— Време е за обяд — Доминик сви тъмночервените си устни в мълчаливо неодобрение.
— Хей, не знаеш ли? — сухо отговори той. — Вече съм на повече от двадесет и една.
— И изглеждаш така — върна му го тя.
Тин Лий постави ръката си върху неговата.
— Алекс, толкова е добре да съм тук, с тебе — каза тя. — Липсваше ми.
— Виждаш ли — обади се Доминик, сякаш беше лично отговорна за чувствата на Тин Лий. — Липсваш на момичето.
— Благодаря ти за прекрасните рози — продължи Тин Лий. — И за милата бележка. Съжалявам, че трябваше да останеш в Лас Вегас. Ако ме беше помолил, Алекс, щях да долетя там, за да ти правя компания.
Той не беше очарован, че майка му и временната му приятелка очевидно са се съюзили.
— Тин Лий и аз разговаряхме — рече Доминик. — Знаеш ли, Алекс, че тя е от много добро семейство от Сайгон? Баща й бил хирург.
— Преди войната — побърза да каже Тин Лий. — Била съм бебе, когато е започнала войната.
— Няма значение, скъпа — Доминик я успокои с поглед. — Става въпрос за това, че си добре възпитана.
Тин Лий кимна. Сервитьорът донесе менюто. Алекс поръча яйца, картофени палачинки и пушена сьомга.
— От това се дебелее — не одобри Доминик. — Ти си напълнял, Алекс. Трябва да спазваш диета — вече си на възраст, когато можеш да увредиш сърцето си.
Исусе Христе! Защо трябваше да продължава да понася тези глупости?
По един или друг начин успя да изтърпи обяда. Когато поднесоха кафето, Тин Лий стана и каза:
— Отивам до помещението на малките момичета.
След като тя напусна масата, майка му започна. Той очакваше обичайните оплаквания. Но вместо това тя заяви:
— Алекс, най-сетне си направил отличен избор.
— Моля? — подскочи той — вече беше на третото си мартини.
Тя избърса устните си с кърпичка, по която останаха тъмночервени следи.
— Тин Лий е изключително мило момиче от добро семейство.
Той добре ли чуваше?
— Ъъъ…?
— Време е да се ожениш. Това е точно момиче за тебе.
Тя да не беше напълно полудяла?
— Нямам намерение да се женя — едва не се задави с мартинито си той.
— Ти си на четиридесет и седем години — напомни Доминик. — Хората започват да говорят.
— Нима? И за какво говорят? — войнствено попита той.
— Една жена от клуба ми по бридж ме попита миналия ден дали не си обратен.
— Обратен? — възкликна той. — Ама ти да не би напълно да си откачила?
— Бъди така добър да не използваш глупав език в мое присъствие — каза тя високомерно. — Не го одобрявам.
— Слушай — той се стараеше да остане спокоен. — Не смятам да се женя, така че си избий тази мисъл от главата. Освен това какво стана с „всички азиатки са проститутки“?
— Тин Лий е много мило момиче — повтори Доминик. — Можеше да направиш много по-лош избор.
— Срещнах една американка, която ми харесва — промърмори той.
И сега защо трябваше да й го казва? Тя изобщо не заслужаваше да знае нищо за личния му живот.
— Коя е тя? — попита Доминик — бързаше да се нахвърли.
— Не я познаваш — отговори той.
— Тин Лий ми харесва. Тя е млада и хубава. Ще бъде добра майка на твоите деца. Готова съм да имам внуци, Алекс. Ти ме лишаваш от тях.
Тя винаги мислеше само за себе си.
— Хей, майко — грубо каза той. — Имам новина за тебе. Тин Лий не е на дневен ред.
Доминик му хвърли убийствен поглед.
— Вече е време да пораснеш, Алекс.
— Не — избухна той. — Време е ти да гледаш шибаната си работа и да ме оставиш на мира.
И стана и си тръгна.
Лъки беше излязла от басейна и тъкмо влизаше в къщата, когато Инка, икономката, изтича отвътре, размахвайки ръце във въздуха.
— Госпожице Лъки! Госпожице Лъки! — викаше тя истерично. — Важен телефонен разговор!
— Успокой се, Инка. Какво има?
— Госпожице Лъки… Елате бързо! Елате бързо! Мъжът на телефона… Казва, че господин Джино… Той е бил застрелян.
ГЛАВА 37
От нощта в апартамента на Мишел Бриджит успяваше да избягва срещите с него или Робъртсън. Не беше лесно, но по един или друг начин тя се справяше.
Сеансът за корицата на „Мондо“ беше минал добре. Антонио се държа… — всъщност той беше доста чаровен за „един много известен италиански фотограф“. Едно на нула за Бриджит.
Паркър беше доста впечатлена.
— Той вижда, че в бъдеще ще станеш звезда — беше я информирала тя. — Иначе щеше през цялото време да ти крещи на недостоен език…
След сеанса с Антонио тя прекара няколко дни да прави снимки с Люк за промоцията на кампанията на джинсите „Рок-енд-рол“. Беше истинско удоволствие да се работи с него — колкото повече го опознаваше, толкова по-уютно се чувстваше в неговата компания.
Нона й напомни, че Мишел иска да се срещне с тях. Тя кимна и каза:
— Да, разбира се. Ще го направим.
Но никога не позволи на Нона да я убеди да отидат на срещата.
Отказа да отиде и на приема на родителите на Нона. Вместо това посети баба си Шарлот и остана няколко дни в апартамента й на Парк авеню.
Това не беше много приятно преживяване. Социално Шарлот беше много активна. Единственото, което правеше, беше да посещава огромен брой приеми и обеди, а останалото време прекарваше в покупки на още по-скъпи от досегашните си дрехи. Това не беше в стила на Бриджит.
Без да казва на никого, тя намери посредник и си нае собствен апартамент.
— Изнасям се — следващия ден съобщи на Нона на закуска.
Нона остави настрана броя на „Ню Йорк таймс“.
— Какво ще правиш?
— Не става — ти, аз и Зан да живеем заедно.
— Защо не?
— Искам да остана насаме със себе си.
— Ако искаш точно това… — каза несигурно Нона и си помисли, че откакто Бриджит подписа големия договор с джинсите, тя се е променила.
Бриджит беше разочарована, че Айзък не се появява с пистолета. Тя му се обади.
— Е? — настоя агресивно. — Какво става?
— Хей, момиче… Успокой се… Опитвам се…
— Или можеш да намериш, или не можеш — каза тя безизразно.
— Може би ще намеря нещо за довечера. Искаш ли да се срещнем?
