защо да обича, щом е писано да убива всичко, което обича? И отнасяше при любовницата си това свое безумно любовно отчаяние, което нито страданието, нито умората можеха да уталожат.
Севрин също бе усетила промяната у Жак и се измъчваше, защото смяташе, че тя е причина за тъгата му, откакто бе узнал всичко. Дали не се разтреперва в обятията й и не отбягва целувките й, защото споменът за стореното от нея го ужасява? Никога не би се осмелила отново да подхване разговор на тая тема. Разкайваше се, че увлечена от неудържимото желание да си признае, бе проговорила в чуждото легло, когато двамата изгаряха от страст; вече бе забравила жаждата си да се довери, сякаш бе удовлетворена от мига, когато сподели с Жак своята тайна, с която бе го обвързала. Тя го обичаше, желаеше го още по-силно, откакто не криеше нищо от него. Това бе ненаситна страст, в нея най-сетне се бе пробудила жената — същество, създадено единствено за ласки, пламенна любовница, която не бе ставала още майка. Живееше само чрез Жак, не лъжеше, когато казваше, че иска да се слее с него, защото копнееше той да я отнесе, да я запази в себе си! Винаги нежна, покорна, изпитала наслада единствено чрез него, тя с удоволствие би спала от сутрин до вечер като котка на коленете му. От ужасната драма в сърцето й бе останало само удивлението, че е била замесена в нея; сякаш бе невинна и непорочна въпреки мръсотиите през младостта й. Сега всичко това бе далеч, тя се усмихваше и дори не би изпитвала злоба срещу мъжа си, ако той не я притесняваше. Но ненавистта й към този човек се засилваше, колкото повече се разпалваше страстта й, копнежът й по другия сега, когато знаеше и я бе опростил, другият беше станал неин владетел, него щеше да следва, той можеше да разполага с нея като със своя собственост! Тя бе му поискала снимка и спеше с нея; затваряше очи, долепила уста до лика му, безкрайно нещастна, откакто виждаше, че е нещастен, макар да не можеше да разгадае истинската причина за мъката му.
Докато чакаха да се приютят спокойно при нея, когато извоюва новата квартира, те продължаваха да се срещат навън. Зимата вече си отиваше, времето през февруари бе много меко. Удължаваха разходките си, скитаха с часове из обширния район на гарата, защото Жак избягваше да се спира, и когато тя го притискаше в обятията си и го разпалваше тъй, че го принуждаваше да седне, той я дърпаше все в тъмното от страх да не я убие, като зърне разголената й шия; докато не я виждаше, може би щеше да устои. В Париж, където Севрин отиваше с него всеки петък, спускаше плътно завесите, като твърдеше, че светлината му разваляла насладата. Сега тя изобщо не даваше обяснение на мъжа си за тези свои ежеседмични пътувания. За съседите оставаше в сила предишният предлог — болката в коляното; разправяше също, че ходела да навестява своята дойка леля Виктоар, която още лежала в болницата, но вече започвала да се оправя. Това беше голямо забавление и за двамата — в тези дни той следеше внимателно своята машина, а Севрин бе очарована, че не е така мрачен; пък и пътят я развличаше, макар да знаеше вече наизуст и най- ниските хълмове, и най-малките горички наоколо. От Хавър до Мотвил се простираха ливади, равни поля, оградени с живи плетища и засадени с ябълки. После чак до Руан се виждаше неравна пустинна местност. След Руан се появяваше Сена. Прекосяваха я в Сотвил, в Оасел, в Пон дьо л’Арш; тя се мяркаше непрекъснато, виеше се през обширни равнини. След Гайон вече изобщо не я губеха от поглед, течеше бавно отляво между ниски брегове, обрасли с тополи и върби; минаваха край склона, загубваха я в Бониер, внезапно я срещаха отново в Рони на излизане от Ролбоазкия тунел. Тя беше като мила спътница. Още три пъти я прекосяваха, преди да пристигнат. Следваха Мант с камбанарията, сгушена сред дървесата, Триел с гипсовите каменоломни, разпръснати като бели петна, Поаси, пресечен от железопътната линия през средата, зелените стени на Сенжерменската гора, Коломбските височини, покрити с люляк, най-сетне предградията и Париж, който вече се усещаше, изникваше след моста на Аниер с далечната Триумфална арка, извисила се над олющените постройки и щръкналите комини на фабриките. Локомотивът хлътваше в Батиньолския тунел, спираха в кънтящата от тракането гара и до вечерта си принадлежаха, бяха свободни. Връщаха се през нощта; тя затваряше очи и изживяваше отново щастието от срещата. Но и сутрин, и вечер, винаги когато минаваха близо до Кроа дьо Мофра, тя хвърляше предпазливо поглед, без да се навежда през прозореца, сигурна, че ще види на прелеза Флор, права, със сигналното флагче в ръка, проследяваща влака с горящи очи.
