— Тогава и вие се присъединете към мен. Чудно е.
— Благодаря. Нямам търпение да отмия от себе си потта и праха.
Тя свали робата си и седна на миниатюрната скамейка. Прислужникът започнала я сапунисва, а Суво чакаше търпеливо до масата за масаж.
— Вярно, че е като коледна ваканция — усмихна се тя блажено.
Когато Блакторн я видя за пръв път гола в деня, когато плуваха заедно, голотата й го порази. А сега вече сама по себе си не го впечатли физически. Животът по японски маниер в японска къща, където стените бяха хартиени, а стаите се използуваха за всякакви цели, го бе поставял нееднократно в положение да я вижда разсъблечена или само частично облечена. Беше я виждал до ри как се облекчава.
— Но, Анджин-сан, какво по-естествено може да има от това? Телата са естествени, както и разликите между мъжа и жената.
— Да, но… ъъ… ние сме възпитани по друг начин.
— Сега обаче сте тук и нашите обичаи са и ваши, нормалното за нас е нормално и за вас.
Оказа се нормално да уринираш или ходиш по голяма нужда на открито, когато наблизо няма тоалетна, като само повдигнеш кимоното си и клекнеш или останеш прав, в зависимост от случая, а другите най- учтиво те чакат, без да гледат към теб. В подобни случаи много рядко се използуваха паравани за уединяване. А и за какво да се уединяват? Скоро след това някой от селяните ще прибере изпражненията и ще ги размие във вода, за да натори нивата си. Човешките изпражнения и урина бяха единствените източници на тор в империята. Конете и воловете бяха малобройни, а други животински източници изобщо липсваха. Така че всички човешки отпадъци се събираха и после ги продаваха на селяните.
А след като сте виждали и високопоставени, и нискостоящи да се облекчават клечащи или стоящи, много малко неща могат да ви смутят.
— Нали, Анджин-сан?
— Така е.
— Добре — остана тя доволна. — Скоро ще проядете сурова риба и пресни водорасли и ще станете истински хатамото.
Прислужникът я обля с вода. Вече напълно измита, тя влезе при него във ваната и седна в отсрещния край. Въздъхна от удоволствие, а малкото кръстче се поклащаше между гърдите й.
— Как го правите — заинтересува се той.
— Кое?
— Ами това бързо потапяне — водата е направо вряла.
— Не знам, Анджин-сан, но днес ги помолих да нагреят повече водата — иначе за вас Фуджико внимава винаги да е — според нас хладка.
— Да пукна, ако това е хладко!
— Моля?
— Нищо, нищо.
От топлината им се придряма и те се отпуснаха за известно време, без да разговарят. Сетне тя попита:
— Какво бихте искали да правите довечера, Анджин-сан?
— Ако бяхме в Лондон, щях… — Блакторн млъкна. Няма да мисля за тях, каза си той. Нито за Лондон. Вече не съществуват. Съществува само това тук.
— Какво щяхте да правите? — Тя го наблюдаваше поразена от промяната в него.
— Щях да отида на театър — овладя се той. — Имате ли театър?
— О, да, Анджин-сан. Ние много обичаме да гледаме пиеси. Тайко обичаше да играе, за да забавлява гостите си. И Торанага-сама също. Имаме, разбира се, и много гастролиращи трупи за простолюдието. Но нашите пиеси, доколкото ми е известно, се различават от вашите. Тук актьорите и актрисите си слагат маски. Наричаме театъра си „Но“. В пиесите има музика, танци и са много тъжни, трагични, на историческа тематика. Имаме и комедии. Ако бяхме в Лондон, комедия ли щяхме да гледаме или религиозна пиеса?
— Не, щяхме да отидем в театър „Глобус“ да гледаме нещо от един драматург, който се казва Шекспир. Харесва ми повече от Бен Джонсън или Марлоу. Може би щяхме да гледаме „Укротяване на опърничавата“ или „Сън в лятна нощ“, или „Ромео и Жулиета“. Водих жена си на „Ромео и Жулиета“ и на нея много й хареса.
Той й разказа набързо съдържанието на пиесата и то силно я озадачи.
— Тук е немислимо едно момиче да не се подчини на волята на баща си. Но колко е тъжно. И за момичето, и за момчето. Значи е била само тринадесетгодишна? Толкова рано ли се омъжват у вас жените?
— Не, обикновено на петнадесет или шестнадесет години. Жена ми например беше седемнадесетгодишна, когато се оженихме. А вие на колко години се омъжихте?
— Бях само петнадесетгодишна, Анджин-сан. — Челото й помръкна, но той не го забеляза. — А след пиесата къде бихме отишли?
— Някъде на ресторант. Или в „Скарата на Стоун“ на Фетър Лейн, или в „Чеширското сирене“ на Флийт Стрийт. Това са ханове с добра кухня.
— И какво ще ядем?
— По-добре да не си спомням — лениво се усмихна той и прехвърли мислите си върху настоящето. — Вече не помня. Сега сме тук и тук ще се храним, а аз обичам сурова риба и карма си е карма. — Той се потопи още по-надълбоко във ваната. — Харесва ми думата „карма“. И идеята, която се крие зад нея. Вие много ми помогнахте, Марико-сан.
— За мен е удоволствие да направя нещо за вас. — Марико се отпусна в топлата вода. — Фуджико ви е приготвила специална вечеря.
— Така ли?
— Купи — мисля, че се казва фазан. Голяма птица. Един от соколарите я хвана.
— Фазан? Наистина ли?
—
— И как го готвят?
— Един от войниците е виждал как го приготвят португалците й разказа на Фуджико-сан. Тя ви моли да бъдете търпелив, ако не е приготвен както трябва.
— Да, но как го готви — как го приготвят готвачите — поправи се той, защото готвенето, както и чистенето се извършваха изключително само от прислугата.
— Казаха й, че първо скубете перата, а след това… чистите вътрешностите. — На Марико й се повдигна, но тя се овладя. — След това или се реже на малки парчета и се пържи в мазнина, или се пече със сол и подправки. — Тя сбърчи нос. — А понякога намазвали птицата о кал и я слагали върху жар да се пече. Ние нямаме пещи, Анджин-сан. Затова фазанът ще бъде пържен. Надявам се да ви хареса.
— Убеден съм, че ще е много вкусно — отвърна той, сигурен, че едва ли ще може да се яде.
Тя се засмя.
— Понякога сте толкова прозрачен, Анджин-сан.
— Вие не разбирате значението на храната — усмихна се той въпреки всичко. — Ала сте права. Не бива да мисля за ядене. Но не мога да контролирам глада си.
— Скоро и това ще умеете да правите. Ще се научите дори да пиете чай от празна чаша.
— Какво!
— Тук не е мястото да ви обяснявам, Анджин-сан, нито е моментът. За целта трябва да сте много бодър и да внимавате. Ще го направим по време на някой тих залез или по изгрев слънце. Един ден ще ви покажа, защото заслужавате. Много е приятно тук, нали? Банята е действително дар божи.
Отвъд стената се чуваше как слугите добавят дърва към огъня. Той изтърпя нарасналата горещина, докато можеше, след което с помощта на Суво излезе от ваната и се отпусна задъхан върху дебелата хавлиена кърпа. Пръстите на стареца започнаха да го опипват. На Блакторн му идваше да крещи от удоволствие.
— Ох, че е хубаво!
— Само за няколко дни така се променихте, Анджин-сан.
— Нима?
