Стивън седеше до кухненската маса пред чиния с бъркани яйца. Не говореше. Не посягаше към храната. А преди това беше любимото му ядене. Само побутна безмълвно чинията настрана.
— Хайде, миличък, бъди доброто момче на мама — помоли го тя и сложи отново чинията пред него.
Той вдигна глава и я загледа с големите си, сериозни очи, като едновременно отмести чинията и не спря, докато тя падна на пода и се разби на парчета.
— По дяволите!… — избухна Кери и вдигна ръка да го удари.
Той дори не трепна.
Какво правя? Дали не полудявам?
Бързо стана и го грабна в прегръдките си.
— Извинявай, миличък. Мама съжалява.
Но той остана неподвижен и отпуснат в ръцете й. Едно малко, упорито човече.
Едно от момичетата й влезе в кухнята с безгрижна походка, наметнала само един халат върху голото си тяло.
— Здрасти, Стивън, как си, бебчо?
Кери тръгна към вратата със Стивън на ръце.
— Кажи на Сузита, че излизам — бързо каза тя.
— Добре.
Отиде бързо в стаята си. Пликчетата кокаин бяха скупчени върху леглото й. Трябваше да ги скрие в гардероба… Трябваше бързо да ги пласира… Майната му на всичко! Нямаше да бъде повече момиче за всичко на Енцо Бонати!
Остави Стивън да седне на един стол и започна бързо да тъпче първите дрехи, които й попаднаха, в една пазарска чанта. После взе от едно чекмедже пачка двайсетдоларови банкноти, стегнати с ластик. Пари от клиенти. За миг се почувства виновна, че оставя Сузита сама да се оправя с всички неприятности… Но нямаше никаква друга възможност.
Вдигна Стивън и го прегърна с едната си ръка, а с другата взе пазарската чанта и безшумно напусна публичния дом. Отби се само за минута в долния апартамент — колкото да вземе количката на Стивън — и след минути забързана я буташе пред себе си по улицата.
Кери беше на път към един нов живот и никой не беше в състояние да я спре.
Джино, 1950
Мария се усмихна. Беше прекрасна. С най-чаровната усмивка на света и… с най-големия корем. Седеше в градината на тяхната къща в Ийст Хемптън и спокойно му говореше:
— Джино, мисля, че е време да ме заведеш в болницата.
Той се паникьоса.
— Исусе Боже! На кого да се обадя? Какво да направя.
— Просто позвъни в болницата и им кажи, че сме на път за там. Успокой се.
— Аз съм спокоен. Исусе Боже! Откъде знаеш, че му е дошло времето?
Тя се усмихна с вековната мъдрост на жената.
— Просто знам.
— Свещени глупости! Стой тук и не мърдай — втурна се в къщата да търси помощ.
Госпожа Камдън, бавачката, която бяха наели, седеше спокойно в стаята си с плетка в ръце пред чаша чай и слушаше радио.
— Хайде, размърдай се! — извика Джино. — Тя ражда!
Госпожа Камдън не се размърда. Остави плетката на масата, внимателно попипа кока на тила си, за да се увери, че всеки косъм от бялата й коса е на мястото си, и чак тогава стана.
Джино обикаляше къщата, изпаднал в луда паника. Вдигна под тревога шофьора и телохранителите си, хукна по стълбите към втория етаж, за да вземе куфара на Мария. Тя беше приготвила всичко необходимо за този ден още преди няколко седмици.
Не можеше да повярва, че моментът е настъпил. Щеше да става баща! На четирийсет и четири години. А почти се беше примирил, че си няма дете.
— Хей, мила, как се чувстваш? Всичко ли е наред при теб? Можеш ли да ходиш?
— Разбира се — Мария се засмя. Та тя вървеше към колата заедно с тях — от едната й страна госпожа Камдън, а от другата Джино. — Обади се в болницата, нали?
— По дяволите! Забравих. Не мърдай!
Втурна се обратно в къщата. Сърцето му лудо биеше. Бързо набра номера на болницата.
— Госпожа Сантейнджело пристига. Пригответе всичко!
Жената, която вдигна телефона, отговори студено, гласът й режеше като лед. На Джино му се прииска да я удуши. Какво им ставаше на всички, по дяволите, нима не усещаха че предстои събитие?
Тресна слушалката, изскочи от къщата и затича към колата. Настаниха Мария удобно на задната седалка с госпожа Камдън до нея. Той се смести при тях и постави ръката си върху ръката на жена си.
— Няма ли да ви е по-удобно отпред, господин Сантейнджело? — тактично попита бавачката.
— Не, не… не се притеснявай за мен.
Лицето на Мария леко се сгърчи и тя притисна с длани корема си.
— Исусе Боже! к’во става? — извика Джино. — Ред, ще запалиш ли най-после тая шибана кола!
Госпожа Камдън сви неодобрително устни.
Огромният зелен „Кадилак“ пристигна в болницата за рекордно кратко време. Персоналът веднага пое Мария. Влязоха вътре. Той се почувства излишен.
— Успокойте се, сър, имайте търпение — каза му младичка медицинска сестра. — Излезте и пийнете едно кафе, ако искате.
Да излезе и да пие кафе! Тая да не беше луда! Остана и направи това, което правеха всички съпрузи, чакащи жените им да родят — започна да се разхожда напред-назад по болничния коридор.
Не беше лесно за нито един от тях. Всички се съюзиха срещу връзката им. Крясъци и викове… Върнаха Мария в Сан Франциско, като че ли тя беше извършила престъпление.
— Искам да се оженя за нея — беше казал Джино на Коста.
— Ти да не си полудял? Ти не я искаш, ти си мислиш, че я искаш, защото е копие на Леонора.
— Глупости! Аз я обичам.
— Хайде, Джино, бъди разумен. Залъгваш себе си, лъжеш и нея. Тя не разбира какво означава всичко това. Преживява едно ученическо увлечение към теб.
— Мария не е ученичка, Коста. Тя е на двайсет и една и аз ще се оженя за нея.
— Дори не си го помисляй. Леонора никога няма да позволи.
Но се оказа, че Леонора няма думата. Мария беше бременна и трепетно влюбена. Успя да му телефонира и да му съобщи новината. Той моментално организира бягството й. Срещнаха се в щата Мериленд седмица по-късно и се ожениха същия ден.
Леонора се закле, че докато е жива, няма да проговори на дъщеря си. Едуард, макар и неохотно, прие решението й.
Но нито Мария, нито Джино им обърнаха внимание. Бяха щастливи, летяха в облаците. Той купи къщата в Ийст Хемптън, където за първи път се бяха любили, боядиса я в бяло, поръча да направят обикновен басейн, по-скоро изкуствено езеро, и остави храстите в градината да растат на воля.
За първи път през живота си той изпита блаженството, за което само беше мечтал.
Мария беше съвършена. Той я боготвореше. И никога, нито за миг не си помисли, че прилича на майка си.
— Честито! Вече сте баща на една малка красавица. Три килограма и половина. Чудесно бебе!
— Исусе Боже! Господи!
— Господин Сантейнджело, моля ви…
Той я сграбчи, вдигна я във въздуха и започна да танцува в коридора.
— Господин Сантейнджело! Веднага ме пуснете!
