— Ти знаеш, че Флор нарочно е дръпнала конете и е преградила пътя с камъните, нали?
Севрин на свой ред пребледня.
— Какви ги приказваш, мили?… Имаш температура, трябва да легнеш.
— Не, не, не бълнувам… Ти не разбираш ли? Видях я, както виждам теб. Държеше конете и ги спираше със силната си ръка да не изтеглят каруцата.
При тези думи Севрин се строполи с подкосени крака на един стол срещу него.
— Боже мили! Божичко! Какъв ужас!… Това е чудовищно. Направо няма да мога да спя.
— Дявол да го вземе — продължи той, — всичко е ясно, опитала се е да ни убие с целия куп хора… Отдавна ми се сърдеше, ревнуваше… Освен това май нещо не е била в ред, да измисля такива чудесии!… Колко убийства наведнъж, колко кръв! Ах, проклетница такава!
Севрин седеше с широко отворени очи, устните й нервно потрепваха; Жак млъкна; една минута се гледаха безмълвно. После, откъсвайки се от ужасните видения, кръжащи помежду им, той поде полугласно:
— Ах, значи, е умряла, ето защо ми се явява! Откакто съм дошъл в съзнание, все имам чувството, че е тук! И тази сутрин, като се обърнах, я видях до леглото си… Тя е мъртва, а ние сме живи. Дано не ни отмъсти сега!
Севрин потръпна:
— Млъкни, моля ти се! Млъкни! Подлудяваш ме!
И излезе. Жак чу как отиде при другия болник. Той остана до прозореца и отново се загледа в пътя, в къщурката на пазача на бариерата с големия кладенец, в тясната дървена барака, където Мизар механично, като насън, извършваше еднообразната си работа. Тези неща поглъщаха сега с часове вниманието му, сякаш търсеше отговора на някаква задача, която не можеше да реши и от която зависеше спасението му.
Не се уморяваше да наблюдава Мизар, този плешив, смирен, блед човечец, вечно разтърсван от лоша кашлица, който, в плен на алчността, бе отровил жена си, такава здравенячка; бе подкопал здравето й, както червеят подкопава дървото. Сигурно години наред и денем, и нощем по време на безкрайната дванадесетчасова служба през главата му не бе минавала друга мисъл. При всяко дрънване на електрическия звънец, известяващ за приближаването на влак, той даваше знак с тръбата си; след като влакът се изнижеше, затваряше пътя, натискаше едно копче, за да съобщи на следващия пост, и друго копче, за да освободи пътя зад предидущия; това бяха прости механични движения, които се бяха превърнали в навик и не внасяха нищо ново в живуркането му. Неграмотен и тъп, той никога не четеше, стоеше край сигналните звънци, отпуснал ръце, със зареян безсмислен поглед. Киснеше почти винаги в бараката си и единственото му развлечение бе да закусва колкото може по-дълго. После пак се вдървяваше, с празна глава, без една свястна мисъл, борейки се непрекъснато с ужасната си сънливост; понякога дремеше с отворени очи. За да не изпада нощем в това непреодолимо вцепенение, се насилваше да стане и да се поразтъпче; краката му се огъваха, сякаш бе пиян. Така подмолната борба с жена му за скритите хиляда франка, които щяха да останат на този, който надживее другия, сигурно единствена предизвикваше някакво разсъждение у този тромав самотник. Докато тръбеше и натискаше сигналните звънци подобно на автомат, бдейки над безопасността на толкова хора, той мислеше за отровата; и когато седеше с отпуснати ръце и премрежен за сън поглед, пак за това мислеше. За нищо друго; искаше да я убие, да търси и да се сдобие с парите.
Жак се чудеше, че сега не забелязва никаква промяна у него. Значи, можем да убиваме без особени сътресения и животът продължава. След първото трескаво тършуване Мизар действително отново се бе отпуснал както преди, приемайки лицемерно равнодушния вид на немощен човечец, страхуващ се от всичко. В душата си чувствуваше, че макар да бе я уморил, жена му тържествуваше: той беше победен; преобърна наопаки къщата, но нищо не намери, дори един сантим; и на землистобледото му лице само неспокойният търсещ поглед издаваше, че е угрижен. Постоянно виждаше широко отворените очи на мъртвата и свитата й в зловеща иронична усмивка уста, повтаряща: „Търси! Търси!“ Той търсеше и нямаше минута покой; мозъкът му работеше, работеше непрестанно, за да открие мястото, където бяха парите; преповтаряше си всички скривалища, като отмяташе вече проверените, пламваше от треска, щом си представеше някое ново, и бързо зарязваше всичко, за да изтича отново напразно дотам — безкрайно, непоносимо изтезание, отмъстително мъчение, някаква мозъчна възбуда, която го държеше буден, оглупял и предъвкващ, без да иска, тази натрапчива като тиктакане на часовник мисъл. Когато тръбеше един път за влаковете по дясната линия и два пъти за другите по лявата, той търсеше; когато се подчиняваше на сигналите, когато натискаше копчетата, когато затваряше и отваряше пътя, пак търсеше; търсеше безспир, търсеше като безумен денем, натежал от бездействие и постоянно очакване, нощем, умиращ за сън, като изгнаник накрай света сред безмълвието на черните поля. Старата Дюклу, която пазеше сега бариерата, искаше да се омъжи за него и го отрупваше с грижи, обезпокоена, че той не затваря очи.
