отчаяно се опитвам да си спомня как я накарах да заработи вчера. В това време Триш влиза в кухнята.
— Саманта, господин Гайгър те вика в кабинета си — заявяха тя. — Иска да обсъдите заплатата и условията на работа. Не го карай да те чака!
— Ъъъ… да, госпожо… Разбира се, госпожо. — Правя реверанс, след това приглаждам униформата и излизам в антрето. Пристъпвам към кабинета на Еди и чукам два пъти.
— Влез! — разнася се веселият му глас. Влизам и заварвам Еди седнал зад огромно махагоново бюро, с много кожа и лаптоп, който отдалече личи, че е скъп. Той вече е облечен, слава богу, в кремави панталони и спортна риза, а цялата стая ухае на афтършейва му.
— А, Саманта. Готова ли си да проведем срещата? — Еди посочва дървен стол с висока облегалка и аз се настанявам. — Готови сме! Това са документите, които трябва да видиш.
Той доволно ми подава папка, надписана „ДОГОВОРИ НА ПОМОЩНИЯ ПЕРСОНАЛ“. Отварям папката и попадам на тежка кремава хартия, наподобяваща старинен свитък, принтирана в ръкописен, богато украсен средновековен шрифт.
Между Саманта Суитинг и господин и госпожа Едуард Гайгър, сключен на осемнайсетия ден на месец юли в година господна две хиляди и четвърта.
— И-ха — възкликвам изненадана аз. — Това… адвокат ли го е писал?
Не мога да си представя някой от познатите ми адвокати да подготви договор в средновековен шрифт като за Дисни. Да не говорим, че е принтиран на нещо като стар ръкопис.
— Не ми трябва адвокат — киска се доволно Еди. — Не искам да я играя тази игра. Кожата ти смъкват тези типове, и то, за да ти пробутат някоя и друга латинска фраза. От мен да знаеш, Саманта, че не ти трябва много мозък, за да напишеш такъв договор. — Той ми намига.
— Сигурна съм, че сте прав — казвам най-сетне аз. Обръщам ръкописа и преглеждам напечатаните клаузи.
Господи, какви са тези простотии? Прехапвам устни, докато чета.
… Саманта Суитинг (наричана ИЩЕЦ)…
Ищец ли? Той има ли представа какво означава ищец?
…Съответно и следователно да осигури кулинарни услуги lato sensu3 леки закуски и напитки…
Стискам устни до болка, за да не се изсмея.
В съглашение със и произтичащи ipso facto4 двете страни трябва да спазват вече упоменатите права и задължения, без да предизвикват тъжителски съмнения.
Какво? Какво?
Цялата тази работа е пълна какофония, напълно неразбираем миш-маш. Това е някаква безумна комбинация от правни термини, натрупани в нещастен опит да впечатлят някого. Преглеждам останалата част от страницата и полагам отчаяни усилия да не се изкискам, докато си блъскам главата за подходящ отговор.
— Знам, че изглежда доста стряскащо! — обяснява Еди, очевидно неразбрал достатъчно добре мълчанието ми. — Не се плаши от тези объркващи думи. Много е просто! Видя ли си заплатата?
Бързо местя поглед на цифрата, записана под „Седмична заплата“. Това е малко по-малко от сумата, която изкарвам на час като адвокат.
— Предложението ви ми се струва изключително щедро — казвам след малко аз. — Много ви благодаря, господине.
— Има ли нещо, което не разбираш? — Усмихва се доволно той. — Само кажи!
Откъде да започна?
— Ами… тази част тук. — Посочвам член 7: Часове на заетост. — Това означава ли, че съм свободна през целия уикенд? За всеки уикенд ли се отнася?
— Разбира се. — Еди ми се струва изненадан. — Не можем да искаме от теб да работиш и през уикенда! Освен ако няма специален повод, а тогава ще ти плащаме допълнително… пише го по-надолу, в член 9…
Вече не го слушам. Всеки уикенд ще бъда свободна. Това е нечувано. Не съм имала свободен уикенд, откакто бях на дванайсет.
— Това е чудесно. — Вдигам поглед и не мога да се сдържа да не се усмихна. — Много ви благодаря!
— Предишният ти работодател не ти ли е давал почивни дни? — Еди ми се струва доста учуден.
— Не — отвръщам замислено аз. — Не.
— Те да не би да са били някакви робовладелци? При нас условията са доста по-разумни! — Той се усмихва широко. — Оставям те да прегледаш на спокойствие договора, преди да го подпишеш.
— Аз вече го прочетох… — Замълчавам, когато Еди вдига ръка, за да ме спре.
— Саманта, Саманта, Саманта — опитва се да ми набие разум в главата той. — Ще ти дам един съвет, който не бива да забравяш, докато си жива. Винаги чети правните документи много внимателно.
Оставам загледана в него няколко минути, а носът започва да ме сърби от усилието да остана сериозна.
— Добре, господине — отвръщам най-сетне аз. — Ще се опитам да запомня.
Когато Еди излиза от стаята, аз грабвам договора и извивам очи към тавана. Грабвам един молив и по навик започвам да нанасям поправки и да записвам въпроси в полето.
След малко спирам.
Какво, по дяволите, правя?
Грабвам гумичка и бързо изтривам написаното. След това стисвам една химикалка, обръщам листа и подписвам на гърба, където някакъв бухал сочи пунктираната линия.
Име: Саманта Суитинг.
Длъжност:
В първия момент се колебая… след това записвам „Домашна помощница“.
Докато пиша, имам чувството, че всичко това не се случва на мен. Не е възможно да върша подобно нещо. Наистина започвам тази работа на много километри от стария ми живот, и то във всякакъв смисъл. Никой няма представа къде съм и какво правя.
Представям си лицето на мама, изражението й, ако разбере къде съм в момента… ами ако ме види в униформата… Сигурно ще получи удар. Ужасно се изкушавам да й звънна, за да й кажа каква работа съм си намерила.
Няма да го направя. Освен това нямам време да мисля за подобни щуротии. Прането чака.
Налага се да се кача и сляза два пъти, за да пренеса всичко в мокрото помещение. Стоварвам препълнените кошници върху плочките на пода и оглеждам сложнотията, наречена перална машина. Би трябвало да се работи безпроблемно с нея.
И без това не съм много опитна. Вкъщи изпращах всичко, с изключение на бельото, на химическо чистене. Това не означава, че няма да мога да се справя. Необходимо е да използвам мозъка си. Просто за опит отварям вратата на пералнята и на електронното прозорче светва надпис. „Пране?“ „Пране?“
Веднага започвам да се притеснявам. Идва ми да кресна, че е очевидно. Естествено, че ще пера. Дай ми малко време, за да натъпча проклетите дрехи вътре.
