от нас вярваше в историческата необходимост, която не се нуждае от доказателства. Наистина Бергсон57 бе казал, че за да се постигне разбирателство, е необходимо време, както е необходимо време, за да се разтопи захарта. Но може би щеше да е по-добре, ако се бяхме отказали от захарта? И колкото по-рано, толкова по-добре. Ако го бяхме направили по-рано, то човечеството вече щеше да е прекрачило епохата на експлоатация и войни, щеше да е насочило духовните и материалните си сили към нещо по-ефикасно и по-полезно за самия човек. Ако човешкото съзнание, съзнанието на разумните същества, зародили се случайно на едно мъничко островче сред безкрайния материален космос, би станало единно… Ако ние, хората, бяхме използували навреме съзнанието на цялото човечество, вече щяхме да сме премахнали невежеството, оскърбленията, убийствата и щяхме да насочим нашата енергия за борба с бедността и глада, срещу болестите. И може би този бе единственият шанс сред хилядите други, за да се спаси човечеството от сполетялото го бедствие. С други думи, това щеше да стане единственият път към спасението, единственият шанс да се избегне гибелта в ужасната епоха на армагедонските войни58. Да, последният шанс бе в разума и разбирателството, които щяха да станат притежание на цялото човечество.
Скоро ще бъда принуден да приключа моята последна лекция. Но в края не мога да не призная, че обвинявям и себе си като учен. Освен мъката заради гибелта на човечеството, ме гнети още една мисъл и аз трябва да призная нещо, от което се срамувам. Осъзнавах го и по-рано… но сега, когато настъпи краят на света, за пръв път искам честно да разкажа за него. Допреди три месеца и аз бях затънал в суетата на всекидневието. И започнах тези лекции, казвам го откровено, единствено за да осигуря средства за ремонт на яхтата си. Възнамерявах да отида със съпругата си на пътешествие по Средиземно море. Имах желание да запозная задълбочено радиослушателите с историята на цивилизацията от древността до наши дни. Но не се отнесох сериозно към аудиторията и започнах да чета лекциите по шаблон. А не съм и сънувал, че последната от тях ще бъде именно такава. Сега, когато човечеството е изправено пред своя край, аз пред планините от трупове на моите сънародници и пред лицето на собствената ми смърт… за пръв път се реших да изрека онова, което отдавна би трябвало да призная, но не съм се решавал. Аз, както и всички мои колеги, избягвах отговорността. Превръщах дълга в шаблон. Сега към мъката заради гибелта на човечеството се прибавят и срамът, и болката. Аз ще умра, терзан от чувството за моето безчестие. А това е жалка, ужасна смърт… Преди три месеца, както и всички останали, живеех с отложена присъда, имах удобна къща, нов модел италианска спортна кола, красива жена и обещаващо бъдеще. Гордеех се със себе си и се уважавах, бях изпълнен от чувството, че съм по-умен от другите. Кой би могъл да допусне, че ще умра, изпълнен от чувството за срам. Но именно такава смърт е наказание за мен като учен, като интелектуалец, наказание за моето малодушие… Аз… приключвам… своята лекция…“
6
Краят на лятото
На разсъмване и на свечеряване в северното полукълбо вече се усещаше полъхът на есента. Радиовълните, които се излъчваха от петте континента, изчезваха една подир друга. Последна спря да работи някаква малка радиостанция край Новосибирск. Това стана на 29 август. И от този момент в петте континента, които допреди половин година бяха изпълнени с най-различни звуци, настъпи тишина. Само преди половин година най-различни трептения се носеха из пространството на височина 200 мили от земната повърхност — дълги, къси, ултракъси вълни, телеграфните сигнали, сигналите на международните радиотелефони, диспечерските сигнали, управляващи изкуствените спътници и експерименталните ракети, на лазерите за наблюдение на други планети, на микровълновите квантори генератори, на различните самолети — пътнически, частни, военни, правителствени, които всеки ден преплитаха пътищата си, на ракетите, които се изстрелваха всеки ден, и на безбройните спътници, които летяха още по-високо. Не бе стихнал и шумът от разговорите на няколко стотици милиона души, който се носеше по радиовълните, спешните съобщения, които смайваха хората, шумът и на човешкото множество, което прелиташе от една точка на земното кълбо до друга. А от повърхността на Земята се разнасяше шумът на градовете, в които се строяха високи сгради, опрели в небето, стелеха се пушеците от комините на гигантските заводи, чуваше се как изгорелите газове се изхвърлят от транспортните средства, издигаха се водните пари и въглеродният двуокис, издишван от хората, отнякъде долитаха и ударите на механичните чукове, и ехото от опитите с атомни бомби, които избухваха незнайно къде. За мащабите на Земята тези неща, взети поотделно, бяха нищожни, но заедно те повишаваха температурата на атмосферната й обвивка. Може би по-късно това щеше да стане много опасно, но сега Земята се бе върнала към спокойствието, което бе царило преди стотици хиляди години, преди да се появи човечеството…
