Тя обаче бе много раздразнена и искаше веднъж завинаги да свърши с укритите пари — въпрос, който я измъчваше от деня на престъплението.
— Държа да ми отговориш… Посмей само да ми кажеш, че не си ги пипал.
— Теб какво те засяга?
— Засяга ме, защото просто ми се гади, като си помисля. И днес толкова ме беше страх, че не се реших да остана тук. Всеки път, като ровиш там, три нощи ме мъчат кошмарни сънища. Никога досега не сме говорили за тези пари. Остави ги мирно и тихо и не ме принуждавай да си спомням за тях.
Той я гледаше втренчено с големите си очи и повтори натъртено:
— Какво те засяга, че ги пипам, нали не те карам теб да ги пипаш? Това си е моя работа, отнася се до мен.
Тя щеше да замахне рязко, но се сдържа. После, развълнувана, с изписани на лицето мъка и отвращение, каза:
— Ах, знаеш ли, не те разбирам… Преди беше честен човек. Да, никога не би взел и петаче от някого… За онова, дето го направи, може да ти се прости, защото тогава беше напълно полудял и подлуди и мен… Ама тези пари, ах, тези отвратителни пари, които би трябвало да забравиш, а ти ги крадеш малко по малко, за да си правиш удоволствието!… Какво става, как можеш да паднеш така низко?
Той я слушаше и в един миг на просветление сам се удиви, че е стигнал до кражба. Не можеше да осъзнае кога и как се бе извършило неговото бавно падение, не разбираше как убийството е унищожило всичко наоколо му, не можеше да си обясни как бе започнал да води ново, съвсем различно съществуване и сам бе станал друг човек сред разрушеното си семейство, а жена му се бе отдръпнала отчуждена и враждебна. Но всичко това бе непоправимо, той замахна, сякаш да се освободи от непоносимите мисли, и изломоти:
— Като се пука човек от досада вкъщи, търси разтуха навън. Ти вече не ме обичаш и…
— Ах, не, не те обичам вече!
Той я изгледа и удари с юмрук по масата, а лицето му се наля с кръв.
— Я по-добре ме остави на мира! Аз преча ли ти да се забавляваш? Укорявам ли те?… На мое място всеки честен човек щеше сума работи да направи, а аз нищо не правя. Първо би трябвало да ти тегля един ритник и да те изхвърля. Тогава може би ще престана да крада.
Севрин пребледня като смъртник, защото и тя често си бе мислила, че щом такъв ревнив мъж може да търпи жена му да има любовник, това е признак на тежко заболяване, на нравствена гангрена, постепенно разяждаща задръжките му, убиваща съвестта му. Но въпреки това се бореше, не искаше да признае вината си. Извика му задъхана:
— Забранявам ти да пипаш парите!
Той престана да яде. Сгъна спокойно салфетката, стана и й каза подигравателно:
— Ако искаш, хайде да делим!
И се наведе, готов да отмести перваза. Тя се хвърли напред, стъпи върху паркета, където бяха парите.
— Не, не! Знаеш, че бих предпочела да умра… Не отваряй! Не, не! Недей пред мен!
Тази вечер Севрин имаше среща с Жак зад сточната гара. Когато се върна след полунощ, си припомни сцената с мъжа си и превъртя два пъти ключа на спалнята. Рубо имаше нощно дежурство, не я беше страх, че ще се върне за спане, защото това се случваше рядко. Но въпреки че бе дръпнала завивката до брадата си и не бе угасила нощната лампа, не можеше да заспи. Защо бе отказала да делят? Мисълта да се възползува от тези пари вече не я възмущаваше толкова. Не беше ли приела оставената й като наследство къща в Кроа дьо Мофра? По същия начин можеше да вземе и парите. Пак я побиха тръпки. Не, не, никога! Би взела и парите, но те бяха откраднати от трупа след ужасното убийство и тя не би посмяла да ги докосне, страх я беше, че ще изгорят пръстите й. Севрин се поуспокои, започна да размишлява: би ги взела не за да ги харчи; напротив, щеше да ги скрие другаде, да ги зарови на известно само на нея място, където да останат навеки; така поне половината от цялата сума нямаше да отиде в ръцете на мъжа й. Нямаше да тържествува, че е взел всичко, щеше да му попречи да проиграе и това, което й принадлежи. Когато часовникът отмери три, вече съжаляваше до смърт, че се е отказала от подялбата. В главата й се прокрадна все още далечна, неясна мисъл — да стане и да измъкне изпод паркета всичко, да не му остави нищо. Но я вледеняваше такъв ужас, че не се решаваше да стигне докрай. Да вземе всичко, да го запази, без той да посмее да се оплаче! Полека-лека изпълнението на този план се превърна в необходимост, някъде дълбоко в нея несъзнателно се надигаше воля, много по-силна от съпротивата й. Въпреки че не го желаеше, скочи внезапно от леглото — не можеше да постъпи по друг начин. Вдигна фитила на лампата и отиде в трапезарията.
