шмугна обратно зад ъгъла.
Дотук с търсенето на каютата на Фериер — измърмори той. Още един залп изсвири край прикритието му и изведнъж стрелбата спря. Ландо се долепи плътно до стената, стиснал бластера си за стрелба. Надникна зад ъгъла и хвърли бърз поглед.
Нямаше ги.
„Чудесно“ — изръмжа той и се огледа. Вероятно бяха влезли в една от зоните само за екипажа, която се спускаше покрай централния корпус на кораба. По принцип преследването през непознат район не беше забавно нещо, но просто нямаше други възможности. Сви зад ъгъла и рязко подскочи — отдясно профуча изстрел от бластер и леко закачи ръкава му. Хвърли се в напречния коридор и зърна още трима мъже, които се приближаваха откъм главния. Удари се доста силно в дебелия килим, претърколи се на една страна и дръпна крака си от огневата линия, като много добре съзнаваше, че ако някой от първата група го наблюдава иззад прикритие, е обречен. Тримата мъже продължаваха да стрелят, за да могат да се приближат. Ландо бе останал без дъх от падането. Изправи се и тръгна към някакъв вход наполовина на разстоянието до напречния коридор. Нямаше да е кой знае какво прикритие, но беше по-добре от нищо.
Тъкмо стигна до вратата, когато откъм нападателите долетяха злобно проклятие и няколко изстрела като от различен модел бластер. След това се възцари тишина.
Ландо се намръщи, чудеше се какво замислят враговете му. Чу стъпки, прилепи се колкото може по- плътно към стената и подаде бластера си навън. Стъпките стигнаха до кръстосващите се коридори и спряха.
— Ландо?
Ландо свали бластера и облекчено въздъхна.
— Тук съм, Хан — извика. — Хората на Фериер са хванали нашия човек.
Хан се показа иззад ъгъла и хукна към него.
— Това не е всичко, приятелю — каза задъхано той. — Фериер те е взел на мушка.
Ландо се намръщи. Крадецът не беше пропуснал много.
— Много важно! — махна с ръка. — Май се мушнаха навътре в кораба. Трябва да ги настигнем, преди да стигнат до главния люк.
— Е, поне можем да се опитаме — кимна мрачно Хан и се огледа: — Там май има врата за екипажа.
Наистина беше врата за екипажа. Но заключена.
— Това е работа на хората на Фериер — изръмжа Ландо, след като погледна разбития панел за отваряне. — Гледай, направили са късо съединение. Да видим… бръкна с върха на малкото си пръстче в дупката и с доволно щракване вратата се отвори. — Да влизаме.
Отвътре проехтя изстрел от бластер и Ландо се метна.
— Да, направо влязохме — изръмжа Хан. Беше се долепил до стената от другата страна на вратата, но изобщо не можеше да се подаде пред прикриващата стрелба на последния от групата. — Колко души е довел Фериер на кораба?!
— Много — отвърна Ландо. Вратата явно реши, че въпреки всичко никой няма да влезе, и се затвори. — Е, май ще трябва да го направим по трудния начин. Да се върнем на главния люк и да се опитаме да ги спипаме там.
Хан го сграбчи за рамото:
— Късно е. Чуй!
Ландо се намръщи и наостри слух. През тихите обичайни звуци на кораба от далечината се чуваха автоматичните изстрели на лазерните карабини на щурмоваците.
— Вече са на борда — измърмори той.
— Да — кимна Хан. За момент палубата под краката им се заклати и изведнъж лазерните изстрели затихнаха. — Звукови гранати — въздъхна той. — Това е краят. Да вървим.
— Къде? — попита Ландо, когато тръгнаха по коридора.
— Към хангара на спасителните совалки — отвърна Хан. — Изчезваме от тук.
Ландо го зяпна изненадан. После погледна приятеля си по-внимателно и преглътна възраженията си. Лицето на Хан беше покрито с дълбоки бръчки, очите му гневно блестяха. Той много добре съзнаваше какво означава това решение. Може би дори по-добре от Ландо.
Спасителната совалка изскочи на повърхността до другите совалки и плаващи парчета от рифа. През малкия илюминатор Хан наблюдаваше как в далечината последната имперска щурмова совалка излита от „Кораловият вандал“ и се насочва обратно към космоса.
— Това е краят, нали? — осмели се да подхвърли Ландо.
— Да — отвърна Хан и усети горчивината в гласа си. — Вероятно всеки момент ще започнат да събират спасителните совалки.
— Направихме всичко, каквото можехме, Хан — тихо каза Ландо. — Можеше да свърши и по-лошо. Например да измъкнат „Кораловият вандал“ на сушата. Щяха да минат дни преди някой да ни потърси.
— И Империята да спечели допълнителна преднина.
— Прав си — промърмори кисело Хан. — Наистина владеем положението.
— Какво друго можехме да направим? — настоя Ландо. — Да потопим кораба, за да не позволим на имперските войници да влязат? Какво от това, че щяха да загинат неколкостотин души? Или да започнем сражение с щурмоваците? Така поне Корускант има възможност да се приготви, преди корабите от Тъмната сила да се появят готови за битка.
Приятелят му се опитваше, но Хан все още не беше готов да преглътне поражението.
— Каква трябва да е подготовката за сблъсък с двеста крайцера? — изръмжа той. — И без тях положението виси на косъм.
— Стига, Хан — Ландо започваше да се дразни. — Дори ако корабите са в добро състояние и са готови за полет, ще трябва да намерят екипаж по две хиляди души за всеки. Ще минат години преди Империята да събере толкова хора и да ги обучи.
— Само че Империята отдавна се опитва да намери нови кораби — напомни му Хан. — Което означава, че вече има готови екипажи.
— Съмнявам се, че разполагат с четиристотин хиляди души — възрази Ландо. — Хайде, опитай се поне веднъж да погледнеш нещата откъм добрата страна.
— Този случай няма добра страна — поклати глава Хан.
— Разбира се, че има — настоя Ландо. — Благодарение на бързите ти действия Новата република все още има възможност да продължи борбата.
Хан го изгледа озадачено:
— Какво имаш предвид?
— Ти ми спаси живота, спомняш ли си? Прогони онези тъпаци на Фериер.
— Да, спомням си. Какво общо има това с Новата република?
— Хан! — извика възмутено Ландо. — Много добре знаеш колко бързо ще се разпадне Новата република, ако аз не съм там.
Соло се опита да изобрази на лицето си истинска, но в крайна сметка се задоволи с леко изкривена гримаса.
— Предавам се. Ако спра да мърморя, ще млъкнеш ли?
— Разбира се — кимна Ландо.
Хан се обърна към илюминатора и усмивката му помръкна. Ландо можеше да говори каквото си иска, но загубата на флотата „Катана“ беше ужасно бедствие. И двамата го знаеха. Трябваше да спрат Империята, преди да е сложила ръка на корабите.
Каквото и да им струваше това.
ГЛАВА 26
Мон Мотма поклати удивено глава:
— Флотата „Катана“… — въздъхна тя. — След всичките тези години. Невероятно!
