забелязал седящия там любовник.
Последва дълго мълчание, после Севрин се обърна към Жак:
— Е, какво ще кажеш?
Жак не бе произнесъл нито дума; най-сетне стана и изрази мнението си:
— Той е свършен човек.
И двамата бяха съгласни по този въпрос. Изненадата им, че търпи втория любовник, след като е убил първия, бе последвана от отвращение към снизходителния съпруг. Когато един мъж стигне дотук, той затъва до гуша в калта и от него всичко може да се очаква.
От този ден Севрин и Жак се почувствуваха напълно свободни. Възползуваха се от това, без повече да ги е грижа за Рубо. Сега, когато съпругът вече не ги притесняваше, най-голяма тревога им създаваше съседката госпожа Льобльо, която вечно ги дебнеше. Без съмнение тя ги подозираше. Колкото и тихо да стъпваше Жак, при всяко посещение виждаше как вратата отсреща незабележимо се полуоткрехва и едно око го прострелва през цепнатината. Това стана непоносимо; вече не смееше да се качи при Севрин, защото, ако се решеше да го стори, знаеха, че тя ще залепи ухо до ключалката; не можеха не само да се целуват, но дори и да побъбрят свободно. Тогава Севрин, разгневена от това ново препятствие пред любовта й, поде старата борба срещу семейство Льобльо, за да отнеме квартирата им. Всеизвестно беше, че открай време тя се полагаше на помощник-началника. Сега вече не я съблазняваха чудесната гледка и прозорците към перона и към енгувилските хълмове; искаше да получи тази квартира единствено защото имаше втора врата към черния вход. Жак можеше да идва и да си отива оттам, без госпожа Льобльо да го усети. Най-сетне щяха да бъдат свободни.
Битката беше страшна. Квартирният въпрос, който бе разгорещявал целия коридор, пак пламна и се изостряше с всеки изминал час. Потърпевшата госпожа Льобльо се бранеше отчаяно, твърдеше, че ще умре, ако я затворят в мрачната задна квартира, заприщена от покрива на перона като килия. Как си представяха, че ще я накарат да отиде да живее в тая дупка, след като беше свикнала със светлата си стая с прозорци към безкрайния простор, вечно оживена от постоянното движение на пътниците? Ако краката откажеха да й служат и бъдеше обречена да гледа само ламаринения покрив, по-добре да я убият още сега! За съжаление това бяха само сантиментални доводи и тя бе принудена да признае, че се е сдобила с квартирата благодарение любезността на предшественика на Рубо, бившия помощник-началник, който беше ерген; някъде дори имаше декларация, подписана от мъжа й, че се задължава да върне квартирата, ако някой нов помощник-началник предяви иск. Тъй като те още не бяха намерили декларацията, тя твърдеше, че изобщо не е имало такова нещо. Колкото по-неблагоприятно за госпожа Льобльо се развиваше спорът, толкова по-зла и нападателна ставаше тя. По едно време се опита да намеси и жената на Мулен, другия помощник-началник, като разправяше, че тя уж видяла как разни мъже целували госпожа Рубо по стълбището; Мулен много се ядоса, защото жена му, кротко, безлично същество, която носа си не подаваше навън, плачеше и се кълнеше, че нито е видяла, нито е чула подобно нещо. Цяла седмица тая сплетня вилня като буря от единия до другия край на коридора. Но голямата грешка на госпожа Льобльо, грешка, която щеше да я доведе до поражение, беше, че продължаваше да дразни с упоритото си шпионира не деловодителката госпожица Гишон; беше си внушила натрапчивата мисъл, че тя всяка вечер ходи при началник-гарата, и желанието й да ги улови се превърна в истинска болест, изостри се до крайност, защото след две години следене не бе успяла да установи нищо, дори най-дребното потвърждение на подозренията си. И направо полудяваше от това, тъй като беше сигурна, че те двамата са любовници. Поради това именно госпожица Гишон, бясна, че не може нито да влезе, нито да излезе, без да я издебнат, също действуваше да настанят госпожа Льобльо към двора — така щеше да бъде по встрани и самата тя нямаше да бъде принудена вечно да минава край нейната врата под зоркия й поглед. По всичко личеше, че началник-гарата господин Дабади, който до този момент не се месеше в борбата, сега с всеки изминал ден все по-открито се обявяваше срещу Льобльо, а това беше важен признак.
