той пречи на всички.
От този момент започна да мечтае за друго — Рубо умираше при злополука и тя заминаваше с Жак за Америка. Но вече щяха да бъдат женени, щяха да са продали къщата в Кроа дьо Мофра и да са превърнали цялото си имущество в налични пари. Нямаше да има от какво да се страхуват за в бъдеще. След като напуснеха родината, щяха да се възродят в обятията си. Там вече нищо не би им напомняло миналото, тогава щеше да повярва, че животът започва отново. Тук не бе успяла, но там щеше да съумее да запази щастието си. Жак можеше да си намери някаква работа; и тя щеше да се заеме с нещо; защо да не се замогнат, да имат и деца, разбира се, да заживеят нов живот, изпълнен с труд и блаженство! Щом останеше сама — сутрин в леглото или през деня над ръкоделието, — се отдаваше на тези мечти, прекрояваше ги, допълваше ги, прибавяше непрекъснато радостни подробности и накрая започваше да се чувствува на върха на щастието и благополучието. Преди излизаше много рядко от къщи, а сега се пристрасти да ходи на пристанището, за да гледа как отплуват параходите: слизаше на вълнолома, облакътяваше се на перилата и следеше дима на кораба, докато се стопи в мъглата на хоризонта; тогава сякаш се раздвояваше, струваше й се, че вече е там, на палубата, с Жак, далеч от Франция, на път за мечтания рай.
Една вечер по средата на март Жак, който се бе решил да я посети вкъщи, й разказа, че е довел с влака от Париж един от бившите си съученици, който се канел да замине за Ню Йорк, за да разработи някакво ново изобретение — машина за производство на копчета; търсел съдружник, техник, и дори му предложил да го вземе със себе си. Великолепно предприятие, в което било необходимо да вложи само някакви си тридесет хиляди франка, а можел да спечели милиони. Жак разказа всичко това между другото, като добави, че, естествено, не приел предложението. Но дълбоко в душата си явно съжаляваше, защото наистина е тежко да се откаже човек от възможността да спечели цяло състояние.
Севрин го слушаше права, със зареян поглед. Не беше ли това осъществяването на нейната мечта?
— Да — прошепна тя, — най-сетне бихме могли да заминем утре…
Той вдигна изненадано глава:
— Как така да заминем?
— Да, ако той беше мъртъв.
Не назова Рубо, само посочи с брадичка. Той я разбра и замахна неопределено, което означаваше, че за нещастие не е мъртъв.
— Бихме могли да заминем — продължи тя бавно с дълбок глас — и да бъдем щастливи там! Ще имаме тридесет хиляди франка, ако продам къщата, ще ни останат пари и да се обзаведем… Ти ще ги вложиш в предприятието, аз ще подредя малък уютен дом и ще се обичаме от все сърце… Ах, колко хубаво, колко хубаво би било!
И добави много тихо:
— Далеч от спомените, само с новия живот пред нас!
Жак бе обзет от безкрайна нежност, ръцете им се сплетоха, те притиснаха длани, замлъкнаха, унесени от тази надежда. След малко тя се обади:
— Все пак трябва да видиш приятеля си, преди да отпътува, и да го помолиш да те предупреди, ако си намери съдружник.
Той отново се изненада:
— Ама защо?
— Боже мой! Знае ли човек? Оня ден само секунда да се е забавил, и щях да бъда свободна… Станеш сутрин жив и здрав, а вечерта те няма…
Тя го загледа втренчено и повтори:
— Ах, ако той беше мъртъв!
— Все пак нали не искаш да го убия? — каза Жак, като се опита да се усмихне.
Тя три пъти изрече „не“, но очите й казваха „да“, нежните й очи на любеща жена, която страстта прави неумолимо жестока. След като Рубо бе убил, защо и той да не бъде убит? Тази мисъл се породи у нея внезапно като естествена последица, като неизбежен край. Да го убият и да заминат, нищо по-просто от това. С неговата смърт всичко ще свърши, тя ще може да започне нов живот. Вече не виждаше друга развръзка, бе взела безвъзвратно решение; продължаваше да повтаря „не“, клатейки отрицателно глава, защото не й достигаше смелост да признае жестокостта си.
Облегнат на бюфета, Жак все още усмихнато се правеше, че приема на шега тоя разговор. Изведнъж му се мярна ножът и той каза:
— Щом искаш да го убия, дай ми ножа… Часовникът вече е у мен, тъкмо ще си направя малък музей.
