паркинг до търговския център. Свидетелите твърдят, че отнякъде се е появил един мъж и е стрелял два пъти в него. След това престъпникът е изчезнал с кола без номера и охраната на магазина се е обадила в полицията.
— Обир ли е било?
— Такъв тип случайни престъпления стават по всяко време.
— Обир ли е било? — повтори тя малко по-високо.
— Не изглежда така.
Тя се обърна да си върви.
— Ъъъ… Мадам — извика ченгето след нея, — детектив Ролинс би искал да говори с вас.
— Не сега — отряза тя. — Връщам се в болницата. Предайте му да ми се обади утре.
Тя се замисли. Първо, смъртта на Лени, след това — загубата на студиото, сега пък Джино беше прострелян. Това започваше да й изглежда повече от просто лош късмет. Нещо ставаше и тя беше решена да разбере какво.
Закара Мария обратно в къщи и се увери, че е добре, след това я остави със Сиси и с новата й играчка и незабавно се втурна обратно към болницата, където Джино още беше в хирургията.
Пейдж се беше свила на един стол в коридора, лицето й беше обляно в сълзи. Когато видя Лъки, стана и я прегърна.
— Защо някой е трябвало да стреля в моя Джино? — изхълца тя.
— Изглежда, никой не знае, Пейдж. — Тя се поколеба, преди да продължи: — Ъъъ… Да не би да се е захванал с някакъв нов бизнес?
Пейдж поклати глава.
— Мислиш ли, че има някакви врагове?
— Полицаите тук питаха за същото.
— И ти какво им каза?
— Че той е просто стар човек, който обича своята градина.
— Хубаво — замислено каза Лъки. Знаеше, че Джино щеше да й каже, ако има нещо. „Чувала ли си за правосъдието на престъпниците, дечко? Знаеш ли какво означава това? Правосъдие за най-ужасните престъпници. Полицията няма нищо общо с това. Ние се оправяме сами.“
А, да, той я беше обучил добре. Полицията никога нямаше да хване мъжа, който беше стрелял в него, следователно беше нейна работа да го проследи. Ако той оживееше, тя щеше да има силата. А ако не…
След цяла вечност лекарят излезе от хирургията. Той имаше сива коса и стърчащи рунтави вежди. Поне изглеждаше професионалист, а не като някой зализан телевизионен актьор.
Когато се появи, Лъки се опита да прочете по лицето му. Добри вести ли носеше? Или лоши? Не можа да разбере. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и стана да го поздрави. Пейдж не можеше да помръдне.
— Успяхме да извадим и двата куршума — каза докторът с дълбок носов глас. — Обаче баща ви е загубил много кръв и като се има предвид възрастта му…
Стомахът й се сви. Обхвана я леденостуден страх, че може да го загуби.
„Джино… Татко… Толкова много те обичам…“
Пейдж изведнъж се раздвижи и скочи на крака.
— Жив ли е? — извика тя.
— Да — отговори докторът. — Зависи от организма му дали ще се оправи. Ние ще направим всичко възможно. Но ви съветвам да не се надявате прекалено много.
Тяхното „всичко възможно“ можеше да не се окаже достатъчно. И тогава какво? Лъки знаеше, че Джино няма да живее вечно, но никога не си бе представяла, че краят му може да дойде от куршума на убиец.
— Той ще се оправи — каза тя с разтреперана уста. — Джино е силен.
— Надявам се — отвърна докторът, но очите му издаваха, че не мисли така.
— Кога можем да го видим? — попита Лъки.
— Сега е в реанимацията. Ще го задържим там няколко часа. Ако всичко върви добре, по-късно ще го прехвърлим под интензивно наблюдение. Тогава можете да го посетите.
Лъки хвана ръката на доведената си майка.
— Хайде — подкани я тя и забеляза колко е бледа Пейдж. — Ще те отведа в къщи за един час.
Пейдж поклати глава.
— Няма да си тръгна оттук — каза тя упорито. — Трябва да остана близо до Джино в случай, че той има нужда от мене.
Лъки разбра.
— Добре. Скоро ще се върна. Искаш ли да ти донеса нещо?
— Не, нищо.
Лъки забърза от болницата — умът й работеше с пълна пара. След като влезе в колата си, вдигна телефона и се обади на Сиси.
— Прибирам се в къщи — каза тя. — Опитай се да се свържеш с Буги чрез пейджъра му. Когато той се обади, го задръж, докато дойда.
Чу отново думите на Джино в главата си: „Мислех си, че войната отдавна е свършила…“
Какво искаше да каже той? Каква война? Сигурно си бе създал много врагове през годините, но това беше много отдавна. Най-малко през последните тридесет години Джино беше просто честен бизнесмен. Бяха водили дългогодишна битка със семейство Бонати, но когато Карлос Бонати бе паднал от деветнадесетия етаж от мансардата си в Сенчъри сити, битката най-сетне беше свършила, защото Карлос беше последният Бонати.
Не можеше да свърже нещата. Кой би искал да застреля един стар човек?
Хмм… Помисли си, че полицията може и да е права и това да е случайно престъпление, неуспешен грабеж. Само че за какво да ограбват Джино? Той беше стар човек, караше камионетка и с него беше само едно дете с играчка. Едва ли беше потенциална жертва, както беше облечен — в обикновени къси панталони и риза. Не носеше дори часовник.
Когато стигна до къщи, й хрумна, че Джино може да не е на сигурно място в болницата. Трябва ли да му постави охрана? Ако не беше случайно престъпление и някой се опитваше да го очисти, щяха да наблюдават развитието му. Да, щеше да е разумно да постави въоръжена охрана в болницата и друг — в къщата, особено докато децата й са сами и само Сиси и Инка биха ги защитавали.
Потрепери, като си помисли какво е можело да се случи. Ако Мария беше попаднала под обстрела… Ако куршумът беше уцелил малкото й момиченце…
Нямаше полза да мисли за такива неща.
Сиси я поздрави на вратата.
— Дадох на Мария слабо успокоително и я сложих да си легне.
— Как е тя? — попита напрегнато Лъки.
— Играчката я залисва.
Лъки въздъхна.
— Предполагам, че е твърде малка, за да разбира какво се е случило в действителност. — Сиси се съгласи. — Буги обади ли се вече?
— Чака на телефона.
Лъки забърза към библиотеката, седна зад бюрото на Джино и вдигна слушалката.
— Трябваше да бъда сигурен във фактите, преди да ти се обадя — каза Буги.
— Забрави, Буг. Простреляха Джино.
— Какво?
— Той е в интензивното. Извадили са два куршума. Искам охрана в болницата и в къщата. Уреди го незабавно.
— Готово, Лъки. Тръгвам натам. Имам да ти разказвам много неща.
— Всичко друго може да почака — каза тя. Какво значение имаше студиото й, когато баща й лежеше в болницата и се бореше за живота си?
Остави слушалката и методично започна да отваря чекмеджетата на бюрото на Джино, търсейки отговора — нещо, което да й подскаже, че се е захванал с рискован бизнес. Не откри нищо освен няколко
