освободим почти напълно. А може дори и тогава да не стреля.
Бустър свъси вежди. Не, Траун нямаше да бърза, докато „Странстваща авантюра“ бе от неподходящата страна на огневата мощ на защитния периметър.
— Тогава как смятате да се измъкнете?
Бел Иблис поклати глава.
— Не се опитвам да се измъкна. Вече ви го казах. Имаме работа и тя ни чака там — той кимна към базата Убикторат.
— Със звезден разрушител и Траун на пътя ни! — възкликна Бустър. — Сигурен съм, че сте прекрасен военен, генерале, и така нататък, но ако се опитате да изиграете номер на върховния адмирал, той ще ни изпържи като мишки.
— Знам — отвърна Бел Иблис. Внезапно гласът му бе станал опасен. — Затова няма да въвличаме него. Поне не в смисъла, в който очаква.
Бустър внимателно го изгледа. В изражението и гласа на генерала имаше нещо, от което стария контрабандист го полазиха студени тръпки. — За какво говорите?
— Трябва да минем от другата страна на „Неумолим“, Терик — тихо каза генералът, загледан през илюминатора. — Трябва да го обезвредим толкова, че да не е в състояние да ни попречи да вкараме хакерите в базата.
— Ами отбраната на самата база?
— Трябва да го направим така, че отбраната на базата да няма време да се обърне към нас — отвърна Бел Иблис. — Огледайте положението от всички страни и ще видите, че има само един начин да се измъкнем — все още загледан през илюминатора, генералът сякаш набра сили. — Веднага щом се освободим от прехващащите лъчи, трябва да се обърнем и да се втурнем с всичка сила срещу „Неумолим“… и да го ударим.
Бустър изпусна въздуха от дробовете си с безшумна въздишка.
— Не говорите сериозно — промълви той.
Бел Иблис се обърна към него и го погледна право в очите.
— Съжалявам, Бустър. Съжалявам за кораба ви, но преди всичко съжалявам, че ви позволих — на вас и на екипажа ви — да дойдете.
— Генерале? — обади се кормчията. — Постигнахме седемдесет и девет градуса. Това е максимумът.
Бел Иблис задържа погледа си върху Бустър още една секунда. След това откъсна очи и мина покрай него.
— Достатъчно — отвърна той. — До всички огневи гнезда: огън по гнездата на прехващащите лъчи.
Внезапно от другата страна на илюминатора избухна заря от турболазерни изстрели, които излетяха от двете страни на завъртения корпус на звездния разрушител.
— Руля и подсветлинните двигатели — спокойно добави генералът, — подгответе пълна мощност.
— Ето го — каза Елегос и посочи напред. — Ей там, точно до щирборда.
— Виждам го — отвърна Хан. За момент бе изгубил от поглед товарния кораб на Кариб сред вихрения блясък на опашката на кометата. — Виждате ли някой от минните влекачи, за които той спомена?
— Още не — отговори каамасецът. — Може би е сгрешил.
— Изключено — пошепна Хан. Косата му настръхна. Може и да не вярваше, че Кариб е в състояние да различи имперските летци само по стила им на пилотиране, но беше сигурен, че Девист не можеше да сбърка минни влекачи с празно космическо пространство. — Питам се къде ли са изчезнали?
— Може да са се скрили зад опашката — предположи Елегос.
— Може да работят в задната четвъртина от повърхността на кометата.
— Миньорите никога не работят там — поклати глава бившият контрабандист. — Прахта и ледът много силно влияят на алувиалните овлажнители.
— Тогава къде са?
— Не знам — мрачно отговори Хан. — Но започвам да имам много лошо предчувствие. Ще ме свържете ли с товарния кораб на Кариб?
Елегос набра честотата и натисна бутона на комуникационната конзола.
— Готово.
— Кариб — повика го Хан. — Виждаш ли нещо?
— Нищо — отвърна Кариб. — Но бяха тук, Соло.
— Вярвам ти — каза Хан и хвърли бърз поглед към оръжейната конзола на „Хилядолетен сокол“. Всичко беше в готовност. — Мисля, че е време да хвърлим отблизо един поглед на ядрото. Да видим какво може да се крие там.
— Съгласен съм — отвърна Кариб. — Ние ли да водим?
— Корабът ти въоръжен ли е?
Настъпи съвсем леко колебание.
— Не съвсем.
— Тогава по-добре аз — бившият контрабандист подаде по-голяма мощност на подсветлинните двигатели на кораба си.
— Задръж и ме пусни да мина.
— Както кажете.
— Искате ли да отида в едно от огневите гнезда? — тихо попита Елегос.
Хан му хвърли бърз поглед.
— Мислех, че каамасците мразят да убиват.
— Така е — сериозно отвърна доверителят. — Но има моменти, за които се признава, че убийството на неколцина е за добро. Сега може да е настъпил един от тези моменти.
— Може — съгласи се Соло и намали тягата, след като „Хилядолетен сокол“ подмина товарния кораб „Действие 2“. Приближаваха към ядрото на кометата и Хан не искаше да налети на някои отломък скала, решил изведнъж да се откъсне и да застане на пътя им. — Не се притеснявайте… каквото и да крият, мога да се справя и сам. Не е като да обсипеш с огън някой от минните влекачи…
Точно по средата на изречението изведнъж право пред очите му кометата и звездите зад нея изчезнаха. На тяхно място в настъпилия пълен мрак се извиси, зловещо огрян от светлините по корпуса, огромният силует на имперски звезден разрушител.
— Хан! — промълви Елегос. — Какво…
— Звезден разрушител зад маскировъчен щит! — бързо отвърна Соло и рязко дръпна щурвала. За миг всичко му стана ясно. Битката над Ботауи… армадата от кораби, които се избиват… и звездният разрушител, който чака да ги довърши и може би дори да унищожи Ботауи. Без оцелели, без свидетели. Само битка, за която всички в Новата република щяха да се обвиняват един друг. А гражданската война, която тази единствена искра щеше да запали, можеше никога да не свърши.
— Бъдете готов със съобщение — каза той на каамаския доверител, докато „Хилядолетен сокол“ се обръщаше назад към невидимия край на маскировъчния щит. — Мигът, в който излезем…
Заповедта му остана недоизречена. Предпазните колани се врязаха в тялото му. „Хилядолетен сокол“ залитна на една страна и потрепери като ранено животно. Ревът на подсветлинните двигатели се смеси със скърцането на претоварените връзки и греди на корпуса.
— Какво става? — тихо попита Елегос.
Хан преглътна с мъка и безполезно стисна щурвала. — Прехващащ лъч — бившият контрабандист хвърли отчаян поглед към сензорния екран.
Ако го бяха хванали странично, за ръба или не съвсем добре, можеше да се измъкне. Но го бяха хванали здраво.
Вниманието му бе привлечено от някакво движение и Хан вдигна очи. Товарният кораб на Кариб, който също бе влязъл под маскировъчния щит, сега подобно на „Хилядолетен сокол“ се мяташе уловен в невидимата хватка на прехващашия лъч.
— Хванаха ни, Елегос — въздъхна Хан и горчивият вкус на поражението изпълни устата му. — Хванаха ни и двамата.
