— Никога не съм плащал на жена и, скъпа, нямам намерение да започвам отсега.
— Нека да ти напомня — аз плащам, а тя е много скъпа. Може би все пак ще трябва да придадеш някаква стойност на парите ни.
— Няма достатъчно голям презерватив, който да може да попречи на Романо — магическото око — да се справи с някоя проститутка.
Романо — магическото око! Той да не се шегуваше?
— Много деликатно казано — тя се опитваше да не се разсмее.
— Просто ти обяснявам как стоят нещата.
— Добре — Лъки се надяваше Джони да може да се справи. — Просто помни — тя е подарък за твоя рожден ден. След като аз получа отговорите на моите въпроси, можеш да правиш каквото ти харесва.
Даниела седеше на задната седалка на лимузината и празно гледаше през прозореца. Пътуването не й беше харесало — полетът беше дълъг и изморителен, въпреки че тя трябваше да е свикнала да прекарва дълги часове в самолет, защото нейната работа често я водеше вън от Париж. Един от постоянните й клиенти беше саудитски принц, който й плащаше по цяло състояние, за да го посещава в двореца му в Саудитска Арабия веднъж месечно. Друг клиент беше индийски махараджа, заради когото тя отиваше в Бомбай няколко пъти годишно. Освен това имаше и един австралийски медиен бос, който я викаше в Сидни два пъти в годината — да забавлява него и съпругата му на рождените им дни.
Тя си помисли за това, че един ден състоянието й ще достигне определено равнище и тогава ще може просто да приключи и да изчезне. Щеше да вземе малката си дъщеричка и да купи старинна ферма около Тоскана, където те биха могли да живеят спокойно.
На Даниела не й пукаше, че не се среща втори път с някой мъж. Те бяха животни — всичките. Плащаха й за секс и си представяха, че я притежават. Глупаци. Никога не я бяха притежавали — просто наемаха тялото й за определено време.
Отвори чантата си, извади сложно изработено, солидно златно огледало — подарък от принца — и разгледа лицето си. „Красива съм — помисли си тя, — но дали това е всичко, което виждат? Да — каза тя на себе си, — само това виждат.“
Извади и един валиум от чантата, пъхна го в устата си и го преглътна с малко „Евиан“. След това бръкна под блузата си, докосна гърдите си с върховете на пръстите си и запритиска зърната си, докато започнаха да се втвърдяват.
След като се беше възбудила сама, пъхна ръка под полата си, разтвори крака и методично започна да гали половите си органи. Беше така обучена в изкуството на самозадоволяването, че й отне само няколко секунди, преди да достигне до задоволителен оргазъм. Дишайки тежко, падна на седалката, затвори очи и остави сладкото усещане да я погълне.
Още в началото на кариерата си беше решила, че на нито един мъж няма да бъде дадена привилегията да я доведе до оргазъм. Тя искаше да има власт над тях — и нямаше друг начин. Оттогава винаги сама се грижеше за себе си преди някой ангажимент. По този начин беше сигурна, че каквото и да й правят, тя винаги е в състояние да контролира чувствата си.
Оправи полата си, седна изправена и се подготви за предстоящата вечер с Джони Романо. Той можеше и да е кинозвезда, но това не беше необичаен клиент за Даниела. Преди него беше имала много други кинозвезди. Беше имала крале и принцове. Също и политици. А веднъж — дори и един президент.
Тази нощ нямаше да бъде по-различна от много други нощи. Работа — както винаги.
ГЛАВА 60
Даниела пиеше „Перно“ с вода. Джони пиеше шампанско „Кристал“.
Даниела пушеше силна френска цигара. Джони пушеше марихуана.
И я гледаше… и не можеше да спре да я гледа, защото тя беше най-класическата блондинка, която някога бе виждал. Тя седеше срещу него като младата Катрин Деньов — хладна и съсредоточена, с кръстосани крака, с внимателно изражение — всичко в нея беше перфектно.
Бяха си разменили няколко баналности — като например „как мина пътуването ти?“, „хотелът е много хубав“ и т.н. Сега тя търпеливо чакаше той да направи първата стъпка. И макар Джони да знаеше, че Лъки нетърпеливо кръстосва другата спалня с подслушвателно устройство, улавящо всяка тяхна дума, не беше склонен да бърза с тази малка сцена.
Даниела разбра, че е по-добре тя да вземе инициативата.
— Какво ти харесва, Джони? — попита тя с ниския си гърлен глас. — Какво наистина те възбужда?
Не можеше да повярва, че е проститутка. Трябваше да има някаква грешка.
— Гледала ли си някой от моите филми, скъпа? — той зададе въпроса, докато щракаше с пръсти — нервен навик, който беше придобил, след като „Уорнър“ го бяха изритали. — Известен ли съм в Париж?
— О, да, Джони — отговори тя, без да е сигурна. — Много си известен.
Истината беше, че тя едва бе чувала за него и определено не беше гледала нито един негов филм. Въпреки че си спомняше корицата на „Пари мач“, където той се беше снимал в дома на „Плейбой“, обграден от блондинки. Типично.
— Предполагам, че навсякъде ме дублират на френски, а? — попита той, отчаяно опитвайки се да я впечатли.
— Разбира се — промърмори тя.
— Надявам се, че поне ангажират правилния актьор — каза той с трепет. — Какво мислиш за гласа, който използват?
— Прекрасен е — отговори тя, макар изобщо да нямаше представа за какво говори той.
В другата спалня Лъки не можеше да повярва. Ама какво искаше Джони? Рецензия?
Може би трябваше сама да се срещне с Даниела и да си зададе въпросите. Вече беше твърде късно.
Докато беше в хотела, Буги бе организирал нападението над сейфа на Дона. Беше платил на един от прислугата на семейство Ландсман за скица на къщата и знаеше точно къде е сейфът. Семейство Ландсман бяха на вечеря, а мъжът, когото бе наел, беше експерт, който можеше да отвори сейфа, да вземе каквото искаше Лъки, да го затвори и Дона изобщо да не разбере, че нещо липсва, докато сама не започне да го търси.
Лъки си пое дълбоко въздух. Утре щеше да си върне „Пантър“. Нямаше търпение да види лицето на Дона. Това на Мики — също. Тези двамата напълно си подхождаха един на друг.
Джони все още се въртеше около популярността си във Франция. Какво му ставаше? Тя се беше обърнала към Джони, защото се предполагаше, че той е чукачът на века. Обаче той вероятно бавно включваше — нито тази, нито някоя друга жена можеше да го възбуди.
Даниела се изправи и съблазнително смъкна сакото на розовия си костюм на Шанел. Отдолу носеше бяла блуза без ръкави.
— Горещо ми е — измърмори тя, докато си правеше вятър с ръце.
— Да, тук е доста горещо — съгласи се Джони. — Искаш ли да включа климатика?
Американски идиот — помисли си Даниела. Можеше и да е кинозвезда, но беше пълен идиот. Защо не правеше нищо?
