зад себе си, дроидът включи светлините на изтребителя, за да освети пътя му.
— Здравей, Арту — поздрави Люк, приближи се до малката стълбичка и уморено се качи в кабината. — Идвам само да видя как сте ти и корабът.
Арту избибика уверено, че всичко е наред.
— Добре — кимна Люк, прегледа набързо екраните на командното табло и пусна проверка на състоянието на системите. — Излезе ли нещо от онова изследване, което ти оставих да направиш?
Този път отговорът беше далеч по-песимистичен.
— Толкова ли е зле? — поклати мрачно глава Люк, когато на екрана на корабния компютър се появи преводът на думите на дроида. — Е, случва се, когато се опитваш да провериш нещо в планините.
Арту подсвирна унило и попита нещо.
— Не знам — отвърна Люк. — Сигурно още няколко дни. Може би повече, ако той има нужда от мен тук — въздъхна тежко: — Не знам, Арту. Никога не става онова, което очакваш. Отидох на Дагоба, за да намеря велик воин, а вместо това срещнах Учителя Йода. Дойдох тук, като очаквах да видя някой като него, а попадам на майстор Кбаот.
Дроидът изпиука пренебрежително и Люк се усмихна, когато прочете превода.
— Вярно, но не забравяй, че и Учителят Йода доста те поизмъчи първата вечер — напомни той и потрепери при спомена.
Учителят Йода бе измъчил и самия него по време на първата им среща. Тя беше проверка за търпението и отношението му към непознатите. И Люк се беше провалил. Страхотно. Но Арту не беше съгласен.
— Да, прав си — призна Люк. — Дори когато ни проверяваше, Йода никога не се е държал така грубо както Кбаот.
Облегна се назад, отпусна глава и погледна през отворения люк към върховете на планините и далечните звезди над тях. Беше уморен, вероятно дори по-уморен, отколкото след последната решителна битка срещу императора. Нямаше сили за нищо. Добре, че се стегна и дойде да провери Арту.
— Не знам какво да правя, Арту. Днес той рани един човек. И то доста. Намеси се в спор, без да го канят, след това наложи присъдата си и… — махна с ръка безпомощно: — Просто не мога да си представя Бен или Учителят Йода да постъпват така. Но той е джедай като тях. Така че чий пример трябва да следвам сега?
Дроидът се замисли над думите му и след това почти неохотно отговори.
— Това е очевидният въпрос — съгласи се Люк. — Но защо един обърнал се в тъмната страна на Силата джедай с мощта на Кбаот ще си губи времето да си играе с мен по този начин? Защо просто не ме убие и не приключи с въпроса?
Арту издаде електронния еквивалент на човешкото сумтене и възможните причини се появиха на екрана. Списъкът беше дълъг, очевидно дроидът бе отделил доста време, за да обмисли въпроса.
— Оценявам загрижеността ти, Арту — усмихна се Люк. — Но почти съм сигурен, че той не служи на тъмната страна на Силата. Кбаот е непостоянен и често изпада в различни настроения, но около него я няма онази зловеща аура, която се усещаше около Вейдър и императора — замълча за момент. Не беше лесно да се изрече: — Според мен най-вероятно майстор Кбаот просто е луд.
Вероятно това беше първият път, когато Люк виждаше Арту толкова изненадан, че да не може да проговори. За момент единственият звук в изтребителя беше шепотът на планинския вятър, който играеше във високите хилави дървета около замъка. Люк наблюдаваше звездите и чакаше Арту да се съвземе от изненадата. най-накрая дроидът се отърси от шока.
— Не, нямам представа, как е могло да се случи — призна Люк, когато въпросът се появи на екрана. — Но имам предположение.
Протегна се да разтрие врата си. Движението отслаби натиска в гърдите. Тъпата умора в съзнанието беше съпроводена от тежка болка в мускулите, сякаш цял ден бе вършил изнурителна работа. Запита се разсеяно дали във въздуха няма нещо вредно, което уредите на изтребителя не бяха засекли.
