срещнете с Джори Кардас. Потвърждавате ли го?
Шада внимателно наблюдаваше Карде, но като се изключи мигновеното трепване на ъгълчето на устата му, той не реагира.
— Потвърждавам — отвърна Карде с глух, но овладян глас. — Спешно трябва да обсъдя с него жизненоважен въпрос.
— Разбрах — пак настъпи пауза, този път по-кратка. — Той очаква ли ви?
Още едно трепване на ъгълчето на устата.
— Не съм сигурен дали очаква е точната дума. Мисля, знае, че идвам.
— Нима! — каза Давид. В гласа му прозвучаха особени нотки. — „Волният Карде“, имате разрешение за кръг петнайсети на военното поле на град Ринтата. Изпращаме ви координатите.
— Благодаря — отвърна контрабандистът.
— Получих ги — каза Одонл и се вгледа в навигационния си екран. — Право пред нас е.
— Изпращаме ескорт — продължи адмирал Давид. — Мисля, няма нужда да уточнявам, че е във ваш интерес да сътрудничите с него.
— Не, разбира се — отвърна Карде. — Ще се видим ли долу?
— Съмнявам се — каза адмиралът. И този път в гласа му ясно се долавяше двусмисленост. — Но може би ще имаме късмет. Човек никога не знае. Край на връзката.
За кратко време мостикът остана безмълвен. Шада погледна към другите, към сериозните им лица, напрегнатите рамене и изпънатите гърбове. И да не са осъзнавали досега пред какво им предстои да се изправят, помисли си тя, вече знаят. Но на никого не му и хрумваше да се измъква. Истински верен, сплотен, съвършено предан на капитана си екипаж. Както някога Шада бе предана на идеалите на Мистрил. Дори когато другите почти бяха забравили за тях. И пред лицето на приближаващата опасност споменът за тази загуба й причини дълбока болка.
— Инструкции, капитане? — тихо попита Одонл.
Карде не се поколеба.
— Кацане — отвърна той.
Ринтата се оказа среден по големина град с военни постройки и между тях петдесетина площадки с различна големина, на много от които имаше готови за излитане кораби. Военните райони на свой ред бяха обградени от широк кръг граждански постройки — общински, жилищни и служебни сгради. Всичко това бе сгушено в полите на невисоко, но острозъбо планинско било, което опасваше града от едната страна, а от другата се простираше тучна равнина.
Този път нямаше изнудвания като на Пембрик 2. Нито пък към „Волният Карде“ бяха предявени някакви митнически или други изисквания, докато корабът приближаваше към планетата. Двата стари патрулни кораба, които адмирал Давид изпрати, придружиха товарния съд до определения му за кацане кръг, изчакаха го да се приземи и без никакъв коментар се насочиха обратно към космоса. Стотици мъже и жени и десетки малки превозни средства около другите кораби бързаха по свои задачи, напълно пренебрегвайки чуждоземния кораб, кацнал сред тях. Като че целият Ексокрон, помисли си Карде, докато слизаше с другите по рампата на кораба, си дава вид, че не съществуваме. С едно ярко изключение.
— Добър ден, капитан Карде — поздрави ги Енту Ний, застанал в основата на рампата на „Волният Карде“. — Добре дошли на Ексокрон. Виждам, че успяхте да ни намерите и без моята помощ. Здравей, Шада. Здравей, Трипио.
— Здравей, господарю Енту Ний — отвърна протоколният дроид. В гласа му се усещаше сдържано облекчение от срещата с познато лице. — Не очаквах да ви видя тук.
— И вашето присъствие е донейде изненада — весело отвърна Енту Ний. — Когато за последен път ви видях на Дайарк, ми се стори, че ви нападнаха пирати — той пристъпи към рампата и надникна към вътрешността на кораба. — Очарователната ви тогорианка ще дойде ли с вас?
— Не, Хшиши ще остане на кораба — отвърна Карде и изгледа позачуден дребосъка.
Хшиши ставаше все по-ценен член на екипажа му, но май не би му хрумнало да я нарече очарователна.
