— Добре — съгласи се тя и изненада и себе си.
Нямаше причина да стои сама в апартамента си, когато можеше да излиза и да си прекарва добре. Така или иначе я бяха покварили. И каквото и да направеше — то вече нямаше да има значение.
Училището разболяваше Санто физически. Той мразеше всичко в него — учениците, учителите, ученето — и беше убеден, че всички са лайна. Когато беше възможно, бягаше от часовете и обикаляше Уестууд — ходеше на кино и гледаше последните прожекции. Оценките му имаха ли някакво значение изобщо? Той имаше много пари — някой ден, когато майка му пукнеше, щеше да наследи всичко.
Понякога си представяше какъв живот ще бъде, след като Дона си отиде. Щеше да притежава голямата къща, колите, парите. Щеше да прави каквото му се поиска.
Разбира се, ако Джордж беше все още жив, щеше да създава проблеми. Щеше да стане идеално, ако и двамата си отидеха заедно. Всъщност той нямаше да има нищо против да ги разкара и двамата — да ги просне с по един изстрел и да ги изпрати в забвение.
Имаше пистолет — „Люгер“. Беше го купил от едно момче в училище, което отчаяно се нуждаеше от пари. Криеше го под дюшека си заедно с кутия патрони. В училище можеше да се намери всичко — през обедната почивка училищният двор се превръщаше в същински базар на наркотици, оръжие, порно списания и порно касети.
Мохамед, племенникът на някакъв арабски властелин, беше човекът аптека. Той можеше да достави всичко — валиум, либриум, халцион, кокаин, амфетамини, трева. Друго момче — син на звезда от екшъните — се занимаваше с оръжията — „Узи“, пистолети, полуавтомати. Беше в състояние да изпълни всяка поръчка.
— Искам да си купя пушка — каза му Санто.
— Става — отговори момчето. — Дай ми няколко дена.
Беше полезно да има пушка. Тогава може би някоя нощ, когато Джордж се върнеше късно от някое от своите делови пътувания, той щеше да слезе долу и да пръсне мизерната глава на това старо копеле.
„Боже, мамче… Съжалявам. Сбърках го с някой обирджия.“
Това щеше да реши проблема „Джордж“. Щеше да го махне завинаги от пътя му.
Мохамед беше зает да продава дрога в ъгъла на двора. Санто прекоси двора и си взе седмичната доза трева.
— Дай ми също и малко кокаин — поиска той.
— Не знам дали някога си взимал кокаин — каза Мохамед с безизразното си лице на жител на Средния изток. Той сам не се друсаше, а само продаваше.
— Реших да опитам нещо по-силно.
— Нещо по-силно? — попита Мохамед и се хвана за брадичката. — Пуши хероин — по-добре е, отколкото да се бодеш.
— И това никога не съм го опитвал.
— Значи е време. Момичетата си падат по него.
— Купувам си ферари — похвали се Санто с надеждата да го впечатли.
Мохамед кимна.
— Има хубави гуми. И аз имам такова.
— Да. Бие по всички показатели моята корвета.
— Някой ден трябва да направим състезание за най-бързо набиране на скорост — каза Мохамед.
— Да — съгласи се Санто.
Най-добрият му приятел. Почувства се добре.
Веднъж седмично на прекалено заетата Дона се обаждаше брат й Бруно, за да я увери, че всичко е наред. Тази седмица още не се беше обаждал и Дона беше нервна.
Мисълта, че Лени е избягал, постоянно се таеше някъде в главата й. Макар да знаеше, че това е невъзможно, защото пещерите бяха като лабиринт — нямаше начин да излезеш, освен ако не знаеш пътя. Значи, дори и да избягаше, беше твърде далече от някое място, където би могъл да получи помощ. И все пак… Това, че Бруно не се обаждаше, я притесняваше.
Точно когато беше започнала да се паникьосва, се обади Фурио и й съобщи, че Бруно е катастрофирал с колата си, но тя да не се притеснява — той, Фурио, щеше да се погрижи за всичко, докато Бруно е в болницата със счупени ръка и крак.
Беше й странно да разговаря с изгубената си любов. Тя си го спомняше толкова живо, но той не бе имал връзка с жената, която беше тя днес. Тя имаше империя. Той нямаше нищо. Взаимната им някогашна любов вече не съществуваше.
Все още беше под влияние на триумфа си над Лъки Сантейнджело. Да седи в офиса на Лъки и да я уволни беше един от най-хубавите моменти в живота й.
Лъки, която се смяташе за такъв победител, вече не беше победител. Дона я беше превърнала в неудачник във всяко едно отношение. Беше й отнела съпруга. Беше й отнела студиото. А днес отнемаше и баща й.
Да, отмъщението — в сицилиански стил — беше изключително сладко.
ГЛАВА 38
Не беше за вярване. Бяха простреляли Джино.
След като Лъки разбра какво се е случило и установи, че на Мария й няма нищо и че е на сигурно място в полицейския участък, тя се втурна към болницата, отчаяно опитвайки се да се свърже с Пейдж от телефона в колата. Най-сетне успя и й каза да дойде в болницата, колкото е възможно по-бързо.
Когато пристигна, тъкмо отвеждаха Джино в хирургията.
— Боже мой! — възкликна тя и се опря на носилката, с която спешно го вкарваха в операционната. — Татко… Татко…
Джино беше силен като кон — беше все още жив и говореше.
— Копелетата… накрая… ме… докопаха — той едва дишаше и говореше със странен гърлен глас.
Тя стисна ръката му, докато тичаше заедно с носилката.
— Кой те докопа най-сетне? — попита бързо. — Кажи ми кой!
— Не знам — промърмори той. — Аз съм стар човек. Мислех си, че войната отдавна е свършила… — повече не беше в състояние да продължи. От ъгълчето на устата му избликна кръв и се стече надолу по брадичката му.
Тя се опита да остане спокойна.
— Къде е ранен? — попита тя лекаря.
— Пропуснали са сърцето на части от сантиметъра — отговори докторът. — Другият куршум е в бедрото му.
Гърлото й беше пресъхнало от страх, че може да го загуби, но все пак успя да произнесе:
— Ще се оправи ли?
— Ще направим всичко възможно.
Ами ако тяхното „всичко възможно“ не беше достатъчно? Ако баща й умреше? Беше немислимо.
Тя излезе от болницата и счупи всички рекорди, докато караше към полицейския участък, за да прибере Мария. Малката й дъщеря седеше изоставена в дежурната стая, здраво стиснала палец в устата си, с разширени от страх очи и вкопчила се в черно кученце лабрадор, което изглеждаше като живо.
— Мамо, мамо! — изплака тя и скочи, когато забеляза Лъки. — Лош човек застреля дядо! Лооош!
— Знам, сладка моя, знам — каза тя, взе Мария в ръце и здраво я притисна. — Какво се е случило? — обърна се тя към дежурния полицай.
— Според нашия доклад господин Сантейнджело тъкмо е влизал в колата си, оставена на открития