— Тогава ти така и не разбра, но точно след като Бен загина на първата „Звезда на смъртта“, открих, че понякога чувам гласа му в съзнанието си. Когато съюзът бе прогонен от Хот, вече можех да го виждам — Арту изпиука. — Да, на него говорех понякога на Дагоба — потвърди Люк. — А веднага след битката при Ендор видях не само Бен, но и Йода, и баща ми. Те не казаха нищо и не се появиха повече. Вероятно има някакъв начин съзнанието на един умиращ джедай да се прехвърля в друг джедай, който е наблизо.
Дроидът обмисли предложеното обяснение и показа очевидния пропуск в него.
— Не съм казал, че това е най-непоклатимата теория в галактиката — изръмжа Люк и през умората му изби леко раздразнение. — Може и да греша. Но ако съм прав, вероятно загиналите на кораба майстори джедай са се вмъкнали в съзнанието на Кбаот.
Арту замислено изсвири.
— Прав си — съгласи се унило Люк. — Присъствието на Бен изобщо не ме притесняваше, всъщност дори ми се искаше да се появява по-често. Но майстор Кбаот е далеч по-могъщ от мен. Може би с него е било другояче.
Дроидът жалостиво изпиука и на екрана се показа още по-тревожно предположение.
— Не мога просто да го напусна, Арту — поклати уморено глава Люк. — Поне не, докато е в такова състояние и аз мога да му помогна.
Намръщи се, в думите си долавяше болезнено напомняне за миналото. Дарт Вейдър също се нуждаеше от помощ и Люк бе поел задачата да го спаси от тъмната страна на Силата. И замалко не загина. „Какво правя? — запита се той. — Аз не съм лечител. Защо продължавам да се опитвам да стана такъв?“
Люк?
С усилие се върна към настоящето.
— Трябва да тръгвам — каза той и се изправи в креслото в пилотската кабина. — Майстор Кбаот ме вика.
Изключи всички системи, но на екрана се появиха тревожните предположения на дроида.
— Успокой се, Арту — каза Люк, облегна се на отворения люк и потупа нежно робота. — Ще се оправя. Аз съм джедай, нали не си забравил? А ти ще продължиш да се грижиш за изтребителя, нали?
Дроидът изпиука жалостиво, Люк се спусна по стълбичката. Спря за момент и погледна към тъмната сграда, осветена само от отраженията на наземните светлини на изтребителя. Чудеше се дали Арту не е прав, като настояваше веднага да се махнат от тук.
Арту имаше основание. Талантът на Люк не беше в целебните аспекти на Силата, в това беше сигурен. Лечението на Кбаот щеше да бъде продължително, без гаранция за успех. Сега начело на имперската флота стоеше върховен адмирал, в Новата република се вихреха политически боричкания, а между двете сили лежеше бъдещето на цялата галактика. Нима седенето на Джомарк наистина беше най-доброто, което можеше да направи?
Вдигна поглед към тъмните сенки на планините около езерото. На места по върховете белееше сняг, едва видим в бледата светлина на трите малки луни на Джомарк. Всичко наоколо му напомняше за планините Манари на юг от императорския град на Корускант. В главата му изплува полузабравен спомен — Люк на покрива на императорския дворец, загледан в отсрещните планини, обяснява на Трипио, че джедаят не бива да мисли само за нещата, които са от значение за цялата галактика, а и да се грижи за отделните хора.
Тогава звучеше толкова възвишено и благородно. Сега имаше възможност да докаже, че не са били просто думи.
Пое си дълбоко дъх и тръгна към портата на замъка.
ГЛАВА 15
— Тангрене беше най-голямото ни постижение — каза сенатор Бел Иблис, допи чашата и я вдигна високо над главата си. В другия край на просторния, но почти пуст салон барманът кимна и забързано се приближи към масата с бутилка в ръка. — По това време воювахме с Империята трета година — продължи сенаторът. — Нападахме малки бази и конвои с военни доставки и гледахме да им причиним колкото може повече неприятности. Но преди Тангрене те не ни обръщаха особено внимание.
— И какво се случи на Тангрене? — попита Хан.
