филми.
— И ти им повярва.
По недалечната магистрала профуча камион с повреден заглушител и Лио изчака грохотът му да стихне.
— Нямах основание да се съмнявам в тях. Бяха с Карл, а той познава хората. Освен това тогава нещо я бях поза-късал. Трябваше да намеря пари и онези двамата ми ги предлагаха. Затова се уговорихме да се видим по-късно, срещнахме се и аз им казах: „Момчета, финансирайте едно-две неща, които планирам“. А те отговориха: „Естествено, няма проблем“.
Лио отиде до оградата, взе една мрежа с еднометрова дръжка, потопи я в басейна и извади едно мъртво колибри.
— Бедните птички. Изглежда, не виждат водата. Забиват се направо в нея. Вадя трета за тази седмица.
Той поклати глава.
— Нали знаеш, мъртвите колибрита носят лош късмет.
Лио метна птицата през оградата в съседния двор. Каси се зачуди дали всъщност трите мъртви колибрита не са едно и също, хвърлено обратно от съседа. Но не каза нищо. Не искаше да променя темата.
Той остави мрежата на мястото й и продължи:
— Та така започна. Дадоха ми шейсет и пет бона срещу сто, когато свърша работата. Мислех си, че няма да отнеме повече от месец и половина. Първият удар беше за диаманти. Вторият — склад за италиански мебели. Моят дял щеше да е около двеста хиляди. Дължах сто. Не беше зле. Повечето пари ми трябваха за информацията. Хората, с които работех, си имаха всичко необходимо.
Мислите му блуждаеха. Разказваше прекалено много подробности за плановете, вместо да премине към същността.
— Можеш да прескочиш всичко това, Лио. Просто ми прочети последната страница.
— Ами, и двата удара се прецакаха. Информацията за диамантите беше боклук. Направо ме обраха. Платих за рея четирийсет бона и човекът изчезна. После мебелите се оказаха произведени в Мексикали. Имитация. Надписите „Произведено в Италия“ бяха явни ментета. Разбрах го едва когато камионът стигна до Филаделфия и купувачът ми ги видя. Мамка му, страшна каша! Наложи се да им кажа просто да оставят камиона край пътя в Трентън.
Той замълча, сякаш се мъчеше да си спомни някаква подробност, после примирено махна с ръка.
— Та така. Дължах на онези типове сто бона, а ги нямах. Обясних им положението, но на тях не им пукаше. Все пак си мислех, че ще ми дадат малко време. Само че те просто продадоха скапаната ми полица на други.
Каси кимна. Вече можеше и сама да довърши историята.
— Дойдоха други двама, които казаха, че представлявали новия ми наемодател, и ми дадоха да разбера, че става дума за Фирмата. Трябвало да направим график за плащанията. Накрая започнах да им давам по два бона седмично само за лихвата. Това ме скапваше. Все още дължах сто хиляди, но никога нямаше да успея да изплувам на повърхността. Докато един ден не ми направиха предложение.
— Какво?
— Разказаха ми за тази работа.
Лио посочи през отворената врата куфарчето на бюрото.
— Предложиха ми да организирам удара с техен човек във Вегас. При успех щели да изгорят полицата ми и да ми дадат част от печалбата.
Той поклати глава, отиде при масата и столовете до плиткия край на басейна и седна. После завъртя ръчката на чадъра, който се разтвори като цвете. Каси се настани срещу него и разтри левия си лакът.
— Значи очевидно са знаели какво има в куфарчето-каза тя.
— Възможно е.
— Знаели са. Иначе е нямало да са толкова великодушни. Кога ще дойдат за парите?
— Нямам представа. Очаквам да ми се обадят.
— Дадоха ли ти някакво име?
— Какво искаш да кажеш?
— Име, Лио. На оня, дето е купил полицата ти.
— Да. Турчело. Предполагам, че е човекът, поел нещата след Джоуи Маркс.
Каси извърна очи. Не бе чувала това име, но знаеще кой е Джоуи Маркс — бруталният шеф на Фирмата в Лас Вегас, поредният от безброй зловещи мафиоти. Спомняше си как в продължение на цяла година двамата с Макс бяха живели в страх от него, защото искаше дял от плячката им. В „Хай Дезърт“ беше прочела във вестника, че Маркс бил убит в лимузината си по време на престрелка с ФБР и полицията на паркинг пред една ласвегаска банка. Тази новина я бе зарадвала.
Не знаеше кой е заместникът му Турчело, но предполагаше, че за да е заел мястото му, трябва да е също толкова жесток.
— И сега забърка и мен — каза тя. — Благодаря ти, Лио. Благодаря ти за…
— Не, грешиш. Аз те предпазих. Те дори не знаят за теб. Заех се с работата и я организирах. Както ти казах по-рано, никой не познава другите участници. Не знаят за теб и никога няма да научат.
Обещанието му не я успокои. Тя скочи, отиде до ръба на басейна и се вгледа в спокойната чиста вода. Лявата й ръка безпомощно висеше отстрани.
— Какво ще правим, Лио? Ако съм те разбрала правилно, чикагската мафия ни е използвала, за да отмъкне подкупа, който онези кубинци от Маями са щели да дадат на някого, за да купят „Клеопатра“. Очертава се война и ние сме на бойното поле. Ясно ли ти е? Какво ще правим?
Той се изправи, приближи се до нея и я прегърна.
— Никой не знае за теб. Гарантирам ти го. Никой не знае за теб и няма да научи. Няма от какво да се страхуваш.
Каси се отскубна от него.
— Разбира се, че се страхувам, Лио. Кога най-после ще слезеш на земята?
Гневният й глас го накара да замълчи. Лио повдигна ръце в знак, че се предава, и замислено притисна юмрук към устните си. Тя закрачи покрай басейна.
— Какво знаеш за „Буена Суерте“? — след минута попита Каси.
— Нали ти казах, нищо. Но ще поразпитам някои хора.
Последва ново продължително мълчание. Накрая Лио сви рамене.
— Може би просто трябва да върнем парите и да кажем, че е станала грешка. Ще открием посредник, който ще…
— Ами онези от Чикаго? Онзи Турчело? Помисли. Не можем да го направим.
— Ще им кажа, че когато снощи си влязла в стаята, куфарчето го е нямало.
— И те веднага ще ти повярват. Особено след като техният човек сигурно ме е видял да излизам с него.
Лио се пльосна на стола си под чадъра. На лицето му се изписа примирено изражение. Двамата дълго не поглеждаха един към друг.
— Понякога се случва да откраднеш прекалено много — по-скоро на себе си рече Каси.
— Моля?
— Макс казваше, че понякога се случва да откраднеш прекалено много. Както направихме ние.
Той се замисли. Каси скръсти ръце на гърдите си, погледна право към него и заговори с решителен глас.
— Хайде да вземем парите. Всичите. Ще си ги разделим и ще избягаме. По милион и триста на човек. Това е повече от достатъчно. Да вървят по дяволите онези от Чикаго и Маями. Ще вземем всичко и ще избягаме.
Лио заклати глава още преди да е довършила изречението.
— В никакъв случай.
— Лио…
— Мамка му, в никакъв случай. Мислиш си, че можеш да избягаш от тези хора ли? Къде ще идеш?