По крайбрежието, обляно от последните жарки лъчи на слънцето, сега всичко бе застинало. Беше пусто както през зимата, макар лятото още да не бе свършило. Под тръстиковите навеси, в дървените бунгала нямаше жива душа. Вятърът люлееше черните фасонки на електрическите жици, които бяха опънати навсякъде. И в морето, където вече започваха да се надигат големите есенни вълни, не се виждаха хора. Ясно се усещаха признаците за страшния тайфун, който се зараждаше далече-далече, отвъд хоризонта. По гребените на вълните, които се издигаха със страшно бучене, от време на време се появяваха черни, меки предмети, приличащи на изпокъсани мокри рогозки. А когато вълните докосваха брега, тези предмети се разпръсваха по пясъка. Това бяха набъбнали трупове. И върху нажежения пясък, и в сянката на крайбрежните борове тук-там се издигаха черни купчинки със зейнали белеещи дупки. Безброй едри зелени мухи, чиито тела проблясваха под слънцето като метал, гъмжаха върху мъртъвците. После те снасяха яйца, лаврите им ставаха огромни и купчините се покриваха с бели точки. Насекомите пъплеха по труповете и те сякаш още дишаха, още продължаваха да живеят. Сетне мухите падаха като капки и отново изпълзяваха нагоре, проникваха в плътта, в очните кухини с вече изтекли очи, в ушите — чак до мозъка. Мухите изяждаха всичко, стремяха се да погълнат колкото се може повече, воюваха за всяко късче, сякаш се страхуваха, че горещината ще изсуши труповете. А онова, което не бяха в състояние да изядат, бе оставено за бактериите. Така на петте континента започна голямото угощение за мухите и бактериите. И те пируваха не само с телата на хората, но и с труповете на кучетата, на котките, на птиците. Пожарите в големите градове стихваха. Но в околностите им и в горите огънят продължаваше да настъпва. Той обхвана безкрайните степи на Централна Америка, горите на Канада и Северна Америка и бушуваше вече месец. В петролните райони на Средния изток огромни пространства от пустинята се превърнаха в море от огън и поради невероятните горещини пожарите продължаваха да се разпространяват. Все още бяха оцелели отделни групички хора — в планините и горите, отдалечени от населените места; в ескимоско селище на Аляска; племе в джунглите на Амазонка; няколко групички ловци от Централна Африка; неколцина монаси в Хималаите. Може би няколко хиляди души в целия свят. Те не знаеха за катастрофата, не се интересуваха от нещата, които се случваха по света. Макар и със закъснение, вирусът се появи и тук и всичко свърши. В края на лятото загина човечеството. Бяха останали само десет хиляди души, уединени на „последния континент“, скован от снегове, ледове и жестоки студове. Над петте обезлюдени континента подухваше лек ветрец, носеха се облаци в чудновати форми, а дъждовете, както и преди, напояваха земята. Слънцето разливаше светлината си с цвят на житни класове; както всяка година, неусетно приближаваше есента. В околностите на градовете на разсъмване и на свечеряване зацвърчаваха насекоми, но ги слушаха единствено белите скелети, облени от бялата лунна светлина. Земното кълбо продължаваше своя път и приближаваше към есенното равноденствие, без да знае за трагедията, която тази година се бе разиграла на повърхността му…
В средата на септември две американски и една съветска атомна подводница, които плаваха във водите на Антлантическия, Тихия и Северния ледовит океан, се свързаха с Южния полюс и получиха важни указания от Върховния съвет. На подводниците нямаше инциденти, затова им бе дадена заповед да се отправят на юг, към Южния полюс, и без да изплават на водната повърхност, да се съберат и да чакат край полуостров Палмър. Но когато приближиха уреченото място, в американската подводница „Съспенд“, която бе влязла последна в патрулната служба на САЩ, се разболя един човек. Върховният съвет заповяда на другите две подводници да я потопят. „Нереида“ и Т–232 я пресрещнаха в Южния Шетландски залив и изпълниха нареждането. Капитан I ранг Маклауд съобщи, че тя е потънала сама…
Интермецо
