Беше необходимо време, докато животът на. Южния полюс влезе в релси. Отначало през лятото — първото лято след бедствието, когато опасността от заразяване беше най-голяма, живееха, общо взето, без произшествия. Във всички станции имаше големи запаси от хранителни продукти, които щяха да стигнат за една-две години, но от само себе си се разбира, че те трябваше да се попълват и с прясно месо от тюлени, китове. Отначало всички приближаваха до тези животни много предпазливо, страхувайки се да не носят зараза, но поради неизяснени причини морските бозайници не бяха заразени.
В момента, когато човечеството загиваше, лекарите и учените от Южния полюс успяха да разгадаят тайнствената същност на причинителя на болестта. Това стана възможно благодарение на информацията, получена от американския радиолюбител — WA5PS. Човекът, който помогна на хората на Южния полюс, който им изпрати информация, записана на магнетофон, беше А. Рински, учен медик от научноизследователски институт в Кетлинг, работещ и като консултант във военната болница във Форт Детрик. От един пациент в психиатрията той случайно бе узнал истинската причина на бедствието, веднага се бе свързал с колегите си от института, които се занимаваха с вируси, и без да нарушава военната тайна, бе събрал информацията. След това, непосредствено преди да умре, все пак бе съумял, използувайки цялото оборудване на института, в който цареше истински хаос, да изясни странните свойства на причинителя на болестта. Но когато почти бе приключил работата си, трагедията, сполетяла човечеството, приближаваше своя край, а и самият той бе в тежко състояние. Въпреки че не знаеше дали неговата информация ще послужи на някого, но като се надяваше, че някъде съществуват незасегнати от епидемията райони и там все още са останали живи хора, Рински, притежавайки квалификацията на радист, записа няколко пъти на магнетофон своето съобщение и го разпрати навред.
А. Рински — неизвестен 40-годишен изследовател. Никой на Южния полюс не знаеше какъв човек е бил той, как е изглеждал. Но името му остана завинаги в паметта на оцелелите. Името на човек, който и в предсмъртния си час е искал неговите знания да послужат на хората.
Като спазваха всички необходими мерки, за да не се заразят, от трупа на един кон, който се носеше по вълните около Южните Шетландски острови, учените успяха да изолират страшните „ММ–88“. За да увековечи името на Рински, Върховният съвет нарече този странен причинител бактерио-вируси на Рински. Тези вируси — по-точно странните коки, които ставаха гостоприемници на нуклеиновата киселина, притежаваща ужасяваща размножителна и заразителна сила — бяха назовани WA5PS като позивните на радиолюбителя Рински.
И така продоволственият проблем в общи линии беше решен. Но запасите от зеленчуци видимо намаляваха и когато бе направена проверка, стана ясно, че те ще стигнат за четири години. При това в станцията на САЩ имаше резервоар за отглеждане на хлорела, донесен още от служители на НАСА. Така стана възможно хлорелата да се отглежда в големи количества. Използувайки горещите извори, открити в близост до станцията край бреговете на Принц Улаф, група японски биолози успя да построи малка оранжерия, където на изкуствено осветление започнаха да отглеждат различни растения — предимно зеленчуци, тъй като на Южния полюс имаше достатъчно семена. Сериозно се обмисляше и използуването на водораслите и планктона от Южните полярни морета. Но много по-труден за разрешаване се оказа енергийният проблем. Повечето станции разполагаха с ядрени генератори, а запасите от гориво във всяка станция щяха да стигнат средно за четири-пет години. Но когато доставките на гориво бяха спрени, стана ясно, че наличните запаси трябва да се използуват възможно най-пестеливо. За полярните райони беше предвидена регенерацията на горивото и всеки реактор беше пригоден за управление от разстояние, но все още нямаше оборудване за повторна обработка на отработения атомен графит, който представляваше опасен радиоактивен материал. Проблемът с горивото възникна и на двете подводници, които всъщност се превърнаха в единствено средство за връзка на Южния полюс с външния свят. За щастие те бяха заредени с гориво отскоро и можеха да работят още няколко години. Но Т–232 нямаше специално оборудване и не беше в състояние да се презареди с гориво. Само „Нереида“ бе снабдена с устройство за презареждане от разстояние в извънредни случаи и притежаваше резервен графит. И все пак ако този графит, получен от обогатен уран, изгореше и станеше неизползваем, тук, на Южния полюс, не разполагаха с устройства за повторната обработка. И още нещо. Освен от атомната енергия, животът на Южния полюс до голяма степен зависеше и от петрола. Във всяка станция имаше доста уреди и машини, които работеха с това гориво. Само няколко станции разполагаха с ядрени генератори, а останалите трябваше да бъдат изоставени, щом запасите от петролните горива свършат. Естествено, бъдещето на хората от Южния полюс зависеше главно от това, колко време ще могат да се използуват наличните запаси. На самия континент на дълбочина неколкостотин метра под леда бяха открити големи антрацитни скали и съветската група пристъпи към тяхното разработване. И в района на Земя Адели, където се намираше френската станция „Дюмон д’Юрвил“, бяха открити големи петролни находища. Върховният съвет събра всички налични машини от станциите и се зае с разработката им. Работата се водеше на интервали в изключително тежки климатични условия — сред снегове, ледове и страшни виелици, при ужасяващо ниски температури. И все пак тя беше завършена. Няколко ниски ректификационни кули се издигнаха на групи сред неравностите на ледената пустош. Това беше един чудноват завод, който създаваше впечатление за нещо временно, импровизирано.
