— Не. Джон Готи6. На кой му пука? Хайде.
Той я поведе към кабинета си. Носеше бял халат и от косата му се стичаха капки. Каси предположи, че е плувал в басейна. Беше малко късно за това, но той сигурно имаше нужда от нещо подобно, за да се справи със стреса.
Когато влязоха в офиса, тя тръсна куфарчето върху бюрото.
— Боже Господи! Я по-спокойно. Побърках се да те чакам. Къде беше, мамка му?
— Лежах просната на пода в дневната.
Каси посочи куфарчето.
— Това гадно нещо се опита да ме убие с електрически ток.
— Какво?
— Има вграден зашеметител. Опитах се да го отворя и все едно че ме удари мълния. Три часа съм лежала в безсъзнание. Погледни.
Тя се наведе напред и с две ръце разтвори косата си. Видя се повърхностна рана и голяма цицина.
— При падането се блъснах в ръба на масата.
Гневното изражение на Лио незабавно се смени с изненада и загриженост.
— Божичко, сигурна ли си, че си добре? По-добре да идеш на лекар.
— Ръката ми е в ужасно състояние. Лакътят ме боли повече от главата.
— И през цялото това време си лежала на пода у вас, така ли?
— Да. Килимът подгизна от кръв.
— Господи! Помислих си, че си мъртва. Направо се побърках. Свързах се с Лас Вегас и знаеш ли какво ми каза моят човек? Станало нещо странно.
— Какво?
— Онзи тип изчезнал. Обектът. Изпарил се като дим. Нямало го в стаята и името му било изтрито от компютъра.
— Е, това не е най-лошото. Виж.
Тя се пресегна към ключалките на куфарчето, но Лио я спря.
— Не, недей!
Каси се отскубна от ръката му.
— Всичко е наред, Лио. Имам здрави гумени ръкавици, като онези, каквито използват за работа по електропроводите. Трябваше ми почти час, за да се справя с ключалките, но накрая успях. Изключих батерията. Куфарчето не е опасно, но съдържанието му е. Виж.
Тя го отключи и отвори капака. Куфарчето бе пълно с пачки стодоларови банкноти, увити в целофан и с надпис „50“ с плътно черно мастило. Лио зяпна и на лицето му се изписа стъписано изражение. И двамата бяха професионалисти и знаеха, че куфарче, пълно с толкова едри банкноти, не е повод за радост. Това не беше гърнето със злато, мечта на всеки крадец, а по-скоро причина за безпокойство и подозрения. Също като адвокатите, които никога не задават на свидетелите въпроси без предварително да знаят отговорите, професионалните крадци никога не действаха на сляпо и не взимаха нищо, без да знаят какви ще са последствията. Не ставаше въпрос за законовите последствия, а за други, от много по-ужасен характер.
Изтекоха повече от десет секунди преди Лио да възвърне дар слово.
— Мамка му…
— Да.
— Преброи ли ги?
— Преброих пачките — каза Каси. — Петдесет са. Ако надписите са верни, пред теб са два и половина милиона в брой. Той не ги е спечелил, Лио. Донесъл ги е във Вегас със себе си.
— Чакай, чакай малко. Дай да помислим.
Тя несъзнателно заразтрива лакътя си.
— Какво има да мислим? На касата не плащат с пачки от по петдесет хиляди долара, увити в целофан. Той не е спечелил тези пари във Вегас, и точка. Донесъл ги е. За да плати за нещо. Може би за наркотици. Или за нещо друго. Но ние ги взехме — аз ги взех — преди да стигнат до получателя си. Искам да кажа, че онзи тип, обектът, е бил куриер. Дори нямаше ключ за куфарчето. Просто е щял да ги предаде и е възможно даже да не е знаел какво има вътре.
— Не е имал ключ ли?
— Не ме ли слушаш, Лио? Когато се опитах да го отключа с шперц, ме удари ток. Ако бях взела ключа, щях ли да се мъча?
— Извинявай, извинявай, забравих.
Лио се отпусна на стола си. Каси остави раничката си на бюрото и извади отвътре четири прихванати с ластичета пачки стодоларови банкноти.
— Това е спечелил. Сто двайсет и пет хиляди. И половината информация на твоя човек не струваше.
Тя отново бръкна в чантата и му подхвърли портфейла, който бе взела от нощното шкафче в стая 2014.
— Обектът не се казваше Ернандес и не беше от Тексас.
Лио отвори портфейла и проучи поставената в прозрачното джобче шофьорска книжка.
— Ектор Идалго — прочете той. — От Маями.
— Вътре има визитни картички. Адвокат е на някаква фирма, „Буена Суерте Груп“.
Лио поклати глава, но го направи прекалено бързо — сякаш се опитваше да се отърси от кошмар. Каси мълчеше и го гледаше с изражение, което показваше, че е видяла жеста му и иска да знае какво му е известно. Лио отправи очи към басейна и тя проследи погледа му. Маркучът на автоматичната почистваща машина бавно се движеше по повърхността.
Той отново завъртя глава към нея.
— Не знаех абсолютно нищо, Каси, кълна ти се.
— Вярвам ти за парите, Лио. Ами „Вуена Суерте“? Кажи ми всичко, което ти е известно за нея.
— Това са големи пари. Кубинци от Маями.
— Законни пари ли?
— Опитват се да купят „Клеопатра“ — каза Лио.
Каси тежко се отпусна на стола срещу него.
— Това е бил подкупът за лиценза. Откраднала съм подкупа, мамка му!
— Чакай да помислим.
— Стига си повтарял едно и също, Лио.
Тя внимателно отпусна наранената си ръка върху тялото си.
— Е, какво ще правим? Трябва да решим.
— Какви са хората, които ти възложиха удара? Преди не искаше да ми кажеш, но сега трябва.
Лио кимна и се изправи. Отиде до плъзгащата се врата, отвори я и излезе при басейна. Застана до ръба и заби поглед в машината, която безшумно се движеше по дъното. Каси се приближи до него. Лио заговори, без да откъсва очи от водата:
— От Вегас са, но идват от Чикаго.
— От Чикаго значи. Искаш да кажеш от Фирмата ли?
Той не отговори, но мълчанието му беше достатъчно.
— Защо си се замесил с Фирмата, по дяволите? Кажи ми.
Лио пъхна ръце в джобовете на халата си и закрачи по ръба на басейна.
— Виж, първо на първо, имам достатъчно мозък в главата, за да не го направя съзнателно. Познаваш ме, мамка му. Но в случая нямах избор.
— Добре, Лио, разбирам.
— Всичко започна преди година. Сблъсках се с онези типове. Бях в Санта Анита и там се срещнах с Карл Ленърц, нали си го спомняш?
Каси кимна. Ленърц продаваше информация на Лио и обикновено взимаше десет процента от печалбата. Преди години го бе виждала един-два пъти заедно с Лио и Макс.
— Е, той ме запозна с двама души. Казаха, че просто се навъртали там и търсели да финансират
