Шада присви очи.
— Нека се изразя по друг начин…
— Няма нужда, Шада — прекъсна я търговецът на информация, заобиколи я и направи крачка към къщата. Извън центъра на групата, без нещо да стои между него и къщата, той се почувства неприятно изложен на опасността. — Ако Кардас иска само да говори с мен, така трябва да бъде.
— Не! — равно отвърна Шада, хвана ръката на Карде и физически го принуди да спре. — Енту Ний, или и аз идвам с него, или никъде няма да ходи.
— Шада, така не ми помагаш — тихо каза контрабандистът и я изгледа строго. — Ако искаше да ме убие, можеше да го направи в която и да е точка на пътуването ни. И със сигурност тук.
— Знам — отвърна тя. — Това няма значение. Тръгнах като твой телохранител и точно това ще правя.
Търговецът на информация се взря в нея. По гърба му пробяга тръпка. В апартамента в Планинската кула на срещата му с Калризиан, Соло и Органа Соло Шада бе обявила намерението си просто да дойде и да му помогне. Кога през изминалите оттогава две седмици и половина това намерение се бе превърнало в далеч по-дълбокия и обвързващ ангажимент на телохранител?
— Шада, оценявам грижата ти — тихо, но твърдо каза той, протегна ръка и хвана дланта й. — Но трябва да вземеш предвид цялостната картина. Животът ми и това, какво ще стане с него, не са най-важните неща в момента.
— Аз съм твой телохранител — отвърна Шада, също толкова тихо и твърдо. — Това са най-важните неща за мен.
— Ако обичате… — обади се Енту Ний. — Май не ме разбрахте. Капитан Карде и аз трябва да влезем първи, а вие можете да влезете след нас. Това е… видяхте ли?
Шада не беше доволна и от това, но кимна неохотно.
— Само помнете, че ако нещо се случи — предупреди тя, — вие лично ще сте на мушката ми. Влизате първо вие двамата, после — аз и след това — Трипио.
— Господарке Шада, едва ли е нужно да идвам и аз — побърза да се обади блестящият протоколен дроид и направи крачка назад към въздушната шейна. — Някой трябва да пази шейната…
— Всъщност може и да ни потрябва — каза Енту Ний и се усмихна успокоително. — Ела, Трипио. Спокойно.
— Да, господарю Енту Ний — отвърна примирено дроидът. Простенвайки тихо, той тръгна на половин метър след Шада.
— Но трябва да кажа, че имам лошо предчув…
— Добре — весело продължи дребосъкът. Краткият миг на сериозност отмина и от Енту Ний отново струеше обичайната безобидност. — Да вървим.
Вратата не беше заключена. Когато пристъпи прага на усойната тъмна стая след Енту Ний и слънчевата светлина остана зад гърба му, Карде се почувства особено уязвим.
За негова изненада стаята, в която влезе, май не бе използвана от доста време. Малкото мебели в нея бяха стари и прашни и носеха същите признаци на продължителна немара, както и външният вид на къщата. Трите прозореца, които отвън му се сториха тъмни и заплашителни, отвътре се оказаха просто невероятно мръсни, украсени с фина дантела от прах и песъчинки. На слънчевите лъчи, които успяваха да пробият през мръсотията, се виждаха дълги паяжини, увиснали от столовете.
— Насам — тихо каза Енту Ний. Гласът му прокънтя в мрачната атмосфера. Дребосъкът ги поведе през стаята към една затворена врата в другия край. — Той е тук, капитан Карде. Моля, подгответе се.
Контрабандисткият шеф си пое дълбоко въздух. Зад себе си чу тихия скърцащ звук от изваден от кобура бластер.
— Готов съм — каза той.
— Да — Енту Ний се пресегна и докосна копчето за отваряне на вратата. С тихо изскърцване тя се плъзна настрани.
Първото, което Карде усети, бе миризмата. Силен, едва поносим лъх на старост, отдавнашни спомени и изгубени надежди, на болест и умора. На смърт.
Стаята бе малка. Доста по-малка, отколкото Карде бе очаквал. Вградени рафтове покриваха стените от двете му страни. Лавиците им бяха отрупани със странна смесица от предмети на изкуството, безсмислени дрънкулки, разни мускали и медицински уреди. Огромно легло запълваше по-голямата част от останалото пространство. То свършваше на метър от вратата и оставяше място, колкото да се проврат двама души.
В леглото, завит с куп одеяла и тананикащ си нещо тихо, с прикован в тавана поглед лежеше старец.
— Джори — тихо повика Енту Ний и влезе в стаята. Тананикането спря, но очите на стареца си останаха вторачени в тавана. — Джори, дошли са ти гости.
Карде влезе в стаята, вмествайки се в малкото останало пространство. Мислите му препускаха с бясна скорост. „Не, това не може да е Джори Кардас. Това не е енергичният, избухлив, амбициозен мъж, който едва ли не сам създаде една от най-големите контрабандистки организации във вселената.“
— Джори — внимателно се обади търговецът.
Набръчканото лице се смръщи и старецът вдигна глава от възглавницата.
— Мертан — попита в отговор той с треперещ глас. — Мертан. Ти ли си?
Карде издиша безшумно. Гласът и очите… Да, той беше.
— Не, Джори — тихо отвърна контрабандистът. — Не е Мертан. Карде съм. Талон Карде. Помниш ли ме?
Старецът премига няколко пъти.
— Карде? — каза той със същия несигурен глас. — Ти ли си?
— Да, Джори, аз съм — потвърди търговецът на информация. — Помниш ли ме?
Колебливата усмивка, която се появи върху лицето на стареца, изчезна, сякаш мускулите му бяха твърде уморени или твърде стари, за да я удържат по-дълго.
— Да — каза той. — Не. Кой каза, че си?
— Талон Карде — повтори контрабандистът.
В устата му се появи горчивият вкус на поражение, огорчение и всепоглъщаща умора. Целият този път… Изминаха целия този път, за да се срещнат с Кардас и да го помолят за помощ. Страховете на Карде от срещата… покаянията, вината… всичко това за нищо. Джори Кардас, който толкова години му бе вдъхвал тих ужас, отдавна си бе отишъл. На негово място имаше празна черупка. Смътно, през мъглата на разочарованието и спомените търговецът усети някой да полага ръка на рамото му.
— Хайде, Карде — тихо каза Шада. — Нищо не можем да направим.
— Карде беше, нали? — попита старецът. Тънката му ръка се подаде изпод одеялата и опипа възглавницата, за да я подпъхне по-плътно под главата. — Тарон Карде?
— Талон Карде, Джори — поправи го Енту Ний. Гласът му бе на търпелив родител, говорещ на малко дете. — Да ти донеса ли нещо?
Кардас се намръщи. Главата му падна обратно на възглавницата. Очите му отново се приковаха в онова, което съзираше на тавана.
— Шем-мебал осторан се’митас Мертан аниал? — едва чуто промърмори той. — Кар-мида Давид шумидас крее?
— Старотармидиански — тихо обясни Енту Ний. — Езикът на детството му. Напоследък все по-често говори на него.
— Трипио — повика Шада.
— Пита дали Мертан е идвал днес — преведе дроидът, без този път да спомене колко вида комуникации владее. — Или любезният адмирал Давид.
— Не, никой от тях не е идвал — отвърна Енту Ний на стареца в леглото и махна на Карде да излезе от стаята. — Ще се върна скоро, Джори. Опитай се да поспиш.
Той излезе след контрабандиста и натисна копчето за затваряне на вратата.
— Да спя? — изсумтя старецът и се изкикоти. — Не мога да спя сега, Мертан. Имам много работа. Изключително много…
