Севрин изпрати телеграма на Рубо да не я чака, тъй като сигурно ще остане няколко дни да се грижи за настанените в къщата им ранени; после си сложи престилка и пое задълженията на милосърдна сестра.
Още на другия ден лекарят заяви почти сигурно, че след седмица Жак ще бъде на крака; истинско чудо било, но имал съвсем леки вътрешни увреждания. Препоръча грижи и пълен покой. Когато Жак отново отвори очи, Севрин, която бдеше над него като над дете, го помоли да я слуша за всичко. Той беше толкова слаб, че само й кимна с глава в знак на съгласие. Беше в пълно съзнание, позна описаната от нея стая в нощта на признанието, червената стая, в която на шестнадесет и половина години бе отстъпила пред насилието на председателя Гранморен. Сега лежеше в същото онова легло, от което, без да повдига глава, можеше да види през прозорците насреща как преминават влаковете, разтърсващи силно цялата къща. Тя беше точно такава, каквато си я представяше и каквато бе му се мяркала, когато профучаваше край нея с машината си. Виждаше я пак напреки на пътя, скръбна и самотна със затворените капаци, добила още по- изоставен и унил вид сред печалната, обрасла с къпини градина, със закачената огромна табела: „Продава се“. Спомняше си странното неразположение, потискащата тъга, която го обземаше винаги, сякаш тя му се изпречваше на пътя като символ на нещастието. Лежейки сега безсилен в червената стая, Жак си мислеше, че разбира онова свое предчувствие за бъдещи злини: без съмнение съдено му бе да умре тук.
Щом видя, че Жак вече сигурно ще схване думите й, Севрин се наведе и оправяйки завивката, прошепна на ухото му:
— Не се безпокой, опразних джобовете ти и взех часовника.
Той я изгледа с широко отворени очи и направи усилие да си спомни:
— Часовника… Ах, да, часовника!
— Можеха да те претърсят. Скрих го при мен. Не се страхувай!
Той стисна с благодарност ръката й. Извърна глава и видя на масата ножа, който също бе в джоба му. Нож като другите — нямаше за какво да го крият.
След още един ден Жак се почувствува много по-добре и започна да се надява, че няма да умре. Истинско удоволствие изпита, като видя край себе си Кабюш, който също се грижеше за него и вървеше на пръсти по паркета, за да заглуши тежките си великански стъпки. След катастрофата каменарят не бе напуснал Севрин; обзет от гореща самопожертвователност, зарязваше задълженията си и всяка сутрин идваше да й помага в грубата работа; служеше й като вярно куче, гледаше я в очите. Казваше, че въпреки нежния си вид тя е силна жена. Правела толкова много за другите, и за нея някой трябвало да направи нещо! Любовниците свикнаха с присъствието му, говореха си на „ти“ пред него и дори се целуваха, без да се стесняват, когато прекосяваше стаята тихо, стараейки се да мине колкото може по-незабелязан въпреки огромното си туловище.
Жак се чудеше на честите отсъствия на Севрин. Първия ден по съвета на лекаря тя скри от него, че Анри лежи на долния етаж, защото сама усещаше колко по-спокоен е той при мисълта за пълното им усамотение.
— Сами сме, нали?
— Да, скъпи, съвсем сами… Спи спокойно.
Въпреки това непрекъснато изчезваше и на другия ден той чу стъпки и шушукане на първия етаж. След още един ден до него долетя сподавена весела глъчка — звънливи гласове, смях, неспирно бъбрене.
— Какво е това? Кой е там?… Не сме ли сами?
— Не, мили, не сме, точно под твоята стая има още един пострадал, когото трябваше да прибера.
— Аха!… И кой е той?
— Ами Анри, главният кондуктор.
— Значи, Анри!…
— Днес сутринта дойдоха сестрите му. Нали ги чуваш, смеят се пръст да им покажеш… Понеже той е по-добре, ще се приберат довечера заради баща си. Анри ще остане още два-три дни, докато напълно се възстанови… Представяш ли си, той скочил, но не си счупил нищо; само дето беше пооткачил, ама сега се оправи.
Жак мълчеше, но я загледа така дълго, че тя добави:
— Нали разбираш?… Ако той не беше тук, щяха да плъзнат приказки… След като не сме сами, мъжът ми дума не може да каже… Чудесен повод да останем без усложнения… Нали разбираш?
