прехвърли отново всичките си доводи, за да си докаже правото да убива, правото на силните да изяждат слабите, когато им пречат. Жената на другия сега го обичаше, искаше да бъде свободна, за да се омъжи за него и да му даде имуществото си. Просто ще отстрани препятствието от пътя си. Нима, когато в гората два вълка се счепкат заради една вълчица, по-силният не се освобождава от по-слабия, като му прегризва гърлото? А в древни времена, когато хората подобно на вълците са се приютявали в пещерите, нима желаната жена не е принадлежала на този от племето, който е успявал да я завладее, проливайки кръвта на съперниците си? След като законът на живота е такъв, трябва да му се покоряваме, без да се съобразяваме с измислените по-късно предразсъдъци, за да живеем заедно. Малко по малко Жак си доказа отново, че има право — още утре щеше да избере мястото и часа и да извърши убийството. Несъмнено най-добре би било да промуши Рубо през нощта на гарата по време на обиколките му, за да се създаде впечатлението, че крадци са го изненадали и убили. Знаеше едно удобно място зад въглищата, където можеше да го приклещи. Мъчеше се да заспи, но сега си представяше сцената, обсъждаше къде да застане, как да удари, за да го просне начаса; и докато разработваше и най-дребните подробности на плана си, в него глухо, непреодолимо пак се възвръщаше отвращението, пак се надигаше вътрешният протест, който го завладя изцяло. Не, не, нямаше да убие! Това му се струваше чудовищно, неизпълнимо, невъзможно. В него се бунтуваше цивилизованият човек, силата, придобита с възпитанието, бавно изградената неразрушима постройка на предаващите се с поколенията идеи. Като предците си бе всмукал с майчиното мляко заповедта: „Не убивай!“ Изтънченият му мозък, съзряването на съвестта отхвърляха с ужас убийството, щом се отдадеше на сериозни размишления. Да убие несъзнателно, воден от инстинкта, това да! Но да убие умишлено поради сметки и за собствена изгода… не, никога, никога не би могъл да го стори!
Развиделяваше се, когато Жак най-сетне задряма, но спеше леко, сякаш бе буден — отвратителният спор в душата му продължаваше. Едва ли имаше по-мъчителни дни в живота му от следващите. Избягваше Севрин, изпрати й вест, че няма да се срещне с нея в събота — боеше се от погледа й. В понеделник обаче нямаше как да не се срещнат и точно както се опасяваше, големите й очи, тъй нежни и дълбоки, го изпълниха с ужас. Тя не заговори за това, не му намекна нищо нито с жест, нито е думи. Четеше го само в очите й — те го питаха, умоляваха. Не знаеше как да се избави от нетърпеливия им упрек, те непрекъснато се впиваха в неговите очи, сякаш му задаваха удивено въпроса как може да се колебае, когато се отнася до щастието му. На раздяла той силно я притисна в обятията си, за да й покаже, че вече е решил. И действително беше така, но само докато слезе до подножието на стълбището! Там отново започна да се бори със съвестта си. На следващата среща се яви смутен и блед, не я гледаше в очите, като страхливец, отстъпил в решителния момент. Тя безмълвно избухна в ридания, разплака се в прегръдките му, безкрайно нещастна; а той, разстроен, се презираше додън душа. Трябваше да свърши веднъж завинаги с това.
— Искаш ли да дойда там в четвъртък? — запита тихо тя.
— Да, ще те чакам в четвъртък.
В четвъртък през нощта беше много тъмно, по небето нямаше звезди, то бе навъсено и безмълвно, сякаш притиснато от носещата се над морето мъгла. Както обикновено Жак дойде пръв зад къщичката на Сованя и зачака Севрин. Мракът беше толкова гъст, а тя стъпваше тъй леко, че Жак ужасно се стресна, когато го докосна, преди да бе я видял. Тя се хвърли в прегръдките му и като го усети как трепери, разтревожено запита:
— Уплаших ли те?
— Не, не, чаках те… Да вървим, никой няма да ни види.
Те тръгнаха бавно, прегърнати, през пустите околности. От тази страна на депото рядко се виждаха газени фенери; на места дори изобщо липсваха; а в далечината, към гарата, бляскаха като ярки искри.