Южният полюс открай време бе представлявал един огромен потребителски континент, който се поддържаше от най-добрите промишлени технологии на целия свят. Всичко необходимо за живота на хората там се доставяше от другите пет континента. Но защо? Ако бяхте попитали за това по-рано, то хората от Южния полюс може би щяха да ви отговорят малко смутено: „За да поглъща инвестициите, без да носи никаква полза.“ А други може би щяха да ви обяснят по друг начин: „Заради науката, за да се разширят човешките познания.“ И това мислене, което в някои страни се смяташе за странно, успяваше да убеди влиятелните хора и финансовите кръгове, които се съгласяваха: „Щом целият свят го върши, не е удобно и нашата страна, която притежава такава развита промишлена база, да не се заеме с Южния полюс. Трябва да помагаме.“ Понякога се наблягаше и на природните богатства на полюса и това също се използуваше като претекст за финансиране. Обаче както Космоса, и Южният полюс, останал последният неизследван район на XX век, постепенно разкриваше истинското си значение. Той притежаваше, тъй да се каже, абстрактна стойност без утилитарно значение и именно поради това бе доказателство за дълбокото противоречие между материалното производство и духовната сфера на живота. Доказателство, че човечеството е престанало да живее само заради насъщния и вече има и друга цел.
Все пак нито един човек не би могъл да си представи, че Южният полюс случайно ще изиграе неочаквана роля. Той спомогна да се съхрани животът на планетата.
И тъй, в този момент Южният полюс представляваше странна смесица от суров, нисш, първобитен живот и най-висшите постижения на човешката цивилизация, наследена от предишния свят. И разликата между суровата първобитност и висшите постижения на цивилизацията беше по-голяма, отколкото където и да било другаде. Невъзможно бе тя да бъде заличена за десет или двадесет години и да започне процес на възпроизводство. Южният полюс притежаваше невероятни природни богатства, но същевременно тук нямаше производителни сили, никакви индустриални мощности, освен незначително машинно ремонтно оборудване. Липсата на миннодобивно оборудване и металообработващи машини се усещаше особено мъчително. Беше ясно, че и дума не може да става за някакво възпроизводство. В следващите няколко години хората трябваше да съумеят да оцелеят тук, на тази сурова земя. Щеше ли да дойде някога денят, в който те ще се отправят на север, където цъфтят цветя и се усмихва слънцето? Новият ден за онези прекрасни континенти, облени от слънчева светлина, където денят неотменно се сменя с нощта. Докога ли щеше да продължи разпространяването на смъртоносните вируси? Или последните представители на човешкия род щяха да останат завинаги тук, изгнаници на Южния полюс?
За известно време животът на Южния полюс продължаваше да тече по инерция. Адмирал Конвей потърси съдействието на офицерите, които му бяха подчинени, и на учените от всички страни и им предложи да разработят два проекта. Единият бе върху проблема, как да се живее в случай, че се наложи десет хиляди души да останат изолирани, тук, на Южния полюс, а другият — план за живот, в случай че отново се появи възможност да се завърнат по родните си места. Когато след два месеца работата беше завършена, адмирал Конвей — човек с голям практически опит, проучи проектите и разбра, че планът на доктор Бородинов — главния отговорник на съветската станция, е съставен с изключителна прецизност и е най- подходящ. Като се ограничи само с обикновена проверка на най-важните моменти, Конвей внесе този план за предложения и оценка от всички групи.
„Да се оцелее на Южния полюс… — казваше адмирал Конвей — това зависи само от творческото