Една нощ Жак, който бе започнал да прави по няколко крачки из стаята, стана, приближи се до прозореца и видя, че у Мизар свети — той сигурно търсеше. Следващата нощ пак стана да погледне, но изненадано позна огромната тъмна фигура на Кабюш, който стоеше под прозореца на съседната стая, където спеше Севрин. Това, без сам да знае защо, вместо да го ядоса, го изпълни със съчувствие и тъга: още един нещастник, този огромен глупчо, застанал там като разбесуван верен пес. Действително Севрин, макар да не бе кой знае колко красива, ако човек се вгледаше в нея, бе тъй крехка, тъй безкрайно чаровна с мастиленочерните си коси и със светлите си очи като цветчета на зеленика, че дори диваците, дори тъпите великани така хлътваха по нея, че стърчаха по цяла нощ край вратата й като треперещи юноши! Сети се за разни неща: как тичаше да й помага каменарят, с каква робска преданост я гледаше. Да, несъмнено Кабюш я обичаше, желаеше я. На другия ден, наблюдавайки го, видя как, докато оправяше леглото, потайно вдигна един паднал от кока й фуркет и го прибра. Жак си припомни собствените си терзания, мъчителната страст, която с оздравяването се възвръщаше смутна и ужасна в него.
Изминаха още два дни, седмицата свършваше и както бе предсказал лекарят, двамата ранени можеха да поемат задълженията си. Една сутрин машинистът видя своя огняр Пекьо в съвсем нова машина; той му махна с ръка, сякаш го викаше. Жак обаче не бързаше, страстта му отново се бе пробудила като тревожно очакване за нещо, което трябва да се случи. Същия ден чу на долния етаж радостни младежки смехове, веселие, което изпълни тъжната къща с оживлението на пансионите по време на междучасие. Позна сестричките на Доверн. Не каза нищо за това на Севрин, която през целия ден не се задържа и пет минути при него. После, вечерта, когато над къщата се спусна мъртвешка тишина и тя влезе в стаята някак сериозна, пребледняла, я изгледа втренчено и запита:
— Значи, замина. Сестрите му ли го отведоха?
Тя отговори кратко:
— Да.
— И сега сме сами, съвсем сами?
— Да, съвсем сами… Утре ще трябва да се разделим, връщам се в Хавър. Край на лагеруването в тая пустиня.
Жак продължаваше да я гледа усмихнат и нерешителен. Най-сетне каза:
— Май ти е мъчно, че той си отиде, а?
Тя потрепери, понечи да възрази, но Жак я спря:
— Нямам намерение да се караме. Както знаеш, не съм ревнив. Веднъж ми каза да те убия, ако ми изневериш, нали? Имам ли вид на мъж, който се кани да убие любовницата си?… Ама ти наистина киснеше все долу. Една минута не се свърташе при мен. Накрая се сетих какво ми разправяше мъжът ти… че някоя хубава вечер ще отидеш при този мъж, без да си влюбена, само за да започнеш нещо ново.
Тя вече не се опитваше да възразява, само повтори бавно два пъти:
— Да започна нещо ново, да започна нещо ново…
И в порив на неудържима откровеност, продължи:
— Знаеш ли, така е… Ние с теб можем да си кажем всичко. Толкова неща ни свързват… Той ме преследва от месеци. Знаеше, че съм твоя, и си въобразяваше, че няма да ми е трудно да стана и негова любовница. Когато отидох да се грижа за него долу, пак ми заговори за това, повтори ми, че е влюбен в мен до смърт, и така горещо, толкова нежно и ласкаво ми благодари за грижите, че, признавам си, за миг си помечтах и аз да го обикна, да започна нещо ново, по-хубаво, по-спокойно… Да, може би без любов, но
