Севрин я последва обезумяла. Двете заедно го настаниха край живия плет до Анри, който гледаше все така сащисан, явно несъзнаващ къде се намира и какво става около него. Приближилият се Пекьо остана прав до своя машинист, вълнуваше се, като го виждаше в такова окаяно състояние; двете жени сега бяха коленичили, едната отдясно, другата отляво, и поддържайки главата на нещастника, дебнеха тревожно и най-слабото потрепване на лицето му.
Жак най-сетне отвори клепачи. Обгърна ги последователно с мътен поглед, явно без да ги познае. Не им обърна никакво внимание. Но когато очите му се спряха няколко метра по-нататък на издъхващата машина, в тях първо се изписа уплаха, а после колебание и все по-нарастваща тревога. Позна начаса Лизон и тя му припомни всичко — двата каменни блока напреки на линията, страхотния сблъсък, при който почувствува как едновременно в нея и в него нещо се счупи; възможно беше той да се оправи, но тя сигурно щеше да умре от това. Лизон не беше виновна, че се показа непокорна; след като се беше разболяла в снега, не бе нейна грешка, задето не е вече така пъргава; да не говорим, че с годините тялото натежава, а ставите губят гъвкавостта си. Жак й прощаваше всичко, обзет от тежка мъка, като я виждаше смъртно ранена, агонизираща. Горката Лизон, не й оставаха вече и няколко минути! Тя изстиваше, жаравата от пещта и се разпадаше на пепел, дъхът й, който досега мощно излизаше от пробитата гръд, се бе превърнал в тих и жален детски плач. Изцапана с пръст и пяна, Лизон, винаги блестяща от чистота, се валяше в почернялата от въглища локва, загиваше трагично като скъпо куче, премазано на улицата. Още миг в зеещите рани можеше да се види как работят всичките й органи — буталата туптяха, същински две еднакви сърца, парата минаваше през шибърите, както кръвта през вените; но шатуните й потрепваха конвулсивно като разбунтувани ръце в предсмъртен гърч; душата й си отиваше със силната пара — източник на живот, нейното мощно дихание, което все още не бе напълно спряло. Пронизаната великанка най-сетне притихна, потъна полека-лека в спокоен сън, замлъкна. Умря. И купчината желязо, стомана и мед, в каквато се бе превърнало премазаното гигантско туловище, разкъсано, с разхвърляни части, с премазани вътрешности, напомняше под ярката дневна светлина огромен и скръбен човешки труп, цял един погинал свят, от който животът мъчително се е изтръгнал.
Жак, като разбра, че Лизон я няма вече, склопи очи, пожела и той да умре, да бъде отнесен с последната въздишка на машината; изпод затворените му клепачи избликнаха сълзи и потекоха по бузите му. Пекьо, който стоеше до него неподвижно, със свито гърло, не можа да понесе тази гледка. Милата им приятелка умираше, а ето че и обичният му машинист искаше да я последва! Свършено беше, значи, с тяхното тричленно семейство! Кран на пътуванията, когато, яхнали машината, изминаваха по сто левги, без дума да разменят, но се разбираха така добре тримата, че не бе необходимо да се обясняват дори със знаци! И Пекьо, макар да бе напълно трезвен, избухна в силни ридания, разхълца се, затресе се цял.
Севрин и Флор също се отчаяха, разтревожени от новия припадък на Жак. Флор изтича вкъщи, донесе камфоров спирт и започна да го разтрива, колкото да не стои със скръстени ръце. В мъката си двете жени едва издържаха и безкрайната агония на единствения останал жив кон, чиито предни крака бяха откъснати. Той лежеше близо до тях и непрекъснатото му цвилене приличаше на човешки вопъл, пропит с такава ужасна болка, че двама от ранените не издържаха и завиха като зверове. Този предсмъртен вик, изпълнен с дълбока, незабравима жалба, раздираше въздуха и вледеняваше кръвта. Това наистина беше страшно угнетяващо; чуха се треперещи гласове, изпълнени едновременно със съчувствие и гняв, които молеха да довършат най-сетне нещастния кон, чиито стенания единствени не стихваха сега, след като машината бе мъртва. Все още ридаещ, Пекьо грабна брадвата със счупеното острие и с един удар разби черепа на животното. Над цялата тази касапница се възцари мълчание.
