Накратко, зала „Трала“ беше най-хубавото казино, което Хан беше виждал, а в „Кораловият вандал“ имаше още седем такива зали. Седнал на бара до него, Ландо пресуши чашата си и я бутна настрани.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Той е тук, Ландо — отвърна Хан, откъсна поглед от рифа навън и за пореден път огледа казиното. — Тук някъде.
— Според мен е пропуснал това пътуване — отвърна приятелят му. — Може би е свършил парите. Спомни си какво каза Сена — харчи като луд.
— Да, но ако е изхарчил парите, ще се опита да продаде нов кораб — изтъкна Соло. Допи питието си и се изправи. — Хайде, остана да проверим още една зала.
— И после отначало — изръмжа Ландо. — Пак и пак. Това е абсолютно губене на време.
— Имаш ли някакво предложение?
— Да — отговори кисело Ландо. Заобиколиха един огромен херглик, разположил се несигурно на две кресла, и тръгнаха покрай бара към изхода. — Вместо да обикаляме наоколо както последните шест часа, защо да не седнем на някоя от масите за сабак и да почнем да хвърляме страшно много пари. Веднага ще се разнесе мълвата, че са се появили двама лесни за скубане картоиграчи, и ако онзи хвърля парите, както каза Сена, ще бъде много заинтересуван да си върне част от тях.
Хан изненадан се обърна към него. Преди няколко часа му бе хрумнала същата идея, но си мислеше, че Ландо няма да се съгласи.
— Нима професионалната ти гордост на комарджия няма да пострада?
Приятелят му го погледна право в очите:
— Гордостта ми е готова да преглътне всичко, което би ми позволило да се върна при миньорските операции.
Соло се намръщи. Понякога сякаш забравяше, че насила бе въвлякъл Ландо в преследването.
— Добре — каза той. — Съжалявам. Ето какво ще направим. Ще надникнем в зала „Сафкин“ за последно. Ако го няма там, ще се върнем тук и…
Млъкна. Пред едно празно място на бара имаше пепелник с горяща цигара. Цигара с необичаен, но добре познат аромат…
— Охо… — прошепна зад него Ландо.
— Не мога да повярвам — изръмжа Хан, свали ръка към бластера и набързо огледа претъпканата зала.
— Повярвай, приятелю — кимна Ландо. Докосна възглавничката на креслото. — Още е топло. Той трябва да е… ето го!
Наистина беше Нилс Фериер. Стоеше на изхода под украсената арка от блестящо стъкло, от устата му стърчеше една от вечните цигари. Той им се ухили подигравателно, вдигна ръка за поздрав и изчезна през вратата.
— Е, чудесно! — въздъхна Ландо.
— Иска да го последваме — отвърна Хан и се огледа. Не видя нито една позната физиономия, но това нищо не значеше. Вероятно беше пълно с хора на Фериер. — Да видим какво замисля.
— Може да е капан — предупреди Ландо.
— Или пък е готов да се споразумеем — възрази Хан. — Бластерът да ти е подръка.
— Шегуваш ли се?!
Бяха изминали половината разстояние до изхода, когато чуха приглушен тътен като от далечна гръмотевица. Последва още един, по-силен, след него трети. Шумът от разговорите стихна, посетителите напрегнаха слух и в този момент „Кораловият вандал“ се разтресе леко. Двамата приятели се спогледаха многозначително.
— И ти ли си мислиш същото? — прошепна Хан.
— Турболазерни снаряди във водата — отвърна Ландо. — Фериер е сключил сделка, само че не с нас.
Хан кимна, стомахът му се стегна. Проклетият крадец ги беше изпреварил и беше сключил сделка с Империята. И ако тя сложеше ръка на флотата „Катана“, равновесието на силите в продължаващата война внезапно щеше да се наклони в нейна полза. А под командването на върховен адмирал…
— Трябва бързо да намерим доставчика на корабите — извика той и забърза към изхода. — Може да успеем да го измъкнем със спасителна лодка, преди щурмоваците да се качат на борда.
