— Ще кажа на Антонио. Когато направи почивка, ще дойде да те види.
— Трябва ли да чакам?
— Ако искаш Антонио да те снима за корицата ти утре. Той е много темпераментен.
— Както и аз — промърмори Бриджит.
— Какво? — попита Паркър — не беше сигурна, че е чула добре.
— Нищо.
Антонио дойде след пет минути. Раул и Сами се мъкнеха подире му. Той беше нисък, но забележителен италианец, чийто голям специалитет беше фотографирането на най-известните суперзвезди. Бриджит си спомни, че с майка си е идвала в студиото му, когато беше десетгодишна. Беше ги снимал за портрет на майка и дъщеря за „Харпърс базар“. Той едва ли щеше да си я спомни.
— Имаш проблеми? — попита той и я погледна с малките си като мъниста очи.
Тя му върна погледа.
— Само ако си мислиш, че е проблем, дето искам да изглеждам като себе си на първата ми корица.
Антонио сви рамене — какво му пукаше? Не си струваше да води битка за някаква си мизерна корица. А и това момиче беше наистина хубаво. Щеше да стане.
— Всичко е наред — каза той; това напълно обърка Раул и Сами. — Утре в десет. Не закъснявай.
— Той те хареса — весело каза Паркър, когато Антонио излезе.
— Изобщо не ме интересува — отговори Бриджит. И наистина беше вярно — за една нощ всичките й мечти бяха разбити на хиляди парченца. Беше й омръзнало все да бъде безпомощната жертва. Осъзнаваше, че отсега нататък трябва да се насили да бъде твърда и безчувствена като всички наоколо. Вече я нямаше госпожица Сладкото момиченце. Тя трябваше да си възстанови самоуважението и ако трябваше да бъде груба, за да го направи, щеше да стане такава.
ГЛАВА 36
Палм Спрингс беше приятно място. Джино беше пощурял по внуците си и прекарваше с тях всеки момент, докато съпругата му Пейдж седеше отзад с опрощаваща усмивка. Петдесетгодишната Пейдж все още беше изключително привлекателна и много секси.
В неделя тя и Лъки седяха край басейна и наблюдаваха как Джино и малката Мария цапат в плиткия му край, докато бебето Джино риташе с крака върху одеяло под разтворен плажен чадър.
— Трябва да ги водиш тук по-често, Лъки — каза Пейдж и глътна малко пиня колада през сламката.
Лъки наблюдаваше света през черните си очила марка „Порше“.
— Права си. Ще го правя.
— Това ще го направи толкова щастлив.
Лъки си взе диетична кола.
— Знаеш ли, Пейдж — произнесе тя замислено. — Изглежда това, че ти и Джино сте заедно, ме кара да се чувствам добре. Ти наистина си страхотна. Поддържаш го във форма, а това не е лесно!
Пейдж меко се усмихна.
— Джино е любовта на живота ми — просто каза тя. — Не мога да си представя защо ми отне толкова време, докато се реша.
— Е, имала си съвсем различен съпруг — отбеляза Лъки.
— Да… Беше ми много трудно. Обаче баща ти е много упорит мъж.
— Нимааа? — пошегува се Лъки.
— Бих искала да съм го познавала, когато е бил млад — продължи Пейдж. — Или може би не. Вероятно нямаше да съм жива, за да си разказвам приказката.
Лъки се съгласи.
— Оня ден ми каза, че трябва да направя филм за неговия живот. Отговорих му, че не съществува сума, която да може да покрие бюджета на такъв филм.
Двете се разсмяха.
Джино излезе от басейна, хванал ръката на Мария.
— Аз и детето отиваме да пазаруваме — обяви той.
— Да пазарувате? В тази жега? — обади се Пейдж; боядисана й в медно коса беше скрита под голяма сламена шапка. — Защо не почакате малко?
Джино плъзна ръка по бедрото й — движение, което не остана незабелязано от Лъки. Ах… Неуморният Джино — вероятно щеше да му става и на деветдесет! Какъв мъж!
— Детето и аз отиваме да купим играчка — Джино погледна обвинително Лъки. — Изглежда, ти си обещала.
— Забравих — каза Лъки с внезапно чувство за вина.
— Отива да вземе кученце, мамо — гордо запя Мария.
— И аз ли да дойда? — попита Лъки.
— Не, дечко, остани тук с Пейдж — приказвайте си за женски работи. Мария и аз — ние също имаме много да си говорим.
Мария се разсмя неудържимо.
— Добре, сладка, нека Сиси да ти облече къси панталонки и блузка и след това можеш да отидеш с дядо.
— Кученце! — възбудено запищя Мария и заподскача нагоре-надолу. — Отиваме да вземем кученце!
Лъки наблюдаваше как Мария се затича да я преоблекат. Опитваше се сериозно да се отпусне и да проясни мислите си. Беше трудно за изостави всичко, но твърдо беше решила да използва тези няколко дена мир преди битката. Щеше да има битка, тъй като тя нямаше намерение да позволи да й отнемат студиото без бой.
Преди да напусне Лос Анджелис, тя се беше опитала да се обади в дома на Мортън Шарки и в офиса му. Той беше сменил домашния си телефон, а в офиса една раздразнителна секретарка я информира, че той не е там в момента.
Да. Разбира се. Мортън Шарки се държеше като много непослушно момче. А непослушните момчета ги наказваха. Винаги.
Когато Мария вече беше облечена, Лъки се разходи с нея и Джино до колата.
— Не избирай голямо куче — Лъки предупреди Джино, докато той вдигаше Мария в синята си камионетка и я наместваше в специалното й столче за кола. — Няма да мога да се оправя с гигантско чудовище, разнасяно нагоре-надолу из дома ми.
Джино наведе глава настрани.
— Какво има, дечко? Не ми ли вярваш?
Тя се засмя и го прегърна.
— Разбира се, че ти вярвам — каза тя с известна сантименталност.
— Тогава го остави на нас — ще се справим добре.
Когато се върна при басейна, Пейдж я попита дали не би искала да обядват в голф-клуба. Тя отказа. Наистина харесваше Пейдж и намираше компанията й за приятна, но да седи в голф-клуба и да обядва с някакви си дами не беше точно представата й за приятно прекарване.
Освен това имаше и прекалено много неща за обмисляне. Никой нямаше да се отърве, щом искаше да й отнеме „Пантър“. Никой.
Винъс репетираше. Облечена в бяло трико, с коса, събрана отгоре на главата й, тя се потеше заедно с талантливата си трупа танцьори. Обичаше да прави видеоклипове — да открива точните движения, да създава мини-сценарий. Гледаше на клиповете си като на триминутни филми. Винаги беше предизвикателство да излезеш с нещо ново, сурово и възбуждащо.
Този път работеше с Дориан Лиу, млад китайски хореограф, препоръчан от Рон. Дориан беше създал декор на опушен и тайнствен бар, където Винъс щеше да се плъзга нагоре-надолу от мъж на мъж, да ги