След като бе ги видяла да се целуват по време на снежната буря, Жак предупреди Севрин да се пази от нея. Сега знаеше, че Флор го обича страстно и диво още от дете, усещаше, че ревнува с цялата си момчешка сила, че пламти от необуздана, смъртоносна злоба. Освен това сигурно й бяха известни твърде много неща, защото си спомняше намека й за връзките на председателя с някаква госпожица, за която никой не се сещал и която той омъжил, за да я нареди. След като знаеше това, тя сигурно бе отгатнала кой е извършил престъплението; имаше опасност да се разприказва, дори да напише изложение до съда, за да си отмъсти. Но дните и седмиците минаваха и нищо не се случваше, той всеки път я виждаше застанала неподвижно на своя пост край пътя, с флагчето в ръка. Още отдалеч, щом тя зърнеше локомотива, Жак усещаше пламтящите й очи. Флор го виждаше през пушека, обгръщаше го цял, придружаваше го сред вихрения бяг на влака под оглушителното тракане на колелата. И в същото време изследваше, пронизваше, претърсваше всички вагони — от първия до последния. Винаги откриваше другата, съперницата, сега знаеше, че тя е там всеки петък. Севрин се мъчеше да не подава глава, но някаква властна необходимост я подтикваше да надзърне незабелязано; Флор начаса я мярваше и погледите им се кръстосваха като шпаги. Влакът летеше, гълташе пътя и едната от тях оставаше на земята, безсилна да го настигне, беснееше срещу щастието, което той отнасяше. Флор сякаш бе пораснала, всеки път му се виждаше по-висока; Жак беше започнал да се тревожи, че не прави нищо, питаше се какви ли планове крои тази висока мрачна девойка, от чиято поява не можеше да избяга.
Притесняваше ги също и един от железничарите — главният кондуктор Анри Доверн. Тъкмо той ръководеше влака в петък и проявяваше досадна любезност към младата жена. Открил връзката й с машиниста, главният кондуктор си казваше, че може би и той ще се вреди. Когато имаше сутрешно дежурство при потеглянето на влака от Хавър, Рубо се хилеше — толкова прозрачни бяха ухажванията на Анри; той запазваше цяло купе за Севрин, настаняваше я, проверяваше лично грейката. Един ден съпругът, който спокойно разговаряше с Жак, дори му смигна да погледне колко се престарава главният кондуктор, сякаш искаше да го запита как търпи подобно положение. Впрочем, когато се караха, той открито обвиняваше жена си, че спи с двамата. Тя си бе въобразила за миг, че и Жак го е повярвал и това е причината за лошото му настроение. Веднъж избухна в ридания и започна да го уверява, че е невинна, закле го да я убие, ако му е изневерила. Жак, силно пребледнял, се пошегува, целувайки я, като й отговори, че е напълно убеден в честността й и не възнамерява да убива никого.
През първите вечери на март времето беше отвратително, трябваше за дълго да прекратят срещите си; пътуванията до Париж, няколкото часа свобода, достигната тъй далеч, не бяха достатъчни на Севрин. Тя все по-силно искаше Жак да бъде неин, само неин, да живеят заедно и през деня, и през нощта, без никога да се разделят. Ненавистта към мъжа й ставаше все по-голяма, дори само присъствието му я дразнеше болезнено, непоносимо. Толкова кротка и ласкаво отстъпчива по природа, сега пламваше начаса, щом се отнасяше до него, побесняваше при най-дребното му възражение. Тогава черните й коси сякаш спускаха мрачна сянка над прозрачносините очи. Тя изпадаше в изстъпление, обвиняваше го, че е разбил живота й, че заради него семейството им се е превърнало в нетърпимо бреме. Та нали той бе извършил всичко? Нали по негова вина домът им бе рухнал и тя имаше любовник? Мудността и спокойствието му, безразличните погледи, с които посрещаше гневните й изблици, превитите рамене, големият корем, всичко, което бе го превърнало в мрачна купчина тлъстини, й се струваше признак на някакво своего рода щастие и това просто я вбесяваше, защото самата тя страдаше. Копнееше вече само да скъса, да се махне, да започне отново живота си другаде. Ах, да започне отново! Да заличи миналото, да започне живота си отначало, преди да се бяха случили всичките тези гадости, да стане такава, каквато беше на петнадесет години, да обича, да бъде обичана, да заживее, както мечтаеше тогава! Цяла седмица крои един план за бягство; представяше си как ще заминат с Жак, как ще се скрият в Белгия, как ще се настанят там като трудолюбиво младо семейство. Но дори не му спомена за това, защото веднага изплуваха всички пречки — несигурното положение, постоянният страх и особено неприятната перспектива да остави на мъжа си цялото си имущество, парите, къщата в Кроа дьо Мофра. Мъжът й и тя си бяха завещали приживе един на друг всичко, което притежаваха, така че беше със завързани ръце; като негова законна съпруга, се бе поставила юридически във властта му. Би предпочела да умре тук, отколкото да замине и да му остави дори петаче.
Един ден Рубо се върна вкъщи мъртвешки блед и й разказа как, като пресичал релсите пред някакъв движещ се влак, един от буферите докоснал лакътя му; Севрин си помисли, че ако беше умрял, щеше да е свободна. Загледа го втренчено с големите си очи и се запита защо не умира, след като вече не го обича и
