мислене и умение, които ще подкрепят двата плана, а също и от горещото желание и усилията на десет хиляди души, изпълнени с решимост да оцелеят.“
Проблемите с хората дойдоха по-късно. Хората, които обикновено се изпращаха на Южния полюс, бяха сред най-отбраните. Учудващо упорити, издръжливи, търпеливи, те имаха сили да се борят с опасностите, бяха надарени с физическа сила и бяха способни да живеят при трудни условия в разбирателство. Тук бяха събрани умни, талантливи хора, с изключителен интелект. Дори в полярната нощ, сред снеговете, тези хора запазваха душевното си равновесие. Но сега положението се промени — човечеството бе погинало и те, сами на тази сурова земя, вече не можеха да се завърнат по родните места, а дори и да се върнеха, нямаше да заварят
И още нещо — през втората година Върховният съвет бе предвидил създаването на потомство. На Южния полюс имаше само шестнадесет жени — американки, англичанки, рускини и норвежки. Колкото и да е странно, те бяха последните жени в света, последният шанс на човечеството отново да продължи своето съществуване, ако някога се появи възможност да се завърнат в топлия пояс.
Така животът на Южния полюс постепенно влизаше в релси. Трябваше да мине време, за да могат хората от отделните страни да се слеят чрез съвместното производство в една общност. Сега, загубили своето отечество, те вече не бяха поданици на определена държава, а бяха жители на Южния полюс, хора от едно-единствено човешко общество.
Отмина краткото полярно лято, слънцето грееше, наполовина потънало зад линията на хоризонта. Отново дойде зимата, а после — отново лятото. Настъпеше ли лятото, ледовете, разтопени от слънцето, се плъзгаха в морето. Превръщаха се в айсберги и плаваха на север. Връщаха се тюлените и пингвините. Хората внимателно наблюдаваха животните, които през лятото идваха тук, а през есента се отправяха към по-топлия север.
През есента на втората година в Южния полюс се роди и първото бебе. Беше момче. Всички десет хиляди мъже се чувствуваха така, сякаш самите те ставаха бащи, лицата им бяха едновременно учудени и радостни. Някои вадеха снимките на децата си, умрели като всички останали в тяхната далечна родина, и внимателно се вглеждаха в тях. Понякога се извръщаха и беззвучно плачеха. В деня, когато кръщаваха новороденото, прекратиха работа. Адмирал Конвей, който стана негов кръстник, беше толкова развълнуван, че на два пъти обърна съда с водата. Той с трепет докосна бузата на детето и лицето му грейна. Кръсти го Антонио.
Това събитие вдъхна надежда в сърцата на десетте хиляди мъже. По незначителен повод те отиваха в станцията „Макмърдоу“, навъртаха се около болницата и дълго чакаха да зърнат поне за миг детето.
Момчето растеше здраво. Скоро се родиха и други деца, момчета и момичета. Щом пристигнеше съобщение, че се е родило бебе, работите на Южния полюс спираха Адмирал Конвей не можеше да се противи. Дори връзката с атомните подводници се осъществяваше най-вече по повод нечие раждане. Имената на всички деца включваха думата „Антарктика“ — Антонио Антарктика, Пола Антарктика, Иван Антарктика, Джордж Антарктика, Йошико Антарктика. Детските гласчета връщаха радостта на възрастните.
Животът на Южния полюс течеше по строго установен ред. Сред хората почти нямаше прояви на истерия. Но душите на всички бяха белязани от чувство на безизходица, скръб и носталгия по света, който си беше отишъл завинаги.
Материалните ресурси на полюса започнаха видимо да не достигат. Предметите, произведени с наличното оборудване, не бяха много качествени, а и явно не бяха достатъчни. Хората неусетно се връщаха към първобитния начин на живот. Вместо лампи започнаха да използуват свещи от тюленова мас. Някои напуснаха малките станции и заживяха, както ескимосите, в иглу. Вместо пушки започнаха да си служат с харпуни. Животът бе примитивен, но навсякъде се усещаше очакването. Когато гледаха забуления с гъста мъгла хоризонт, моретата на север, в очите на хората припламваше изгарящ копнеж… Някой ден може би…
Но всяка година информацията от двете подводници, кръстосващи океаните и моретата, бе все една и съща: „Не!“ Както и преди, атмосферата бе заразена с вирусите и техните спори. Имаше ги във всеки кубически сантиметър въздух.
Изминаха четири години. Хората вече не се вълнуваха толкова от раждането на децата. След ужасната трагедия, след дългите месеци, прекарани в суровите полярни условия, сърцата неусетно закоравяваха. Отмина късото лято, дойде есента на четвъртата година. И тази година „Нереида“ и Т–232 се завърнаха от северното полукълбо, без да донесат добри новини…
Част втора
ДЕНЯТ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО
Глава I
ВТОРАТА СМЪРТ
„И смъртта, и ада хвърлени бидоха в езерото огнено. Това е втората Смърт“
1
Доклад ST 3006
В този свят съществуваше единствено белият цвят. Движеха се само вълнистите ивици на светлосенките и само вятърът, подобно на бял дим, се носеше със страшна скорост над неравната повърхност на земята, покрита с дебел слой вледенен сняг. Сред бурята стоеше Йошидзуми. Беше облечен в защитен костюм, носеше очила и маска. Бе стъпил здраво в замръзналия сняг, обърнал гръб на вихрушката. Снежинките проникваха през дрехите му, той усещаше, че пръстите му се вдървяват, но продължаваше да стои, без да обръща внимание на това. Погледна нагоре — по тъмното небе се носеше като разсипана пепел черен прах. И изведнъж цялата гледка като че ли избледня.
— Йоши!… — дочу се сред воя на виелицата. Беше Стив Хасвей от изчислителния център на станцията „Макмърдоу“. Може би резултатите от изчисленията бяха готови?
Ръката на Стив стисна рамото на Йошидзуми, той се обърна, а вледенените му пръсти изхрущяха.
— …? — Стив викаше, но вятърът отнасяше думите му. Йошидзуми усети само, че Стив го хвана здраво
