още само защото присъствието на Жак я задържаше.
Севрин толкова моли Пекьо, че той най-сетне намери носилка и дойде да вземе с един приятел ранения. Лекарят бе уговорил с младата жена да отведе и главния кондуктор Анри, който не бе ранен, но явно имаше сътресение на мозъка. Решиха да се върнат да го вземат.
Севрин се наведе да разкопчее яката на Жак, която го притесняваше, и открито, пред всички, го целуна насърчително, за да понесе по-леко пренасянето.
— Не се бой, там ще ни бъде хубаво.
Той се усмихна и също я целуна. За Флор това бе смъртоносният удар, който завинаги я разделяше от Жак. Струваше й се, че и нейната собствена кръв се лее като река от неизцерима рана. Когато го отнесоха, тя избяга. Минавайки край ниската къщурка, видя през прозореца стаята със смъртния одър и горящата посред бял ден свещ, подобна на бяло петно, до трупа на майка си. След катастрофата покойницата бе останала сама, полуобърната, с широко отворените очи, с присмехулно присвитите устни, и сякаш бе наблюдавала стълкновението и смъртта на непознатата й тълпа.
Флор се спусна да бяга още по-бързо, зави по пътя за Доенвил, после се втурна наляво, в гъсталаците. Познаваше всяко кътче от околността и бе сигурна, че полицаите няма да я хванат, ако тръгнат да я преследват. Престана да тича и се отправи със ситни крачки към една дупка над тунела, където обичаше да се крие в тъжните си дни. Погледна към небето и позна по слънцето, че е обед. Когато се озова в скривалището, легна неподвижно на коравата камениста земя, подложила ръце под главата си, и се размисли. Едва тогава почувствува в себе си страшна празнота; стори й се, че вече е мъртва и полека-лека се вкочанява. Това не бяха угризения на съвестта, задето е убила ненужно толкова хора, тъй като трябваше да направи усилие, за да изпита съжаление и ужас от стореното. Но сега беше сигурна, че Жак я видя как задържа конете; разбра го, като забеляза как се отдръпна отвратен и ужасен, сякаш пред него стоеше чудовище. Той никога нямаше да забрави. Когато си направиш криво сметките, никой не ти е виновен, длъжен си сам да се оправяш. Не й оставаше друго, освен веднага да се самоубие. Нямаше вече никаква надежда; все повече се убеждаваше в това, откакто бе дошла тук и спокойно размишляваше. Единствено умората и отчаянието и пречеха да скочи и начаса да свърши със себе си. И все пак някъде дълбоко у нея, въпреки непреодолимото замайване, което я обхващаше, се надигаше любовта й към живота, жаждата за щастие, последната мечта и на нея да й е хубаво, след като бе помогнала на онези двамата да блаженствуват свободни! Защо и тя да не изчака нощта, защо да не отиде при Озил, който я обожаваше и щеше да съумее да я защити? Мислите й ставаха все по-вяли, все по-объркани, потъна в мъртвешки вън, несмущаван от сънища.
Когато се събуди, бе тъмна нощ. Опипа наоколо замаяно и докосвайки голата земя, на която лежеше, изведнъж си спомни всичко. И като мълния пред нея застана неизбежната съдба — трябваше да умре. Стори и се, че малодушното колебание, безумната мечта, че животът все още може да продължи, бяха изчезнали заедно с умората. Край на всичко, оставаше й само смъртта. Не можеше да живее сред това море от кръв, е разбито сърце, ненавиждана от единствения мъж, когото бе обичала, който принадлежеше на друга. Трябваше да умре, докато все още чувствуваше у себе си сили.
Флор стана, излезе от скривалището сред скалите. Не се поколеба, защото инстинктивно прозря къде да отиде. По звездите определи, че е около девет часа вечерта. Когато стигна до линията, край нея с голяма бързина профуча влак; това я зарадва; всичко се нареждаше, очевидно бяха разчистили само този път, а другият още беше затворен, защото по него движението не бе възстановено. Тя тръгна край живия плет, обкръжена от дълбоката тишина на околния пущинак. Излишно беше да бърза, нямаше друг влак преди експреса от Париж, който трябваше да мине в девет и двадесет и пет; вървеше в мрака край живия плет със ситни стъпки, напълно спокойна, сякаш правеше обичайната си разходка по безлюдните пътеки. Но преди да стигне до тунела, се отдели от плета и тръгна по самата линия, право срещу експреса, с все така умерена крачка, сякаш се разхождаше. За да не я види пазачът, трябваше да го надхитри както винаги, когато отиваше от другата страна при Озил. В тунела продължи да върви напред. Но сега не се страхуваше както миналата седмица, че ако се обърне, ще загуби представа накъде се движи. Не усещаше признаците на онова безумие, което бе я обзело в тунела, където сред страшния грохот, под надвисналия свод, и предмети, и пространство, и време потъваха в мрак. Какво я интересуваше всичко това? Не разсъждаваше вече, не мислеше за нищо, имаше една определена цел — да върви, да върви напред, докато се зададе влакът, а после да се насочи право към светещия в мрака преден фар.
