се бяха свлекли на земята.
Хората от кафенето вече бяха излезли. Навет преброи до трийсет, просто за да бъде сигурен, че всички са напуснали заведението. След това извади бластера си и го постави на седалката до себе си. Подкара шейната през тълпата и спря пред вратата на кафенето.
Беше подминал по-голямата част от множеството, преди някой да разбере замисъла му. Някой извика и един ботанец с жълто-зелената лента на полицията изскочи пред него, като енергично махаше с ръце. Навет грабна бластера си и го застреля, заобиколи тялото и натисна газта. Зад него вече се носеха писъци. Агентът събра кураж и натисна докрай педала на газта…
Налетя върху вратите на кафенето с оглушителен трясък, превърна ги в трески и закова в средата на помещението. Изхвърча от шейната, докато отломките от разбитите врати на заведението още отскачаха от покрива на машината, грабна клетката на маукрените от задната седалка и се втурна през дима и горещината към мазето и катакомбите. Измина половината от първото стълбище, когато чу експлозия зад гърба си. Топлината бе възпламенила остатъка от горивната течност в бутилката, останала във въздушната шейна.
Предната част на кафенето сега бе обхваната от бушуващи пламъци също като останалата част. Навет бе безвъзвратно откъснат от външния свят. Вече никой във вселената не можеше да го спре.
В катакомбите се усещаше едва доловим мирис на дим — нищо сериозно, просто предвестник на това, което неминуемо предстоеше. Екипировката беше там, където я бяха оставили с Клиф, но преди това имперският агент провери претопяващо-раздробяващата система.
И добре направи. Старицата отново бе идвала. Беше променила настройките на машината, така че да се претовари и основната бобина да даде на късо още с включването в електрическата мрежа. С доволна усмивка Навет нагласи системата и отдели още няколко безценни минути, за да настрои претопяващия лъч на няколко сантиметра от гърлото на уреда.
Най-сетне бе готов. С помощта на коланите той непохватно закрепи клетката с маукрените на гърба си, спусна се в дупката, която двамата с Клиф бяха изкопали, и включи претопяващо-раздробяващата система.
Лъчът премина през почвата под краката му като бластерен изстрел през сняг, вдигайки облак фин прах към лицето му. За миг Навет си помисли, че трябваше да вземе филтриращата маска, но вече беше късно. Той присви очи и продължи, питайки се какво ли правеха с безбройните аларми, които без съмнение задействаше в момента. Несъмнено ботанците от охраната на генератора се мятаха безпомощно насам- натам, особено след като бяха установили, че източникът на проблемите им е недостъпен за тях.
Някои сигурно щяха да седнат и да се успокоят, самодоволно убедени, че загубата на електропровода, към който копаеше в момента, нямаше ни най-малко да повлияе върху сигурността и работата на безценния им щит. Вероятно се смееха от сърце на глупавия имперски агент, който смяташе, че може така лесно да го изключи или да пропълзи през десетсантиметровия в диаметър електропровод. Нямаше да се смеят дълго.
Навет прокопа разстоянието до електропровода за десет минути. Обвивката му бе сериозно подсилена. Отидоха още десет минути, докато лъчът на претопяващо-раздробяващата система премине през нея. Самите електрически кабели изгоряха почти мигновено. Все пак това бяха напълно обикновени електрически кабели, които не бяха проектирани да издържат на нещо повече от високо напрежение. Навет продължи работа, докато дупката във външната обвивка не стана достатъчно голяма. След това изключи претопяващо-раздробяващата система и включи охладителната. Няколко минути систематично пръскане и мястото отново можеше Да се пипа.
Той изключи охлаждането и седна до отвора… и във внезапно настъпилата тишина чу тих звук. Звънене на предавател. Идваше от претопяващо-раздробяващата система.
Имперският агент се намръщи и провери машината.
Предавателят беше вклинен в резервното всмукателно отвърстие. Навет се усмихна леко, извади малкия уред и го включи.
— Здрасти — каза той. — Доволна ли си?
