— Нищо. Между другото той взе подкупа, но не обеща, че ще вземем животните по-бързо.
— Какво искаш с толкова малък подкуп — отвърна Навет и се усмихна на себе си.
Обидно малкият паричен подарък от помощника на търговеца на животни и това, че самият търговец не даде нищо, трябваше да подсилят внимателно изградения им образ на дребни риби, които се опитват набързо да спечелят, без да имат и най-малката представа, как се играе тази игра. Сред ботанците такъв образ им гарантираше превръщането в обект на тайна насмешка, презрение, изразено в задните стаички на канцелариите, и съвършена липса на интерес от страна на властите.
А това означаваше, че когато дойдеше времето планетарният щит над древстранската част на Ботауи да бъде свален, той щеше да бъде свален.
— Видя ли някъде Хорвик или Пенсин? — попита Клиф. — Аз не успях.
— Не, не видях никого, но съм сигурен, че са влезли — отговори Навет. — Можем утре да посочим мястото на сбора, ако успеем бързо да намерим магазин.
— Взех списък на онези, дето се дават под наем — каза Клиф. — Повечето вървят с апартамент над тях.
— Чудесно. Довечера ще го прегледам и ще видя дали има нещо подходящо. Ако няма, сутринта ще идем в агенция за недвижими имоти.
Клиф се засмя тихо.
— Не се притеснявай… останаха ни достатъчно пари за подкупи.
— Да — каза Навет и се огледа.
Преди петнайсет години според слуховете подадена от ботанците информация бе отвела бунтовниците до Ендор и в крайна сметка бе довела до смъртта на император Палпатин и до унищожението на втората Звезда на смъртта. В годините след това ботанците се бяха замесили с организацията „Черно слънце“, унищожението на планината Тантис и още редица други удари срещу Империята.
Навет не знаеше в пълния му обхват плана, част от който бе и той. Но от всички светове, които върховният адмирал Траун би могъл да посочи, едва ли някое друго унищожение можеше да му донесе такова удовлетворение, както унищожението на Ботауи.
Двамата мъже стигнаха избрания хотел и потеглиха нагоре по стъпалата, когато един стар дроид се раздвижи до вратата.
— Добър вечер, драги господа — изхъхри той. — Да извикам ли носач?
— Не, ще се оправим — отговори Навет. — Няма смисъл да се харчат пари за дроид.
— Но, сър, услугата е безплатна — увери ги смутено дроидът.
В това време Клиф и Навет вече го бяха отминали. Двамата бутнаха вратата и влязоха във фоайето. Бяха единствените гости в хотела, които сами си носеха багажа, забеляза Навет.
Но това нямаше значение. Нека ботанците и изтънчените им гости хихикат зад гърба им, ако желаят. Когато от небето завали огън, смехът им ще премине в писъци на ужас.
И Навет щеше да се наслаждава на всеки миг от тях.
ГЛАВА 6
Беше петнайсетият ден, който Мара прекарваше сред мрака на нираванската пещера. Младата жена се събуди и откри, че най-сетне бе дошъл спасителят й. Само дето беше друг, не онзи, когото очакваше.
„Мара!“
Тя се надигна рязко в спалния си чувал и инстинктивно премига в тъмнината, въпреки че в абсолютния мрак не можеше нищо да се види. Усещането, че някой я вика, бе безмълвно, но така ясно, сякаш изречено на глас. Тя се присегна със Силата… В този момент усещането за присъствието му стигна до нея. Присъствието и самоличността му. Беше Люк.
Настроението му се промени, нервната нотка на тревога, която се процеждаше, бързо се превърна в успокоение, когато почувства отговора й и разбра, че е невредима. Нова отсянка на очакване обагри мислите му. Мара се съсредоточи и сетивно долови тъмнината, която го обгръщаше. Предположи, че Люк вече е в пещерата и вероятно напредва към нея. А това значеше, че предчувстването му за срещата бе малко прибързано. Едно бе да се открие пещерата и съвсем друго — да се намерят двамата сред множеството й разклонения.