Вървяха дълго, без да продумат. Тя беше склонила глава на рамото му, повдигаше я от време на време, за да го целуне по брадичката; а той се навеждаше в отговор да я целуне по слепоочията. Далечните църковни камбани тържествено отмериха един часа през нощта. Не говореха, но чрез прегръдката четяха мислите си. А мислеха само за това, вече винаги когато бяха заедно, то неотстъпно ги обсебваше. Борбата продължаваше; за какво да изрича ненужни думи, след като трябваше да действува? Когато се притисна ласкаво към него, Севрин усети ножа в джоба на панталона му. Дали най-сетне не се бе решил?
Мислите й напираха, тя изрече с едва доловим глас:
— Чудех се, преди да изляза, защо се върна вкъщи… После видях, че взе револвера си, беше го забравил… Сигурно е тръгнал на обиколка.
Отново настъпи мълчание и чак след като направиха още двадесетина крачки, той на свой ред каза:
— Крадци отмъкнаха миналата нощ олово оттук… сто на сто ще дойде след малко.
Севрин леко потръпна, те отново замълчаха и забавиха крачка. Внезапно я обзе съмнение дали действително ножът бе в джоба му? На два пъти го целуна, за да провери. Понеже не бе сигурна дори като се долепи до него, целуна го трети път и опипа с ръка. Действително ножът беше там. Той разбра, притисна я силно до гърдите си и прошепна на ухото й:
— Ей сега ще дойде и ти ще бъдеш свободна.
Убийството беше решено и от тази минута им се струваше, че някаква непозната сила ги понесе. Внезапно сетивата им се изостриха необичайно, особено осезанието, най-лекото стискане на ръцете им причиняваше болка, най-малкото докосване на устните приличаше на одраскване с нокът. Чуваха и всички недоловими досега шумове — далечния грохот и пухтенето на локомотивите, глухото блъскане на буферите, стъпките в мрака. Нощта сякаш стана видима, различаваха черните предмети, като че ли от очите им бе паднала пелена; премина прилеп, проследиха лъкатушния му полет. Спряха се до купчина въглища, неподвижни, наострили слух и зрение, напрегнати до краен предел. Сега и двамата шепнеха.
— Някой като че ли извика за помощ, чу ли го?
— Не, прибират някакъв вагон.
— Някой вървеше вляво от нас. Пясъкът скърцаше.
— Не, не, плъхове тичат и шумолят из въглищата.
Изминаха няколко минути. Севрин внезапно го притисна в обятията си.
— Ето го.
— Къде е? Не виждам нищо.
— Обиколи халето на нискоскоростните влакове, идва право към нас… Гледай! Сянката му се движи по бялата стена.
— Мислиш, че тази тъмна фигура… Значи, е сам?
— Да, сам, съвсем сам.
В този решителен момент тя се хвърли като обезумяла на врата му и впи пламенно устни в неговите. Това беше целувка, горяща като жива рана, дълга, сякаш искаше с нея да му прелее кръвта си. Как го обичаше и как ненавиждаше другия! Ах, ако беше по-смела, сто пъти вече да бе свършила сама тази работа, за да му спести кошмара; но ръцете й не бяха достатъчно яки, тя бе тъй крехка, тук бе необходима мъжка сила. Безкрайно дълга целувка — ето всичко, с което можеше да му вдъхне смелост, да му обещае, че му принадлежи цяла, телом и духом. В далечината сред нощния мрак като отчаяна, скръбна жалба прозвуча свирката на локомотив; на ранни интервали се чуваше, подобно удар на огромен чук, идещ неизвестно откъде грохот; а надигналата се от морето мъгла се носеше по небето и разпокъсаните й кълба сякаш гасяха от време на време ярко искрящите газени фенери. Когато най-сетне откъсна устни от неговите, изрита усещането, че не съществува — цяла се бе разтворила в него.
Жак бързо щракна ножа, но изведнъж изруга сподавено:
— Дявол да го вземе! Нищо не излезе, май че си тръгна!
Така беше, движещата се сянка, след като се приближи на петнадесетина крачки до тях, сви наляво и се отдалечи с равномерната стъпка на нощен надзирател, незабелязващ нищо подозрително.
Тогава тя избута Жак.
— Върви, хайде, върви де!
Двамата тръгнаха, тя го следваше по петите, прокраднаха се, впуснаха се безшумно след жертвата си. За миг го изгубиха от поглед при ремонтните работилници; пресякоха напреки през един кратък път за депото и го видяха отново на двадесетина крачки пред тях. Сега трябваше да се прикриват и в най-малките сенки на стената — една погрешна стъпка можеше да ги издаде.
— Няма да го спипаме — глухо измърмори Жак. — Ако стигне до будката на стрелочника, всичко е
