Във вашия дом например цари ли раздор?
Сега, на дванадесетия ден от прераждането си, Блакторн отново се замисли над думите й. Не, раздор нямаше. Но не беше и дом. Фуджико беше просто доверена домоуправителка и довечера, когато влезе в спалнята му, футоните ще бъдат подредени и тя търпеливо ще е коленичила до тях с напълно безизразно лице. Ще бъде облечена в спалното си кимоно, което се отличаваше от другите по мекотата на плата и по колана, който беше лек и свободен, а не широк и колосан пояс като през деня.
— Благодаря ви — ще каже той. — Лека нощ.
Тя ще му се поклони и безмълвно ще отиде в стаята си в другия край на коридора, до тази на Марико. А той ще се пъхне под копринената мрежа против комари. Никога преди не беше виждал такива мрежи. После ще се излегне доволно по гръб и през нощта, докато комарите бръмчат извън мрежата, той ще се замисли за Черния кораб и огромното му значение за Япония.
Без португалците няма търговия с Китай. Няма коприна за дрехи, нито за мрежи. А той вече усещаше голямото им значение поради повишената влажност на въздуха.
Ако се размърда през нощта, някоя прислужница веднага ще открехне вратата и ще го попита дали не желае нещо. Веднъж се получи недоразумение. Той й махна да си върви и излезе в градината, седна на стъпалата и се загледа в луната. Само след няколко минути Фуджико се появи сънена, поразчорлена и мълчаливо седна зад него.
— Да ви донеса ли нещо, господарю?
— Не, благодаря. Идете да си легнете.
Тя каза още нещо, но той не я разбра. Отново й махна с ръка да си върви и тя се обърна към прислужницата, която не се отделяше от нея като сянка, и рязко й нареди нещо. Скоро след това се появи и Марико.
— Добре ли сте, Анджин-сан?
— Да. Не разбирам защо така се разтревожихте всички. Просто съзерцавам луната. Не можах да заспя. Реших да подишам малко чист въздух.
Фуджико каза нещо със запъване, неспокойна, засегната от раздразнения му тон.
— Казва, че сте й наредили да отиде да спи. Иска просто да знаете, че съпруга или наложница не може да спи, когато нейният господар е буден. Само това, Анджин-сан.
— Тогава ще трябва да промени обичая. Аз често не спя нощем. И си стоя самичък. Навик ми е от мореплаването — на суша спя много леко.
— Да, Анджин-сан.
Марико обясни думите му и двете жени се прибраха, но Блакторн знаеше, че Фуджико не заспа и никога нямаше да заспи, докато той е буден. Винаги беше будна и го чакаше, по което и време да се прибере вкъщи. Имаше нощи, когато той излизаше да се разходи по брега. И макар изрично да настояваше да го оставят сам, знаеше, че го следят внимателно от разстояние. Не защото се бояха да не избяга, а защото според техните обичаи важните личности трябваше да бъдат винаги придружавани. А в Анджиро той беше много важна личност.
След време се примири с постоянното й присъствие. Както го бе посъветвала Марико: „Мислете за нея като за камък, параван или стена. Неин дълг е да ви служи.“ Но с Марико беше по-различно.
Радваше се, че тя остана. Без нея нямаше да е в състояние да започне ученията, камо ли да обясни сложните стратегии. Благослови наум нея, отец Доминго, Олбан Карадок и всичките си учители.
Никога не съм мислил, че ще мога да оползотворя опита си от битките, мислеше си той. Веднъж, когато корабът му превоз наше английска вълна за Антверпен, градът бе нападнат от испанците и всички до един отидоха да се бият на барикадите и дигите. Подлата атака бе отбита, испанската пехота — победена. Тогава за пръв път видя как Вилхелм, херцог Орански, използуваше полковете си като пешки на шахматна дъска. Те атакуваха, оттегляха се уж в паника, за да се прегрупират, отново нападаха, а пушките им стреляха едновременно, с оглушителни залпове, от които на хората им се свиваха стомасите, пробиваха фронта на непобедимите, както се наричаха сами себе си испанците, оставяха ги да умират и да крещят неистово, а мирисът на барут, кръв, урина, коне и конски изпражнения опиваше хората, обземаше ги дива, безумна страст да убиват и това им придаваше двадесеторна сила.