До вечерта Жак слуша смеха на сестрите Доверн; спомняше си ги; нали и тогава, в онази стая в Париж, когато, притискайки се до него, тя бе му признала всичко, те се веселяха на долния етаж! После притихнаха; чуваха се само леките стъпки на Севрин, сновяща между двете стан. Вратата долу се затвори, къщата потъна в дълбок покой. Измъчваше го жажда и на два пъти се наложи да почука със стола на пода, за да я извика. Тя идваше усмихната, забързана и се впускаше в безкрайни обяснения защо се бави долу — трябвало да слага студени компреси на главата на Анри.
На четвъртия ден позволиха на Жак да става и да седи по два часа в креслото до прозореца; като се понаведеше, виждаше отрязаната от железопътната линия тясна градинка, заградена с ниска стена, обрасла в обсипани с бледорозови цветчета шипки. Спомни си нощта, когато се бе покатерил, за да погледне оттатък стената; видя отново обширното пространство от другата страна на къщата, затворено само с жив плет; нали бе преминал през него и бе налетял на Флор, която седеше на прага на порутения парник и режеше с ножица възлите на въжетата. Ах, кошмарна нощ, когато толкова се бе ужасил от болестта си! Колкото по-ясно си спомняше всичко, толкова по-настойчиво го преследваше образът на русокосата Флор, тази висока и гъвкава войнствена девица с пламенните очи, вперени в неговите! Отначало не отваряше дума за катастрофата; от предпазливост никой около него също не казваше нищо. Но сега подробностите изплуваха, той възстанови всичко и започна да мисли така упорито, с такова постоянство за това, че седейки до прозореца, копнееше единствено да узнае какво е станало с действуващите лица. Защо не виждаше кран бариерата Флор с флагчето в ръка? Не се решаваше да пита и това усилваше още повече неразположението, което му навяваше тая злокобна, сякаш населена с призраци къща.
Една сутрин обаче, когато Кабюш пак бе дошъл да помогне на Севрин, се реши и запита:
— А Флор болна ли е?
Изненадан, каменарят не разбра знака на Севрин; сметна, че го подтиква да отговори:
— Горката Флор умря!
Жак ги изгледа разтреперан; при това положение трябваше да му разкажат всичко. Обясниха му как девойката се е самоубила, хвърляйки се под влака в тунела. Отложили погребението на майка й до вечерта, за да ги погребат заедно; сега лежали една до друга в тясното гробище на Доенвил при по-малката сестра, кротката нещастна Луизет, умряла също тъй насилствено сред кръв и кал. Три нещастници, погинали насред жизнения си път, смазани, изличени, пометени от страшния вихър на летящите влакове.
— Боже мой, умряла! — повтори Жак тихо. — Горката леля Фази, и Флор, и Луизет!
Като чу името на Луизет, Кабюш, който помагаше на Севрин да оправи леглото, неволно погледна младата жена, развълнуван от спомена за някогашната си любов; сега нова любов го бе завладяла и той, чувствителен и ограничен, я приемаше без съпротива, като добро куче, дотичало при първата ласка. Севрин, която знаеше за трагичната му любов, го изгледа съчувствено; той много се трогна; подавайки й възглавницата, неволно я докосна с ръка, задави се и с пресеклив глас отговори на Жак, който запита:
— Обвиниха я, че умишлено е предизвикала катастрофата ли?
— О, нищо подобно… Ама нали разбирате, грешката беше нейна…
Той разказа припряно всичко, което знаеше. Нищо не видял, защото бил в къщата, когато конете потеглили и откарали товара насред линията. Ей за това го гризяла съвестта и господата от съда сурово го упрекнали — не бивало да оставя конете, ако си бил стоял до тях, нямало да се случи тая страхотия. Приключили разследването, като решили, че всичко се дължи на най-обикновена небрежност от страна на Флор; и тъй като тя се самонаказала жестоко, всичко свършило дотук; дори не преместили Мизар, който със смиреното си и угодническо държане се измъкнал от неприятностите, прехвърляйки вината на покойната; тя правела всичко на своя глава, често му се налагало да изоставя поста си, за да пуска бариерата. Впрочем и Компанията беше потвърдила, че Мизар изпълнява отлично задълженията си; докато се прежени, му разрешили да си вземе за помощница една съседка Дюклу, бивша кръчмарска прислужница, която живеела от припечелените навремето по доста съмнителен начин пари.
Когато Кабюш излезе от стаята, Жак направи знак с очи на Севрин да остане. Беше страшно пребледнял.