Разсмя се още по-силно, но тя отговори сериозно:
— Вземи ножа.
Жак го сложи в джоба си и сякаш за да завърши шегата, я целуна с думите:
— А сега лека нощ… Веднага отивам при приятеля си, ще му кажа да почака… В събота, ако не вали, ела зад къщата на Сованя. Разбрано, нали? И бъди спокойна, няма да убиваме никого, само се пошегувах.
И все пак въпреки късния час Жак слезе до пристанището, за да потърси приятеля, който бе отседнал в един от хотелите и щеше да замине на другия ден. Разказа му, че може би ще получи наследство, и го помоли да изчака две седмици, за да му даде окончателен отговор. После, докато се връщаше към гарата по широките тъмни булеварди, сам се чудеше на постъпката си. Нима наистина бе си наумил да убие Рубо, та вече се разпореждаше с жена му и с парите му? Не, не бе взел такова решение, очевидно бе постъпил така за всеки случай. Но изведнъж пред него изникна споменът за Севрин, за пламтящата й ръка, за втренчения й поглед, който казваше „да“, докато устата й изричаше „не“. Севрин явно искаше той да го убие! Обзе го страшен смут, какво да прави?
Като се прибра в квартирата на улица Франсоа Мазьолин, Жак легна до хъркащия Пекьо, но не можа да заспи. Неволно му се натрапваше мисълта за престъплението, изграждаше плана на драмата, пресмяташе и най-далечните й последици. Ровеше се, обсъждаше всички „за“ и „против“. Всъщност, обмисляйки хладнокръвно, без да се горещи, всичко беше „за“. Нима Рубо не беше единствената пречка към щастието му? Ако той умреше, Жак щеше да се ожени за Севрин, която обожаваше, нямаше да се крие вече, щеше да я притежава изцяло завинаги. Освен това щеше да се сдобие с пари, с благосъстояние. Щеше да се откаже от тежката си професия, да стане на свой ред господар в Америка, където според другарите му машинистите с лопата ринели златото. Новото съществуване там се разгръщаше пред него като съновидение: страстно влюбена съпруга, бързо спечелени милиони, широк живот, удовлетворение на най-честолюбивите планове, изобщо всичко, което би си пожелал. И за да осъществи тази своя мечта, необходим беше само един жест — да бъде премахнат човек, както прегазваме някоя животинка или някое растение, изпречили се на пътя ни! А самият този човек, затлъстял, натежал, затънал в глупавата си страст към хазарта, поглъщащ цялата му предишна сила, всъщност не представляваше нищо. Защо да го щади? Нито едно обстоятелство, нищо не говореше в негова полза. Той бе осъден, защото отговорът на всеки въпрос доказваше, че е пречка за другите. Глупаво и малодушно беше да се колебае.
Гърбът му гореше, Жак легна по корем, но изведнъж скочи, сякаш връхлетян от една неясна в началото мием, която внезапно се заби в мозъка му като острие. Защо, след като от детството си копнееше да убива, след като тази идея фикс го разяждаше и го терзаеше като кошмар, защо да не убие Рубо? Може би чрез тази набелязана жертва щеше да притъпи един път завинаги желанието да предизвиква смърт и така не само щеше да свърши добра работа, но и щеше да се излекува. Излекуван! Боже мой, да не усеща вече тая трескава жажда за кръв, да притежава Севрин, без да чувствува зверското пробуждане на примитивния мъжкар, отнасящ на раменете си изкормената самка. Пот го обля, видя се мислено как хваща ножа, как го забива в гърлото на Рубо, също както той бе го забил в гърлото на председателя, как кръвта се стича по ръцете му, а той се чувствува доволен, заситен. Решено беше — ще го убие, щом това означава оздравяване, обожаемата жена, благосъстояние. След като бе неизбежно да убие някого, то по-добре да убие този, така поне ще знае за какво го е направил — защото е разумно, изгодно и логично.
Беше три часът през нощта, когато взе това решение. Опита се да заспи. Унасяше се вече, но изведнъж нещо вътре в него го разтърси и той седна задъхан в леглото. Боже мой, имаше ли право да убие този човек? Когато някоя муха му досаждаше, размазваше я с ръка. Един ден някаква котка се замота в краката му и той й счупи гръбнака с ритник — вярно, че без да иска. Но човек, негов ближен! Трябваше да