— Много жалко — каза Енту Ний и отново погледна към Шада и Трипио. — Само вие ли ще дойдете? Не искате ли да вземете още някого?
Карде усети как мускулите му отново се стегнаха. Разбира се, че искаше да вземе още хора. Целия екипаж на „Волният Карде“ плюс този на „Звезден лед“, „Небесен път“, цялата оперативна част на генерал Бел Иблис, Червената ескадрила и към четири клана ногри. Но и да разполагаше с всички тези сили, те нямаше да му помогнат. Кардас чакаше него. Да поведе повече хора, би означавало само да ги изложи на опасност, а търговецът на информация не беше тук за това.
— Не — отвърна Карде на Енту Ний. — Толкова сме. Вие ли ще ни отведете при Джори Кардас?
— Стига да желаете — отвърна дребосъкът и замислено погледна лицето на контрабандиста. Както и на Дайарк, през внимателно изградената фасада на безобидност се прокраднаха проблясъци от личността на истинския Енту Ний.
— Е, тръгваме ли?
Той ги поведе към открита въздушна шейна, паркирана на края на площадката за кацане. Карде забеляза, че въпреки явната изненада на Енту Ний от малобройния състав на групата машината бе само за четирима пътници. Дребосъкът майсторски се промъкна през натовареното движение и се отправи към планините.
— Какво става? — попита Шада, докато Енту Ний задминаваше една особено бавно движеща се цистерна.
— Мисля, че се подготвят маневри — отвърна той. — Военните все маневрират нанякъде.
— Колко остава до мястото, където ще се срещнем с Кардас? — попита Карде, не особено заинтересуван от програмата на Обединената въздушно-космическа флота на Ексокрон.
— Близо е — успокои го дребосъкът. — Виждате ли светлосинята сграда право пред нас… онази малко нагоре по склона? Там е.
Карде закри очи от слънчевата светлина. Поне от това разстояние въпросната сграда не се отличаваше с нищо особено. Не беше крепост, дори не беше голяма къща. След като Енту Ний напусна военния район и пое през по-малко оживената гражданска част на града, с приближаването светлосинята постройка все повече заприличваше на обикновена непретенциозна къща. Шада явно мислеше същото.
— Кардас там ли живее, или само ще се срещнем там с него? — попита тя.
Енту Ний й хвърли бърз поглед.
— Все задавате въпроси… аналитично съзнание.
— Част от работата ми е да задавам въпроси — сряза го тя. — А вие не ми отговорихте.
— Не е част от работата ми да отговарям на въпроси — на свой ред я отряза дребосъкът. — Хайде… няма смисъл да ставате нетърпеливи… още малко остава. Отпуснете се и се любувайте на пътуването.
Колкото повече приближаваха, толкова по-обикновена и непретенциозна ставаше къщата пред тях — по-малка, по-непретенциозна, по-стара и по-запусната.
— Както виждате, гърбът на къщата опира в скалата — посочи Енту Ний, докато отминаваха последните къщи на града към тучното поле, през което течеше пенест ручей. — Мисля, че първият й собственик е смятал, че така ще има допълнителен завет през зимните месеци.
— Какво е станало с лявата й страна? — попита Шада. — Да не би едното крило да се е срутило?
— Не, не е било построено — отвърна дребосъкът. — Веднъж Кардас започна да я достроява, но… е, ще видите.
Карде усети неприятни тръпки по гърба си.
— Какво искате да кажете с това „ще видите“? Какво го е спряло?
Енту Ний не отговори. Карде погледна към Шада и видя, че тя го наблюдава със странно изражение. След минута пристигнаха. Енту Ний плавно спря въздушната шейна пред някога бяла врата с олющена и избледняла от времето и немарливостта боя.
— Води ни — подкани Шада дребосъка и ловко застана между Карде и къщата. — Аз ще бъда след теб, а Карде след мен.
— О, не! — възрази Енту Ний и поклати глава с бързо нервно движение. — Само капитан Карде и аз можем да влезем.
