, като забеляза, че той неволно попоглежда към оня ъгъл на паркета.
— Пак си пипал там, нали? — запита рязко тя.
Той вдигна изненадано глава.
— Какво съм пипал?
— О, не се преструвай, чудесно ме разбираш… Само че слушай какво ще ти кажа: не желая повече да вземаш от тях, защото те са толкова твои, колкото и мои, и направо се разболявам, като си помисля, че ги докосваш.
Той обикновено избягваше кавгите. Семейният им живот сега беше само неизбежно общуване между двама души, обвързани, но чужди един на друг, които прекарваха по цели дни, без дума да си разменят, срещаха се и се разделяха безразлични и самотни. И този път той се задоволи да свие рамене, без да й дава никакво обяснение.