От този момент престана да трепери. Страховете й се изпариха, действуваше хладнокръвно, с бавни и точни движения, като сомнамбул. Потърси ръжена, с който Рубо отместваше перваза. Когато дупката зина, доближи лампата, защото не виждаше добре. Наведе се, но остана неподвижна, вцепенена, като закована — дупката беше празна. Очевидно, докато е била на среща, Рубо се е върнал, вземайки преди нея същото решение: да прибере всичко, да запази всичко за себе си; и начаса бе награбил банкнотите, не бе оставил нито една. Тя коленичи и видя на дъното в праха между гредите да блестят само златният часовник и златната верижка. Застина така за миг, полугола, в хладно изстъпление, като повтаряше безспир:
— Крадец! Крадец! Крадец!
После с яростно движение сграбчи часовника, като изплаши един огромен черен паяк, който побягна встрани. Намести паркета, удряйки го с ток, върна се в леглото и остави лампата на нощната масичка. Когато се позатопли, се взря в часовника, който държеше в стиснатата си шепа, обърна го, разгледа го от всички страни. На капака бяха преплетени инициалите на председателя. От вътрешната страна видя фабричния номер — 2516. Опасно беше да държи у себе си тая скъпоценна вещ, номерът беше известен на правосъдието. Но беше така разярена, задето се е добрала само до това, че вече не я беше страх. Усещаше дори, че кошмарите ще престанат да я мъчат, след като вече нямаше труп под паркета. Най-сетне щеше да стъпва спокойно навсякъде у дома си. Пъхна часовника под възглавницата, угаси лампата и заспа.
На другия ден Жак беше свободен, трябваше да почака Рубо както обикновено да заседне в Търговското кафене и да отиде при нея да закусят. Понякога си позволяваха това удоволствие. Докато ядяха, все още трепереща от възмущение, Севрин заговори за парите и му разказа как не е намерила нищо в дупката. Злобата срещу мъжа й не стихваше и тя все повтаряше:
— Крадец! Крадец! Крадец!
После донесе часовника и настоя Жак да го вземе, въпреки че това явно му бе противно.
— Разбери ме, мили, никой няма да вземе да го търси у теб. Ако аз го задържа, той сто на сто ще ми го вземе. Да знаеш, че предпочитам да ми откъсне парче месо, отколкото да му го дам… Не, туй е вече прекалено. Тези пари никак не ми бяха потрябвали. Ужасяваха ме, никога не бих похарчила и петаче от тях. Ама той нима имаше право да си ги присвоява? Ах, както мразя!
Тя се разплака и толкова настойчиво го молеше, че младият мъж най-сетне пъхна часовника в джоба на жилетката си.
Измина един час, а Жак продължаваше да държи полуоблечената Севрин на коленете си. Тя бе склонила глава на рамото му и бе обгърнала с ръце нежно и отмаляло шията му, когато Рубо, който имаше ключ от вратата, неочаквано влезе. Севрин скочи рязко. Беше ги заварил на местопрестъплението, излишно бе да отричат. Съпругът остана като закован, нямаше как да мине, а любовникът продължаваше да седи слисан. Севрин изобщо не се помъчи да измисли някакво обяснение, само пристъпи към него и бясно заповтаря:
— Крадец! Крадец! Крадец!
За секунда Рубо се поколеба. После сви рамене, както постъпваше сега при всички неприятни положения, влезе в спалнята и взе забравения там служебен бележник. Тя обаче го последва, като го обсипваше с обиди:
— Пак си ровил там, посмей да отречеш… И всичко си отмъкнал, крадец такъв! Крадец! Крадец!
Без дума да каже, той прекоси трапезарията. Обърна се само от прага и я обгърна с мрачния си поглед:
— Я ме остави на мира!
И излезе, без дори да затръшне вратата. Сякаш нищо не бе видял, дори с намек не показа, че е