Чудеше се защо още не идва, имаше усещането, че е вървяла с часове. Колко далеч беше желаната смърт! Отчая се за миг при мисълта, че може да не я срещне, че ще трябва да извърви много левги, преди да се сблъска с нея. Краката я заболяха от умора, нима щеше да й се наложи да седне и да я чака свита на пътя? Това й се струваше недостойно; искаше да върви право към целта, да умре права, така й подсказваше инстинктът на войнствуваща девица. Почувствува нов прилив на енергия, пак се устреми напред и тогава зърна отдалеч предния фар на експреса — единствена малка искряща звезда в мастиленочерното небе. Влакът още не беше влязъл под свода, никакъв шум не подсказваше, че наближава, само ярката весела светлинка малко по малко се разрасна. Изправила изваяната си висока и гъвкава снага, подобна на статуя, полюлявайки се на яките си крака, тя ускори ход, но без да тича, сякаш да скъси разстоянието и по-бързо да пресрещне очаквана приятелка. Влакът най-сетне влезе в тунела, страшният грохот се чуваше все по-близо, земята се тресеше като връхлетяна от буря, а звездата се превърна в огромно око, което растеше, открояваше се в някаква тъмна орбита. Тогава, в плен на необяснимо чувство, може би желаейки да бъде сама със смъртта, докато продължаваше да напредва упорито и героично, тя извади от джобовете си една кърпичка, ключове, някаква връв, два ножа и ги остави отстрани на линията; отвърза дори шалчето от врата си, не закопча полуразкъсаната си блуза. Окото се превърна в жарава, в огромна паст, бълваща огън, влажното горещо дихание на чудовището се носеше сред все по-оглушителен гръм и трясък. Флор вървеше право срещу тази пещ, за да не пропусне машината, като омагьосана, като привлечена от пламък нощна пеперуда. И в мига на страхотния сблъсък, преди ужасната прегръдка, тя се изправи войнствено, за последен път разбунтувана, сякаш искаше да сграбчи гиганта и да го повали. Удари с главата си предния фар и той изгасна.
Прибраха трупа на Флор чак след един час. Машинистът бе видял под ярките лъчи на фара устремена към локомотива като странно кошмарно видение високата бледа фигура; когато светлината внезапно угасна и влакът продължи да напредва сред буреносен грохот и непрогледната тъмнина, той потрепери, усетил повея на смъртта. Излизайки от тунела, се опита да предупреди пазача за злополуката. Но едва в Барантен успя да съобщи, че някой се бе хвърлил под влака, очевидно жена, защото по счупеното стъкло на фара се бяха полепили женски косми и мозък. Когато работниците отидоха да търсят трупа, занемяха, поразени от мраморната белота на тялото. Флор лежеше отляво на линията, където бе я отхвърлил силният удар; главата й бе размазана на каца, никъде другаде нямаше драскотина, беше разголена, прекрасна в непорочната си властна красота. Работниците мълчаливо я покриха. Бяха я познали. Сигурно се бе самоубила, обезумяла от страх, за да се избави от тежката отговорност, надвиснала над нея.
В полунощ положиха в ниската къщурка трупа на Флор до трупа на майка й. Постлаха на пода дюшек и запалиха свещ между двете. Фази лежеше, полуизвърнала глава, и сега сякаш наблюдаваше дъщеря си с широко отворените си очи, с ужасната си иронична усмивка; навред из тихия самотен дом кънтяха глухите удари на задъхания Мизар, който не спираше да тършува. Влаковете продължаваха да пътуват по разписание, разминаваха се в двете посоки, движението беше напълно възстановено. Летяха неумолими в своето механично могъщество, безразлични и нехаещи за всички развихрили се драми и престъпления. Какво ги интересуваха непознатите, катастрофирали по пътя, премазани под колелата! Бяха отнесли мъртъвците, бяха измили кръвта и всички пак се устремиха напред, към бъдещето.
XI
Бяха в голямата червена спалня в Кроа дьо Мофра с двата прозореца, гледащи към железопътната линия. От старото легло срещу тях се виждаха минаващите влакове. Години наред в нея не бяха пипвали нито един предмет, не бяха размествали мебелите.
Севрин нареди да отнесат припадналия Жак в тази стая, а Анри Доверн — в друга, по-малка спалня на първия етаж. Тя самата се настани в една стая близо до Жак, делеше ги само площадката. За два часа всички се подредиха удобно, защото къщата беше напълно обзаведена; в шкафовете имаше дори бельо.