— Исусе, какво великолепно усещане е да си победител — произнесе той на глас във ваната.
— Моля, господарю — попита Суво.
— Нищо — отвърна той на японски. — Аз говори — аз само мисли на глас.
— Разбирам, господарю. Да. Извинявам се. Блакторн отново се отдаде на мислите си. Марико. Да, тя се оказа изключително ценна.
След онази нощ, когато той почти се самоуби, те не си казаха нищо. Какво можеха да си кажат?
Радвам се, че имам толкова много работа, помисли си той. Нямам време да размишлявам, освен няколкото минути във ваната. За нищо не ми стига времето. Беше се зарекъл да хвърли всичките си сили в ученията и предаването на собствените си знания, а не в ученето на езика, а същевременно страшно искаше да го научи, мъчеше се, трябваше да го научи, за да изпълни поетото пред Ябу обещание. А просто нямаше кога. Щом станеше време за лягане, винаги беше изтощен и изстискан, заспиваше на часа, за да бъде на крак по изгрев слънце, яхнал коня и препускащ към платото. Цяла сутрин тренировки, после оскъден обяд, който никога не го засищаше и никога не включваше месо. След това прекарваше всеки следобед до падането на нощта — а понякога и до късно през нощта — с Ябу, Оми, Игураши, Нага, Дзукимото и няколко други офицери в разговори за военно дело, отговаряше на техни въпроси. Как се водят битките. Как постъпват варварите и как — японците. По суша и по море. И винаги думите му се записваха от писари. Всичко.
Понякога бяха само двамата с Ябу.
Ала Марико присъствуваше неизменно, част от него, говореща от негово име. И от името на Ябу. Сега тя се държеше с него по друг начин — той не беше вече непознат чужденец.
Имаше дни, когато писарите четяха водените от тях бележки и педантично проверяваха дали са записали вярно, проверяваха отново и поправяха — докато най-после след дванадесет дни или стотина часа изтощителни обяснения започна да се оформя наръчник по военно дело. Точен. И смъртоносен.
Смъртоносен за кого? Не за нас, англичаните и холандците, които ще дойдем мирно и само като търговци. Смъртоносен за враговете на Ябу и Торанага, за нашите португалски и испански врагове, ако един ден се опитат да завоюват Япония. Както постъпиха навсякъде. Първо пристигат свещениците. След тях конквистадорите.
Тук обаче няма да стане така, доволен си мислеше той. Никога вече. Наръчникът е смъртоносно оръжие и гаранция за това. Няма да успеят, ако японците имат на разположение няколко години да усвоят тези знания.
— Анджин-сан?
—
Тя му се кланяше.
—
Той бавно превеждаше наум думите й. „Ябу-сама не настоява за вашето присъствие тази вечер.“
—
—
— Да, Марико-сан — прекъсна я той. Горещата вода бе отнела всичките му сили. — Знам, че трябваше да го кажете по друг начин, но не съм в състояние да говоря повече японски поне тази вечер. Чувствувам се като ученик, когото са пуснали в коледна ваканция. Давате ли си сметка, че това са първите ми свободни часове, откак съм пристигнал?
— Да — усмихна се тя кисело. — А давате ли си сметки вие, сеньор капитан-лоцман Блакторн, че това са първите ми свободни часове, откак аз съм пристигнала?
Той се засмя. Беше облечена в плътна памучна хавлия, леко завързана на кръста, а главата й бе омотана с кърпа, за да предпази прическата си. Всяка вечер, когато започваше неговият масаж, тя влизаше да се къпе — понякога сама, а понякога с Фуджико.
— Хайде, ваш ред е — надигна се той.
— Не, моля ви. Не искам да нарушавам спокойствието ви.
