— Взривихме главния разузнавателен център — отговори с очевидно доволство в гласа Бел Иблис. — След това се измъкнахме под носа на трите звездни разрушителя, които го охраняваха. Мисля, че едва тогава проумяха, че сме нещо повече от незначителни досадници, че сме трупа, на която трябва да гледат сериозно.
— Явно е станало така — съгласи се Хан и поклати одобрително глава. Да се приближи човек до една от секретните бази на имперското разузнаване, бе истински подвиг, а да я взриви и да се измъкне невредим — направо немислимо. — И какво ви струваше това?
— Не е за вярване, но успяхме да измъкнем и петте кораба, с които нападнахме — отвърна Бел Иблис. — Всичките бяха доста пострадали, разбира се, един от тях остана извън строя за около седем месеца. Но си заслужаваше.
— Не казахте ли, че притежавате шест крайцера? — намеси се Ландо.
— Сега са шест — кимна Бел Иблис. — По онова време бяха само пет.
— Аха — кимна Ландо и отново потъна в мълчание.
— И значи оттогава местите базата си непрекъснато? — попита Хан.
Бел Иблис беше вперил поглед в Ландо и малко забави отговора си.
— Да, оттогава подвижността стана за нас висш приоритет — поправи го той. — Макар че и преди това не се задържахме дълго. Тази база е май тринайсета за последните седем години, нали, Сена?
— Четиринайсета — отвърна Сена. — Ако броите и астероидните бази Уомрик и Матри.
— Четиринайсета тогава — кимна Бел Иблис. — Вероятно вече сте забелязали, че всяка сграда тук е построена от двойно програмирана пластмаса. Много лесно всичко се прибира и се товари на корабите — сенаторът цъкна с език: — Макар че това си има и отрицателни страни. Веднъж на Лелмра ни налетя страшна буря, гръмотевиците падаха толкова близо до нас, че затвориха електрическите вериги на някои от бараките. За по-малко от минута постройките бяха прибрани и опаковани като подаръци за рожден ден, а вътре в тях имаше почти петдесет човека.
— Беше страшно забавно — каза сухо Сена. — За щастие никой не пострада, но ние, които бяхме отвън, трябваше да работим цяла нощ, за да ги освободим, а бурята през цялото време беснееше.
— Времето се успокои едва на зазоряване — добави Бел Иблис. — Още същия ден се махнахме от там. Аха!
Барманът се появи със следващите напитки. Бен Иблис беше нарекъл коктейла „Ураган“ — смесица от корелианско бренди със сок от някакъв странен, много тръпчив плод. Беше малко неочаквана според Хан напитка за военен лагер, но и не беше лоша. Сенаторът взе две чаши и ги подаде на Хан и Сена, обърна се и взе още две, но Ландо поклати глава:
— Още не съм допил тази, благодаря.
Хан погледна изненадано приятеля си, седнал от другата страна на масата. Ландо седеше сковано на канапето с напълно безизразно лице, а чашата му бе наполовина пълна. Хан изведнъж проумя, че това е първата му чаша, Ландо не беше взел втора, откак преди час и половина Бел Иблис ги доведе тук. Той улови погледа му и леко вдигна вежди. Приятелят му го изгледа с каменно лице, отмести очи и отпи внимателно.
— Около месец след Тангрене — продължи Бел Иблис — срещнахме за пръв път Борск Фейлия.
Хан се обърна, боднат от леко усещане за вина. Толкова се бе заплеснал по историите на Бел Иблис, че съвсем бе забравил защо бяха пристигнали тук. Сигурно затова Ландо му хвърляше ледени погледи.
— Да, Фейлия — кимна той. — Каква общо имате с него?
— Е, по-малко, отколкото му се иска на него — отвърна Бел Иблис. — Фейлия ни направи известни услуги по време на войната и си мисли, че трябва да сме далеч по-благодарни към него.
— Какви услуги? — попита Ландо.
— Дребни — лаконично отговори сенаторът. — Още в самото начало ни помогна да изградим верига за доставки от Ню Кав и веднъж извика няколко междузвездни кръстосвача, когато имперската флота започна да си вре носа там в неподходящ за нас момент. С още неколцина ботанци ни прехвърли доста средства, което ни позволи да си купим по-рано оръжия. Такива неща.
— В такъв случай докъде се простира вашата благодарност? — настоя Ландо.
Бел Иблис се усмихна леко.
— С други думи, какво точно иска от мен Фейлия, така ли?
Но Ландо не се усмихна в отговор:
— За начало и това ще стигне.
— Ландо! — извика Хан.
Спокойно — каза Бел Иблис, но усмивката му изчезна. Преди да отговоря, искам да ми кажете нещо повече за йерархията на Новата република. Каква е ролята на Мои Мотма в новото правителство, връзката й с Фейлия?
Хан сви рамене:
— В голямата си част тази информация е обществено достояние.
— Това е официалната версия — отвърна сенаторът. — Аз питам как стоят нещата в действителност.
Соло хвърли поглед към Ландо и каза:
— Не ви разбирам, сенаторе.
Бел Иблис отпи голяма глътка от „Урагана“ си.
— Добре, тогава ще поставя въпроса ребром — каза той, вперил поглед в чашата. — Какво точно се опитва да направи Мон Мотма?
В гърлото на Хан се надигна гняв и той попита:
— Това ли ви каза Брейлия? Че тя заговорничи?
Сенаторът вдигна очи над ръба на чашата.
— Това няма нищо общо с ботанците — каза спокойно той. — Става въпрос единствено за Мон Мотма.
Хан се опита да си събере мислите. Някои неща около Мон Мотма не му харесваха. Всъщност, като се замислеше, бяха доста. Например начинът, по който тя командваше Лея и постоянно й възлагаше дипломатически мисии, вместо да я остави да се посвети на обучението за джедай. Някои страни от поведението й направо го вбесяваха. Но като цяло…
— Доколкото знам — започна той, — единственото, което се опитва да направи, е да изгради нова система за управление.
— И тя да застане начело?
— Защо не?
По лицето на Бел Иблис пробяга сянка и той отново впери поглед в чашата си.
— Е, сигурно е закономерно — измърмори той. За момент замълча, но после вдигна глава. Сякаш се опитваше да се отърси от някакви неприятни спомени. — А дали това наистина ще бъде република, или само ще се казва така?
— Според мен ще бъде истинска република — кимна Хан. — Какво общо има това с Фейлия?
Бел Иблис сви рамене:
— Фейлия си мисли, че Мон Мотма е събрала в ръцете си твърде много власт — каза той. — Предполагам, че няма да се съгласите с тази оценка?
Хан се поколеба.
— Не знам — призна той. — Но със сигурност не управлява сама както по време на войната.
— Войната не е свършила — напомни му Бел Иблис.
— Е, да…
— И Фейлия какво предлага? — намеси се Ландо.
Устните на сенатора потръпнаха:
— А, Фейлия си храни свои лични и съвсем неизненадващи надежди за преразпределянето на властта. Но ботанците са си такива. Само като помиришат чиния супа, веднага ще се изпокарат кой да държи лъжицата.
— Особено след като имат възможност да обявят, че са били ценни съюзници на печелившата страна — каза Ландо. — А не като други, които бих могъл да спомена.