След два часа чакане най-сетне пристигна помощ. При сблъсъка всички вагони бяха изхвърлени отляво, така че можеха да разчистят линията за няколко часа. Със специална композиция от три вагона и локомотив за проверка на пътищата от Руан пристигнаха началник-канцеларията на префекта, прокурорът, инженери и лекари от Компанията, всички възбудени и забързани; началник-гарата в Барантен господин Бесиер вече бе дошъл с цял екип, който разчистваше останките. В този затънтен, пустинен и обикновено толкова тих край сега цареше оживление, нервно напрежение. Оцелелите и незасегнатите пътници не можеха да се освободят от безумния си страх и трескаво сновяха насам-натам; едни търсеха коли, ужасени при мисълта отново да се качат във вагон; други, като виждаха, че няма да намерят дори ръчна количка, започнаха да се безпокоят къде ще ядат, къде ще спят; всички питаха за телеграфна станция, някои тръгнаха пеш към Барантен, за да изпратят телеграми. Докато властите, подпомогнати от железопътната администрация, започнаха разследването, лекарите набързо превързаха ранените. Мнозина бяха припаднали сред кървави локви. Други стенеха със слаб глас под убожданията на щипците и иглите. Имаше общо петнадесет убити и тридесет и двама тежко ранени. Бяха наредили мъртвите по гръб край живия плет, докато установят самоличността им. Единствено стажантът на прокурора, русокос и руменобуз младеж, се занимаваше усърдно с тях, като претърсваше джобовете им и преглеждаше книжа, карти, писма, за да открие някакви имена и адреси. Междувременно край него се образува кръг от зяпачи, защото, макар околовръст да нямаше къщи на по-близо от левга, неизвестно откъде бяха дотичали тридесетина души: мъже, жени и деца, които само пречеха и нищо не помагаха. Облакът от черен прах, дим и пара, който обгръщаше всичко, се бе разнесъл и лъчезарното априлско утро ликуваше над тази касапница, обливайки със златния топъл и радостен дъжд на сияещото слънце умиращите, мъртвите, изкормената Лизон, купчината останки, която работниците разчистваха подобно на мравки, възстановяващи своя мравуняк, рухнал под крака на разсеян минувач.
Жак все още беше в несвяст и Севрин спря един от минаващите лекари, молейки го за помощ. Той го прегледа и не откри никаква външна рана; страхуваше се от вътрешни разкъсвания, защото от устата му се стичаха тънки струйки кръв. Тъй като не можеше да постави още окончателна диагноза, посъветва да отнесат колкото може по-скоро ранения, като внимават да не го разтърсват, и да го настанят на легло.
Под опипващите пръсти на лекаря Жак отново бе отворил очи и бе простенал леко от болка; този път позна Севрин и като насън избъбри:
— Отведи ме! Отведи ме!
Флор се наведе над него. Извръщайки глава, той позна и нея. Погледът му се изпълни с детински страх; веднага го отмести с омраза и ужас и отново помоли Севрин:
— Отведи ме веднага, веднага!
Тогава тя го запита също на „ти“, Сякаш бяха сами — момичето изобщо не я интересуваше!
— Искаш ли в Кроа дьо Мофра?… Няма ли да ти бъде неприятно? Къщата е отсреща, там ще си бъдем у дома.
Втренчил очи в другата, треперещ, той се съгласи:
— Където искаш! Веднага!
Флор застина под изпълнения му е ненавист и ужас поглед. И така, въпреки цялата тая сеч на непознати и невинни, тя не бе успяла да убие нито единия, нито другия; жената нямаше и драскотина, а и той може би щеше да се оправи; с всичко сторено само бе ги сближила още повече, бе им дала възможност да се уединят двамата в самотната къща. Представи си ги настанени там: любовникът, оздравяващ под нежните ръце на любовницата, чиито грижи щеше да възнаграждава о безкрайни ласки; двамата ще удължат този подарен им от катастрофата меден месец, далеч от всички, напълно свободни! Прониза я леден студ, погледна мъртвите, които напразно бе убила.
В този миг забеляза, че някакви господа разпитват Мизар и Кабюш — по всяка вероятност съдебните власти. Действително прокурорът и началник-канцеларията на префекта се опитваха да си изяснят как каруцата на каменаря се бе озовала напреки на линията. Мизар твърдеше, че не е напускал поста си, но не успяваше да даде никакво по-определено обяснение; наистина не знаел нищо, бил с гръб и се занимавал със сигналната апаратура. Кабюш още не можеше да дойде на себе си и разказваше някаква дълга, объркана история — как сгрешил, че оставил конете, защото искал да се прости с покойницата, как конете тръгнали сами и как девойката не успяла да ги спре. Той се уплиташе, започваше отначало и всъщност нищо не обясняваше.
Див копнеж за свобода отново раздвижи замръзналата кръв на Флор. Тя искаше свободно да разполага със себе си; свободно да размисли и да вземе решение; и без това никога не бе търсила съвети, за да следва своя път. За какво да чака да й досаждат с въпроси, а може би и да я задържат? Дори да не се смята престъплението, не бе изпълнила служебните си задължения, за което носеше отговорност. Не си тръгваше