— Какво правиш в името на праха на Алдеран? — попита старата жена.
Той се ухили по-широко, закрепи предавателя между рамото и брадичката си и отвори фалшивото дъно на клетката на маукрените.
— Защо? — попита той, докато вадеше малка тубичка с хранителна паста. — Нали не съм те изненадал? Между другото номерът с дима в магазина за домашни любимци беше много добър. Да разбирам ли, че си го планирала, преди да си тръгнеш днес сутринта?
— Да — отвърна тя. — Реших, че или всичко е горе при вас, или сте го скрили зад стените или тавана.
— Затова постави димна бомба със закъснител в магазина. За да могат пожарникарите да дойдат и да разбият стените вместо теб — каза Навет, отвори клетката и извади едно от гущерчетата. — Много хитро.
— Нямаш време за приказки! — тихо каза старицата. — В случай че не си забелязал, сградата гори като факла над главата ти.
— А, знам — отвърна агентът. Той хвана гущерчето с едната ръка. С другата постави една капка от хранителната паста на носа му и спусна ръка в дупката, която бе прокопал, насочвайки животинчето към сградата на генератора. Едно докосване в края на цилиндричната бомба щеше да я активира, когато то стигнеше до преградата, където електропроводът минаваше през подсилената стена, и електрическите кабели щяха да се разлетят на хиляди парченца. Навет разтвори пръсти и маукрената премина през тясното пространство между електрическите кабели и обвивката на електропровода, следвайки миризмата — бе достатъчно глупава, за да разбере, че е на собственото й носле.
— Какво искаш да кажеш с това „знам“? — попита жената. — Ако не направиш нещо много хитро и много бързо, ще умреш. И това ли знаеш?
— Всички ще умрем някой ден — напомни й имперският агент, докато поставяше хранителна паста на носа на второ гущерче, след което го изпрати след първото. То едва бе поело надолу по електропровода, когато до ушите му достигна звукът на лека експлозия.
Слухът на старицата беше много добър.
— Какво беше това? — попита тя.
— Началото на смъртта на Ботауи — отвърна Навет, взе трето гущерче и повтори операцията. Звукът на втората експлозия стигна до ушите му. Сега, след като парите на разтопената почва се бяха разсеяли, той усети, че миризмата на пушек се е усилила. — Знаеш ли, така и не разбрах името ти — имперският агент взе следващата маукрена, питайки се колко ли бързо се разпространяваше пожарът над главата му. Ако огънят или димът стигнеха до него, преди маукрените и малките им бомби да пробият достатъчно голяма дупка в неподсилените електрически кабели в сградата на генератора, можеше и да не успее. — Как се казваш?
— Как се казвам ли? — попита тя. — Ти ми кажи твоето име и аз ще ти кажа моето.
— Съжалявам — отвърна Навет и пусна поредната маукрена. — Името ми може да послужи на някой дори след като аз самият вече няма да мога да му услужа — още една експлозия…
И тогава за негово облекчение и голямо задоволство го лъхна свеж въздух. Електрическите кабели в стената бяха взривени и сградата на генератора бе отворена за него.
— Виж, имперски…
— Разговорът свърши — прекъсна я той. — Любувай се на пожара!
Навет изключи предавателя и го захвърли. След това отвори клетката и пусна всички останали маукрени. За момент те се защураха из скута и краката му, душейки въздуха. После внезапно се спуснаха към отвора, привлечени не от хранителната паста на носовете им, а от малките капчици хранителна течност, която двамата с Клиф бяха поставили преди три дни, докато пръскаха срещу металмитите.
Оставаше му да изпълни само още една, последна задача. Той се пресегна към дъното на клетката и взе последния Предмет: дистанционно управление за активиране на бомбите, които в момента пътуваха към срещата си със съдбата. Още няколко секунди и самонасочващите се бомби щяха да се пръснат в сградата на генератора в краката на смаяните ботанци, носейки се по полирания под право към ключовите места на инсталацията.
