нещо, което да ме уталожи.
Тя замлъкна и поде след кратко колебание:
— Защото сега пред нас се издига стена, не можем да продължим нататък… Мечтата да заминем, надеждата да бъдем богати и щастливи в Америка, цялото това блаженство, което зависеше от теб, стана невъзможно, защото ти не можа… О, не те упреквам, напротив, по-добре дори, че не стана, искам само да ме разбереш, от теб вече няма какво да чакам — утре ще бъде като днес, същите грижи, същите мъки.
Той я оставяше да говори; само, като замлъкна, запита:
— Затова ли спа с другия?
Тя направи няколко крачки из стаята, после се върна, сви рамене:
— Не, не съм спала с него, казвам ти го честно и ти ми вярваш, сигурна съм, защото ние не можем и няма за какво да се лъжем… Не бях в състояние да го направя, както и ти онова нещо. Какво? Чудно ти е как една жена, която е обмислила всичко и знае каква изгода ще има, не е могла да се отдаде на избрания мъж? Да си призная, и аз се чудя; не ми беше кой знае колко трудно да бъда мила, искам да кажа, да доставям удоволствие на мъжа си или на теб, като виждах колко много ме обичате. Но този път не можах. Той целуваше ръцете ми, но никога не ме е целувал по устата, кълна ти се. Чака ме в Париж. Толкова беше нещастен, че не исках да му отнема надеждата.
Тя не грешеше, Жак й вярваше, виждаше, че не го лъже. Отново в душата му пропълзя тревога, потръпна от безумно желание при мисълта, че са сами, далеч от всички, пламна от предишната страст. Помъчи се да се сдържи, възкликна:
— Ами другият? Има още един, Кабюш!
Тя пак се върна рязко при него.
— Ах, значи, и ти си го забелязал… Да, вярно е, има още един… Питам се, какво им става на всички?… Тоя никога не ми е казал нито дума. Ама го виждам как кърши ръце, като се целуваме с теб. Чува, че ти говоря на „ти“, и се завира някъде да плаче. Краде ми разни работи: ръкавици, носни кърпички, и си ги носи в леговището като съкровища… Надявам се, не мислиш, че съм способна да отстъпя на такъв дивак. Много е грамаден, ще ми бъде страшно. Ама той и не иска нищо… Не, не, тези огромни здравеняци, когато са срамежливи, умират от любов, без да пожелаят каквото и да било. Един месец да ме оставиш под негова закрила, е пръст няма да ме пипне, както не е пипнал и Луизет, днес мога да се закълна, че е така.
При този спомен очите им се срещнаха, възцари се мълчание. Миналото възкръсна: срещата при съдия- следователя в Руан, после първото им чудесно пътуване до Париж, любовните срещи в Хавър и всичко хубаво и страшно, което бе последвало. Тя се приближи, застана съвсем близо до него, той чувствуваше топлото й дихание.
— Не, не, още по-малко бих могла да принадлежа на този. Пък и на който и да е друг, разбираш ли ме, просто не бих могла… И знаеш ли защо? В този мир най-добре го усещам и съм сигурна, че не се лъжа: така е, защото ти ме взе цялата. Да, няма друга дума, ти ме взе, както човек взема някоя вещ в ръцете си, за да я отнесе някъде, за да разполага с нея всяка минута като със своя собственост. Преди теб не бях ничия. Твоя съм и ще остана твоя, дори ти да не го искаш, дори аз да не го искам… Това не бих могла да ти го обясня. Ние с теб сме били създадени един за друг. С другите ми беше страшно, противно; а с тебе ми бе чудно хубаво, изпитах неземно щастие… Ах, обичам само теб и никога не бих могла да обичам другиго освен теб!
Тя протягаше ръце, за да го притегли, да го прегърне, да положи глава на рамото му, да впие устни в устните му. Но той улови ръцете й, задържа я обезумял, ужасен, защото пак усети онази тръпка в себе си, а кръвта нахлу в главата му. Ушите му пищяха, сякаш чуваше удари на чук, някаква шумна тълпа, както при някогашните силни кризи. От известно време не смееше да я обладава нито през деня, нито дори при светлината на свещ от страх да не обезумее, ако я види разголена. А сега една лампа ярко ги осветяваше двамата; той трепереше, започваше да губи самообладание, да озверява, сигурно защото бе зърнал през откопчаната яка на пеньоара заоблената й бяла шия.