— Да се надяваме, че това ще стане, преди останалите пътници да обезумеят — добави Ландо. — Да вървим.
Стигнаха до изхода, но беше късно. Чу се нов гръм. този път не някъде в далечината, а над тях и за миг кораловият риф отвън грейна в ярка зелена светлина. „Кораловият вандал“ потрепери като ранено животно и Хан се улови за рамката на изхода, за да запази равновесие.
Нещо го сграбчи за ръката, дръпна го рязко и го завлече в десния коридор. Той инстинктивно посегна към бластера, но преди да го стигне, около гърдите и лицето му се сключиха яки рунтави ръце, приковаха към тялото му ръката, която държеше оръжието, и закриха цялата гледка на внезапно избухналата паника в коридора. Хан се опита да извика, но козинестата ръка закриваше и устата му. Въпреки съпротивата и заглушените проклятия го повлякоха по коридора. Чуха се още два гърмежа, вторият го събори за миг на земята. Изправиха го и той усети, че сменят посоката. Удари лакътя си в рамка на врата. Блъснаха го силно и той отново беше свободен.
Мъчеше се да си поеме дъх. Намираше се в малък склад за напитки, покрай стените почти до тавана бяха подредени каси с шишета. Няколко бяха паднали на пода при лашкането на „Кораловият вандал“, от едната се изливаше тъмночервена течност.
Подпрян на вратата, ухилен стоеше Фериер.
— Здравей, Соло. Много любезно от твоя страна, че се отби да ме видиш.
— Поканата беше твърде любезна, за да я отхвърля — кисело отвърна Хан и се огледа.
Бластерът му висеше във въздуха до купчина каси на два метра от него, точно в средата на голяма и странно плътна сянка.
— Не си забравил моя дух, нали? — продължи любезно крадецът на кораби и махна към сянката. — Той сложи на „Дамата на късмета“ устройството за проследяване. Онова вътре в кораба.
Значи така Фериер беше успял да дойде тук толкова бързо. Чу се нов гръм и корабът се разклати. Още една каса падна и се разби на пода. Хан отскочи настрани и се взря по-внимателно в сянката. Този път успя да различи очите и блясък на бели зъби. Винаги беше смятал, че духовете са просто една космическа легенда. Явно не беше така.
— Не е късно да сключим сделка — каза той.
Фериер го изгледа изненадано:
— Това е твоята сделка, Соло — каза той. — Защо си мислиш, че си тук вместо отвън, където скоро ще започнат да стрелят? Ние просто ще те задържим тук, на топло и безопасно място, докато отвън нещата се успокоят — Фериер вдигна вежди: — Калризиан е съвсем друга работа, разбира се.
Хан го погледна намръщено:
— Какво искаш да кажеш?
— Омръзна ми да ми се пречка — отвърна спокойно крадецът на кораби. — Така, че когато накрая „Кораловият вандал“ се предаде и се издигне на повърхността, ще направя всичко възможно, за да съм сигурен, че Калризиан е най-отпред, опитвайки се смело да защити горкия капитан Хофнер от злите щурмоваци. И ако имаме късмет… — той разпери ръце и се усмихна.
— Значи се казва Хофнер, а? — подхвърли Хан, като се опитваше да сподави гнева си. Ако се разбеснееше, с нищо нямаше да помогне на Ландо. — Ами ако не е на кораба? Империята няма да остане доволна.
— О, тук е — увери го Фериер. — Макар че пътуването сигурно вече му е писнало. Заключихме го в каютата ми някъде около час след като отплавахме.
— Сигурен ли си, че си хванал нужния човек? Крадецът на кораби сви рамене:
— Ако не е така, върховният адмирал може да обвинява единствено себе си. Той ми даде името.
Още един изстрел удари кораба.
— Е, радвам се, че си поговорихме, Соло, но трябва да си довърша работата — каза крадецът и отвори