Но Люк вече бе премислил и това. Отговорът на неизречения й въпрос представляваше нов прилив на увереност. Мара се намръщи, усещайки присъствието на други същества до него, които той, изглежда, следваше. Несъмнено минокоподобните същества, които я бяха внесли в пещерата, сега влизаха в ролята на негови водачи.
Мара завъртя глава към стените и тавана около себе си. Съществата бяха тук и безмълвно я наблюдаваха.
— Скайуокър идва — каза тя в тъмнината. — Доволни ли сте?
Доволни бяха. Въпреки неспособността да чуе думите им тя не можеше да сбърка вълната на възбуда, която ги разтърси.
— Много се радвам — добави Мара.
Изправи се и пипнешком стигна до подземния поток, който бълбукаше на няколко метра. Още в началото на пленничеството си беше избрала това място, за да има вода наблизо. В последвалите дни се научи да стига до потока без фенерче.
При потока намери плоския камък, на който държеше шишенцето с хигиенизиращ разтвор от комплекта за оцеляване. След това съблече костюма си. Дрехата бе изработена от една от най-добрите фирми на пазара и бе стандартно облекло за екипажите от корабите на Карде. Костюмът се чистеше лесно от мръсотия и мазнина. За съжаление Мара не беше като него. Но щом щяха да й идват гости, не беше зле да се приведе в приличен вид.
Потокът бе плитък, бързотечен и леденостуден. Наплиска се от глава до пети, като се опитваше да не трепери прекалено много. След това капна няколко капки от хигиенизиращия разтвор върху косата и кожата си, втри ги енергично и се топна в течния лед на потока, за да се изплакне. Беше готова. По течението на ручея духаше лек топъл ветрец. Мара изложи лицето си за няколко минути на вятъра, за да отстрани излишната вода, и изцеди косата си. След това отново облече костюма, събра нещата си и пое обратно към лагера.
Точно навреме. Още подреждаше раницата си, когато забеляза играещите върху стените и тавана отблясъци. Мара нави спалния си чувал и го прибра в раницата. След това седна на стола си — друг плосък отломък — и зачака.
Мина доста време преди в подскачащия сноп светлина най-сетне да се очертае силуетът на майстора джедай. В същия миг Мара проумя причината за бавното му придвижване. Люк бе натоварен с невероятно пълния комплект за оцеляване, който хората на Карде имаха навика да правят. До него тромаво, но смело се търкаляше на колесната си система астромеханичният му дроид Арту.
— Мара! — прокънтя в пещерата гласът на Скайуокър.
— Насам — отвърна тя, изправи се и махна с фенерчето си. — Не си бързал много, като гледам.
— Съжалявам — сухо отвърна той, закрачил към нея. — Не можахме да намерим пиацата за въздушни шейни под наем и се наложи да вървим пеш. Изглеждаш добре.
— За сметка на това ти изглеждаш ужасно — сряза го тя и го изгледа критично. Якето му и костюмът под него бяха покрити с мръсотия и пот. На места платът бе скъсан. — Колко време вървя? Да не си обиколил половината планета?
— Не, изминах не повече от десет километра — отвърна Скайуокър, свали раницата от раменете си, остави я на земята и прокара ръка през косата си. — Но все през скали и пущинаци.
— И трънаци — добави Мара и махна към костюма му. — Искаш ли да се измиеш? Ей там има поток, в който засега все още не плават айсберги.
Дроидът изпиука.
— Може би по-късно — каза Люк. — Как се държаха с теб?
Мара сви рамене.
— Двойствено — отвърна тя. — Първо реших, че съм затворничка. Но те нямаха нищо против да се движа около мястото, на което се намирах, затова реших, че съм направила погрешен извод. От друга