Изгаряща от страст, Севрин продължи умолително:
— Пред нашия живот се издига преграда, нека! Дори да не чакам нищо ново от теб, дори утрешният ден да ни донесе същите грижи, същите терзания, все ми е едно, остава ми само да влача дните си и да страдам с теб. Ще се върнем в Хавър и ще живеем както дойде, стига да бъдеш мой от време на време, поне за час… Три нощи вече не спя; измъчвам се оттатък, в стаята си, толкова искам да дойда при теб. Но ти беше толкова болен, струваше ми се толкова мрачен, че не се осмелих… Нека да остана при теб тази вечер. Ще видиш колко хубаво ще ни бъде, ще се свия в ъгълчето, няма да ти преча. Помисли си, това е последната ни нощ… В тази къща сме накрай света. Слушай — нито звук, няма жива душа. Никой не може да дойде, ние сме сами, съвсем сами, дори да умрем в обятията си, никой не би го узнал.
Изпаднал в страстно изстъпление, възбуден до крайност от ласките й, Жак, който нямаше оръжие, разпери пръсти да я удуши, но тя по навик се обърна и угаси лампата. Тогава той я взе на ръце и я отнесе в леглото. Това бе една от най-пламенните им любовни нощи, най-хубавата, единствената, в която се сляха напълно, сякаш се превърнаха в едно същество. Омаломощени от щастие, така разнебитени, че не усещаха собствените си тела, те не можеха да заспят, а останаха прегърнати. Както през онази нощ в Париж, в стаята на старата Виктоар, той мълчаливо я слушаше, а тя шепнеше безспир, долепила устни до ухото му. Може би тази вечер бе почувствувала смъртта да минава зад нея, преди да угаси лампата. До този ден безгрижно се усмихваше, без да съзнава, че в прегръдките на любовника й я заплашва гибел. Сега усети студена тръпка и обзета от непонятен страх, се притисна още по-силно до гърдите му, жадна за мъжка закрила. Сякаш му отдаваше цялото си същество, съсредоточено в лекото й дихание.
— Ах, скъпи мой, ако бе успял, колко щастливи щяхме да бъдем там!… Не, не, не те карам вече да направиш нещо, което не ти е възможно; само че много ми е мъчно за нашата неосъществена мечта!… Ей сега ми стана толкова страшно. Не знам защо, ама ми се струва, че нещо ме заплашва. Разбира се, това е детинщина; и все пак всяка минута се обръщам, сякаш зад мен стои някой, който иска да ме убие… И само ти, мили, ще ме защитиш. Ти си моята радост, смисълът на живота ми.
Жак не отговори, само я притисна по-плътно, влагайки в прегръдката си неизречените думи, вълнението си, искреното желание да бъде добър с нея, силната любов, която тя не бе престанала да му вдъхва. А искаше да я убие тази вечер; ако не се бе обърнала да загаси лампата, несъмнено щеше да я удуши. Никога нямаше да оздравее, кризите му се повтаряха без определен повод, без сам да може да открие и да проумее причините. Защо например се бе случило тази вечер, когато знаеше, че тя му е вярна и го обича тъй страстно и доверчиво? Може би колкото повече го обичаше тя, толкова по-цялостно желаеше да я притежава той и дори с тъмния и зловещ егоизъм на самеца предпочиташе да я унищожи, за да е само негова. Негова като земята, мъртва!
— Кажи, мили, от какво се страхувам? Знаеш ли какво може да ме заплашва?
— Не, не, бъди спокойна, нищо не те заплашва.
— Понякога цяла треперя. Дебне ме някаква постоянна опасност, не я виждам зад мен, но я усещам… От какво се страхувам?
— Не, не, не се страхувай… Обичам те, няма да позволя на никого да ти причини зло… Виж колко ни е хубаво така, двамата, един до друг.
Помълчаха очаровани.
— Ах, скъпи мой — продължи тя с ласкав шепот, — колко много нощи ни чакат като тази, безкрайни нощи, когато ще бъдем двамата, слети в едно… Знаеш ли, можем да продадем тази къща и да заминем с парите в Америка, където приятелят ти все още чака… Не минава ден да не си легна с мечтата как ще подредим живота си… Там всяка нощ ще бъде като тази. Ще бъда твоя, само твоя, и ще заспиваме в обятията си… Знам, че не можеш… Говоря ти за това не за да ти причинявам болка, а защото, без да искам, думите ми се изливат от сърцето.
Жак отново взе толкова пъти вземаното и неизпълнено решение — да убие Рубо, за да не убие нея. И сега, както преди, си повярва, че то е категорично и непоколебимо.
— Не можах, но сега ще успея — също прошепна той. — Нали ти обещах?
Тя слабо възрази:
— Моля ти се, недей, не ми обещавай… Иначе ще се поболеем, като не ти достигне смелост… Пък и толкова е ужасно, не бива! Не, не, не бива!
— Напротив, знаеш, че трябва. И точно защото трябва, ще намеря сили… Исках да поговорим за това и
