— Чакай! — извика Мара, направи голяма крачка напред и опря дръжката на лазерния си меч в гърдите му, за да го спре. В другата ръка вече държеше малкия си бластер. — Нещо идва.
Майсторът джедай спря, заслушан в тихото потропване на крака по пода. Едва ли съществото идваше само, ако се съдеше по звука. Той раздвижи лъча на фенерчето си, опитвайки се да види какво приближава…
И изведнъж от няколко малки отвора, които Скайуокър не бе забелязал, изпълзя рояк големи колкото юмрук насекомоподобни същества и бързо плъпна по стените към тях.
— Внимавай! — извика Мара и се прицели с бластера.
— Не! Чакай! — каза Люк и бутна ръката й встрани от движещите се мишени. Той улови метален блясък… — Продължаваме! Арту, побързай!
Майсторът джедай усети силното неодобрение на Мара, но тя преглътна възражението си. Забързаните същества ги подминаха, без да намаляват скоростта си и очевидно без да им обърнат особено внимание. Люк стигна края на конърската мрежа и стъпи на твърдата скала. След като Мара и Арту го последваха, той се обърна.
Съществата се бяха скупчили пред края на падналата мрежа. Прехванаха краищата й и внимателно я помъкнаха нагоре по стените. Мара тихо изсумтя.
— Естествено — каза тя, леко възмутена от себе си. — Дроиди от поддръжката. Дошли са да възстановят капана. Съжалявам… май се вживях повече.
— Като се има предвид, че имаме работа с върховния адмирал Траун, вживяването няма да е много рядък проблем за нас — отбеляза Скайуокър.
— Благодаря, няма нужда да ме успокояваш — Мара пъхна малкия бластер в кобура на лявата си китка и прехвърли лазерния меч в дясната ръка. — Научих си урока. Ще тръгваме ли?
— Какво имате предвид? — попита капитан Налгол, премига, за да прогони съня от очите си, посегна към униформата си и започна да я облича. — Как така стрелят? Това беше определено за след три дни.
— Не зная, сър — напрегнато отвърна дежурният офицер на „Тираничен“. — Зная само, че разузнавателните кораби Докладват, че битката е започнала и че щитът над ботанската столица е свален. Трудно е да се разбере от това разстояние, но казват, че на няколко места в столицата бушуват пожари.
Налгол яростно изруга под нос. Някой бе направил груба грешка, и то голяма. Или ударният разузнавателен отряд…
Или самият Траун. Това беше разстройваща мисъл, дори потресаваща. Ако разчетът на върховния адмирал можеше да е толкова неточен…
Капитанът на „Тираничен“ прогони страховете си. Станалото станало. Независимо дали бяха направени грешки или неправилни изчисления, Налгол бе решен той и „Тираничен“ да не дават своя принос в тях.
— „Заличител“ и „Желязна ръка“ уведомени ли са? — попита той, изричайки наполовина последната дума, тъй като се наведе да обуе ботушите си.
— Да, сър. Разузнавателните кораби докладват, че заемат бойни позиции.
— Трябва да заемем нашата преди тях — хапливо му отвърна капитанът.
— Слушам, сър — каза офицерът. — Ще бъдем в бойна позиция след пет минути. Разузнавателните кораби продължават да подават рапорти.
— Добре — измърмори Налгол. Сега, след като шокът от новината бе попреминал, си даде сметка, че положението не е толкова лошо, колкото първоначално му се бе сторило. Битката бе започнала по-рано. Трите звездни разрушителя бяха готови или щяха да бъдат готови, преди присъствието им да бъдеше необходимо, за да елиминират оцелелите от битката кораби.
Ослепени от маскировъчния щит, те имаха нужда от ежеминутни рапорти от разузнавателните кораби. Опасността бе, че честото влизане и излизане на машините от щита можеха да привлекат нечие внимание и някой можеше да си помисли, че около ядрото на кометата става нещо, и да дойде да провери. Но имаше начин този риск да бъде сведен до минимум.
