Звуците на далечните експлозии стигаха до него. Маукрените стигаха до целите си и възпламенителите на цилиндрите започваха да се активират. Още няколко секунди — най-много минута — и онази част от ботанския щит, която предпазваше Древстран, щеше да изчезне. Смъртта на Ботауи бе започнала. А с нея и смъртта на Новата република. Единственото нещо, за което Навет съжаляваше, бе, че нямаше да може да я види.
Пукотът на пожара над главата му вече се чуваше. Смесваше се с далечните експлозии. Навет се усмихна, облягайки се на мръсната стена. И зачака края.
Дискусията на борда на „Надмощие“ тъкмо бе навлязла в четвъртия си етап, когато усетиха лека вибрация от палубата под краката им. Това бе звук и усещане, с което Лея бе привикнала с течение на годините. Някъде от недрата на ишорския кораб бе стреляла турболазерна батарея. Капитанът натисна копчето на интеркома още преди вибрациите да бяха утихнали.
— Какво става?
Отговорът дойде на ишорски и бе казан твърде бързо или твърде тихо, за да може съветникът да го чуе.
— Какво става? — попита Гаврисом. — Приехте, че няма да има враждебни действия, докато…
— Не сме ние — отвърна капитанът на „Надмощие“ и се втурна към вратата. — Чуждоземци са превзели една от турболазерните ни батареи и стрелят към планетата.
— Какво?! — попита калибопът и премига. — Как…?
Но капитанът вече бе излязъл, повеждайки стражите от вратата на залата със себе си.
— Съветник Органа Соло… — започна президентът на Новата република. Втора вибрация прекъсна думите му. — Съветник, какво става?
Лея поклати глава:
— Не…
И изведнъж тя потръпна силно в креслото си и си пое дълбоко дъх. Обля я вълна от страх и болка. На планетата под тях стотици хиляди гласове изкрещяха от ужас…
В този единствен ужасен миг Лея разбра какво става.
— Планетарният щит е свален — каза тя, скочи на крака и се втурна към илюминатора.
Стигна до него тъкмо навреме, за да види третия турболазерен изстрел да излита от корпуса на кораба и да достига повърхността на планетата. Около него се образува бяла вълна, когато навлезе в атмосферата. След това вълната изчезна и изстрелът остави след себе си червена диря, обагрена в черно. Древстран, столицата на Ботауи, гореше. Лея се обърна и тръгна към вратата.
— Планетарният щит е свален — извика тя, минавайки край Гаврисом. — Поне над Древстран.
— Къде отивате? — извика калибопът след нея.
— Да се опитам да спра стрелбата.
По коридора навън тичаха десетина ишорци в брони, стиснали бластерните си карабини в ръце. Притиснати до стената, за да не им пречат, двамата й телохранители ногри вдигнаха поглед към нея.
— Съветник…
— Хайде — отвърна Лея. Тя откачи лазерния меч от колана си, присегна се към Силата за мощ и съвет и се присъедини към ботанците.
Хан влетя в пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“ и едва успя да спре пред контролното табло.
— Къде? — каза той и се отпусна тежко в пилотското кресло.
— Там — напрегнато отвърна Елегос и посочи през илюминатора към тъмния кораб, който се носеше в пространството на не повече от два километра от тях. — Не знам чий е, но… — той не довърши. Прекъсна го още една червена светкавица, която проряза черното космическо пространство, устремена към планетата. — Ето… видяхте ли?
— Да — тихо отвърна Хан.
Сърцето му се сви от вледеняващ страх, докато бързо натискаше бутоните за аварийно стартиране на двигателите. Елегос може и да бъркаше кой кораб на кого е, но бившият контрабандист не бъркаше нищо. Изстрелът бе дошъл от флагмана на ишорската оперативна част, бойния кръстосван „Надмощие“. Корабът, на който Лея се намираше в момента. Още един изстрел, отправен към повърхността на Ботауи, проряза черния космос.
— Знаете ли как да освободите доковия фланец? — попита Соло каамаския доверител, докато ръцете му танцуваха по контролното табло.
— Да, струва ми се…
— Действайте — прекъсна го Хан. — Веднага.
— Да, сър — Елегос стана от креслото и се отправи към вратата.
Двигателите на „Хилядолетен сокол“ вече набираха мощност. Соло натисна бутона на комуникационната конзола и въведе пълно честотно търсене. Щяха да си платят прескъпо за това независимо какво си въобразяваха, че правят! Синхронизиращите стойности на стабилизатора, който току-що бе сменил, вече излизаха на екрана. Той влизаше в режим…
— До всички кораби, говори президентът на Новата република Гаврисом — изгърмя напрегнат глас по високоговорителя в пилотската кабина. — Останете по местата си, не стреляйте! Повтарям, останете по местата си и не стреляйте! Инцидентът не е…
Той така и не можа да довърши изказването си. Изведнъж на тази честота се разнесе пукот от заглушаване…
— В атака! — чу се нов глас. — До всички корелиански части! В атака по ваша преценка!
Хан зяпна към високоговорителя. Какво правеха корелианците? Скенерът прехвана нова честота.
— В атака! — разнесе се гърлен монкаламариански глас. — До всички монкаламариански кораби, в атака!
— В атака! — уверено призова на родния им език диамалски глас на друга честота.
— В атака! — дойде лаещият ишорски отговор на трета.
Хан погледна към армадата от кораби. Сърцето му биеше до пръсване. Не. Не, това бе лудост… Не, няма да го направят!
Но го направиха. Всички кораби лениво се размърдаха. Едни се отправиха към открития космос за по- добра маневреност, други просто обърнаха оръдията си, за да се прицелят в противниците си. Първите турболазерни изстрели засвяткаха пред очите му. Зад гърба му Елегос влетя в пилотската кабина.
— Фланецът е освободен — задъхано каза той и седна в креслото на втория пилот. — Можем да тръгнем… — той не довърши. Очите му недоверчиво обходиха сцената от другата страна на илюминатора. — Какво става? — тихо попита каамасецът. — Хан… какво става?
— Това, което виждате — мрачно отвърна Соло. — Новата република е във война.
ГЛАВА 37
Пътуването до другата страна на Ръката на Траун и езерото, за което спомена Дете на ветровете, отне петнайсет минути. Първоначално Люк се отнесе скептично към идеята младите чуждоземци да ги пренесат, да не говорим за възможността да бъдат забелязани от неприятелската група в крепостта.
Но комкайците го изненадаха и в двете отношения. И докато майсторски се вмъкваха в сенките на дърветата, скалите и планинските дерета, майсторът джедай започна да се успокоява за тази фаза на операцията. Мара също вече бе насочила мислите си към края на краткия им полет. За съжаление същото не можеше да се каже за Арту. Увиснал в средата на мрежата, която с Мара успяха да измайсторят от последните си запаси синтетично въже, малкият дроид стенеше и мърмореше през цялото време.
Процепът в скалата се намираше на не повече от десет метра от края на езерото и се спускаше под доста остър ъгъл, а входът му бе скрит под малка козирка от обрасла с трева пръст.
— Скалата е изгладена от огнените трески, които минават оттук години наред — Мара прокара длан по повърхността на камъка.
Арту потръпна и избипка уплашено.
— Едва ли този път ще ги срещнем — успокои го Люк, докато освобождаваше малкия дроид от мрежата. След това я нави и я пъхна в тайното отделение на Арту. — Рояци с такива размери не могат да остават