Постоянните кавги още повече усложняваха положението. Филомен, която носеше сега пресни яйца на Севрин, се държеше направо безочливо при срещите си с госпожа Льобльо. А тя пък, понеже оставяше вратата си винаги отворена, за да дразни съседите, създаваше условия двете да си разменят сума неприятни приказки. Севрин и Филомен толкова се сближиха, че Филомен започна да изпълнява поръчките на Жак, когато той не смееше сам да отиде при Севрин. Пристигаше с яйцата, уреждаше срещите, обясняваше защо Жак е трябвало да прояви предпазливост предната вечер и до колко часа е седял на приказки при нея. От време на време, когато нещо попречеше на Жак да се види със Севрин, той охотно оставаше в малката къща на началника на депото Сованя. Водеше там и огняря Пекьо, сякаш искаше да се разсее и го беше страх да остане сам през цялата вечер. Дори когато огнярят изчезваше и се запиляваше по моряшките кръчми, Жак отиваше у Филомен, даваше й поръчката си и се заседяваше у нея. Станала довереница в тяхната любов, Филомен, която дотогава бе имала само груби любовници, полека-лека съвсем се умили. Малките ръце и вежливото държане на този печален и толкова кротък младеж й се струваха като още невкусвано лакомство. С Пекьо сега се караха като несговорно семейство; той пиеше и си разменяха повече грубости, отколкото ласки; а когато предаваше на жената на помощник-началника нежните думи на машиниста, сякаш сама вкусваше сладостта на забранения плод. Един ден му довери, оплака му се от огняря, който бил страшно прикрит и само се правел на веселяк, след като бил способен на всякакви подлости, когато се напие. Жак забеляза, че сега тя се грижеше много повече за външния си вид; беше висока и суховата като мускулеста кобила, но не й липсваше чар, имаше красиви страстни очи; започна да пие по-малко и поддържаше чиста къщата. Брат й Сованя чу една вечер мъжки глас и влезе в стаята, готов да набие госта, но като позна машиниста, донесе бутилка сидър да го почерпи. На Жак явно му беше приятно да го посрещат тъй любезно, у тях не усещаше страшната тръпка. Филомен проявяваше все по- голямо приятелство към Севрин и все по-голяма неприязън към госпожа Льобльо, като навсякъде я наричаше дърта негодница.
Една нощ срещна двамата любовници зад градинката си и ги придружи в мрака до навеса, където те обикновено се срещаха тайно.
— Право да ви кажа, прекалено добра сте. След като квартирата ви принадлежи, на ваше място щях да я хвана за косите и да я изхвърля… Дайте й да се разбере!
Жак обаче беше против скандалите:
— Не, не, господин Дабади се е заел, по-добре да изчакаме. Всичко ще се уреди.
— Преди края на месеца ще спя в стаята й — заяви Севрин — и ще можем да се виждаме по всяко време.
Филомен усети в мрака как при тези думи тя се притисна нежно до любимия си. Раздели се с тях, за да се прибере, но се спря на тридесет крачки в тъмното и се обърна. Страшно се вълнуваше, като знаеше, че са заедно. Не ревнуваше, но несъзнателно й се искаше да обича и да бъде обичана по същия начин.
С всеки изминал ден Жак ставаше все по-мрачен. На два пъти бе измислил разни предлози, за да не се вижда със Севрин; закъсняваше понякога у Сованя, за да избегне срещата с нея. Той все така я желаеше, и дори по-страстно отпреди. Но сега в обятията й пак усещаше пристъпите на ужасната болест, обземаше го шемет и бързо се отдръпваше вледенен, уплашен, че вече не е той, а съвсем друг човек, че у него се пробужда звярът, готов да хапе. Мъчеше се да се изтощава с работа, приемаше допълнително непосилни задачи, прекарваше по дванадесет часа прав в локомотива, пребит от тръскането, с пронизвани от вятъра дробове. Колегите му се оплакваха от тежкия труд на машиниста, който, твърдяха те, за двадесет години съсипвал човека; той копнееше веднага да бъде съсипан, никога не се уморяваше, беше щастлив само когато Лизон го носеше напред, без да мисли за каквото и да било, загледан в сигналите. Когато пристигаше, заспиваше като труп, без дори да се наплиска с вода. Но щом се събудеше, натрапчивата мисъл отново започваше да го човърка. Опита се да си възвърне предишната нежност към Лизон, пак започна с часове да я почиства, караше Пекьо да излъсква стоманата като сребро. Когато железопътните инспектори пътем се качваха в неговия локомотив, винаги го хвалеха. Той поклащаше глава, вечно недоволен, защото знаеше, че след онзи престой в снега неговата машина не беше вече предишната храбра здравенячка. Без съмнение при поправката на буталата тя бе загубила частица от душата си, онова тайнствено жизнено равновесие, което зависи от добрия монтаж. И това го измъчваше, отпадането й го изпълваше с горчива мъка и той отрупваше началниците си с безразсъдни жалби, искаше безполезни ремонти, измисляше неосъществими подобрения. Отказваха му й той ставаше все по-мрачен, убеден, че Лизон е тежко болна, а нищо не може да направи, за да не излезе тя от употреба. Любовта му се превръщаше в безнадеждност —