— Всички оператори на прехващащи лъчи в пълна готовност! — заповяда капитанът. — Ако който и да е си пъхне носа под маскировъчния ни щит освен разузнавателните ни кораби, искам да бъде прехванат и държан в пълно комуникационно затъмнение. Този заповед да стигне и до другите кораби. Никой, който се натъкне на нас, не бива да остава жив, за да разпространи новината. Ясно ли е?
— Да, сър — отвърна дежурният офицер.
— Ще бъда на мостика след две минути — каза Налгол и грабна туниката и колана си. — Искам корабът да е в пълна бойна готовност, когато застана на него.
— Слушам, сър.
Налгол удари копчето на интеркома и напусна каютата си. Добре. Значи чуждоземните и поклонниците им не можаха да удържат самоунищожителната си омраза за времето, което Траун бе очаквал. Добре. Това само означаваше, че принудителната скука и бездействие на екипажа му щяха да приключат малко по- рано.
Той се усмихна мрачно и тръгна с внимателно премерена стъпка по коридора към турболифта. Това щеше да бъде истинско удоволствие.
Турболазерът проблесна. Смъртоносният му червен лъч изпращя опасно близо до щирборда на „Хилядолетен сокол“ устремен към ескортиращата фрегата с прослийски отличителни знаци. Хан избегна с руля втория залп и едва успя да смени посоката, за да се размине с два багмимски митнически кораба, устремени с бълващи огън батареи към прослийската фрегата. Цялата вселена беше полудяла. И той се намираше точно в средата на лудницата.
— Какво става? — извика Хан към интеркома, докато се промушваше между два опкикски крайцера.
— Според ишорците преди половин час трима души се качили на борда — чу се гласът на Лея. Отзад пищеше аларма. — Показали карти за самоличност на техници от Новата република и писмо от ишорския Висш конфлукс, което ги упълномощавало да прегледат електроразпределителите на „Надмощие“ за повреди от оксидация.
— Всичко е било фалшиво, разбира се — тихо каза Хан, стигна с „Хилядолетен сокол“ до сравнително спокойно място и се огледа.
Ендор отново се повтаряше. Само че този път Империята не се виждаше никъде. Този път бунтовници се биеха срещу бунтовници.
— Но това го знаем сега — отвърна жена му. — Щом се качили на борда, убили ескорта и превзели една от турболазерните батареи. След като щитът на Древстран падна…
Хан, успяха да произведат осем изстрела към повърхността, преди да прекъснем захранването на батареята. Ишорците още не могат да влязат в помещението и да ги обезвредят въпреки помощта на Баркимк и Сакисак.
Елегос промърмори нещо на родния си език.
— Какви са щетите на Древстран? — попита Хан. — Няма значение… сега това не е важно. Какво става с теб и кораба?
— Атакуват ни — отговори Лея. Гласът й бе напрегнат. — Три диамалски кораба се присъединиха към атаката срещу нас. Един е застанал между нас и планетата, за да не стреляме отново по Древстран. Май още няма сериозни поражения и от двете страни, но няма да е за дълго.
— Не им ли казахте какво е станало? — попита съпругът й.
— Казах им го аз, каза им го капитанът на „Надмощие“, каза им го Гаврисом — отвърна Лея. — Не чуват.
— Или не ги интересува — каза Хан и стисна зъби до болка. Лея бе на борда на кораб, подложен на масирана атака… — Ще се опитам да дойда — каза той. — Може да успея да ви измъкна с Гаврисом.
— Не… не идвай — остро възрази жена му. — Моля те! Няма да успееш!
Бившият контрабандист погледна със свито сърце към битката. Лея беше права. От новото си местоположение виждаше „Надмощие“ сред сияние от яростен турболазерен огън. Хан прекрасно знаеше, че щитовете на „Хилядолетен сокол“ нямаха шанс да издържат на такъв обстрел. Но не можеше и да стои безучастен.
— Виж… и преди съм се справял със звездни разрушители — каза той.
— Надхитряше ги — поправи го Лея — Има голяма разлика. Моля те, Хан, недей!…
