Повелителката на метлата

Поемам си дълбоко дъх. Спокойно. Заеми се с нещата едно по едно. Първа крачка: Напълни пералнята. Грабвам купчина дрехи, след това спирам.

Не така. Първо ще сортирам дрехите. Доволна от себе си, че съм се сетила, започвам да трупам мръсните дрехи на купчинки на пода в зависимост от написаното на етикетите.

„Бели за 40 градуса.“

„Бели за 90 градуса.“

„Да се пере наопаки.“

„Да се пере с цветни.“

„Да се пере на програма за деликатни“

„Да се пере на програма за ръчно.“

Докато оправя първата кошница, съм напълно объркана. На пода ме чакат около двайсет различни купчинки, повечето съставени от по една дреха. Това е вече смешно. Не мога да включа двайсет перални. Ще ми отнеме цяла седмица.

Какво да правя? Как да се измъкна от тази каша? Усещам, че едва сдържам нетърпението си, примесено с малко паника. Вече петнайсет минути съм тук и дори не съм започнала.

Добре, хайде да мислим разумно. Хората по цял свят перат всеки ден. Не може да е чак толкова трудно. Просто трябва да намаля купчинките и да смеся някои от дрехите.

Грабвам купчина дрехи от пода и ги натъпквам в пералнята. След това отварям един от шкафовете и попадам на богата колекция прахове за пране. Кой да взема? Познавам само онези, които съм виждала да рекламират по телевизията. Безупречна белота. Снежно бяло. Без вредни за кожата съставки. Пералните живеят по-дълго с „Калгон“.

Не ме интересува колко дълго ще живее тази пералня. Просто искам да изпера проклетите дрехи.

Накрая грабвам купчинка бели тениски, сипвам прах в отделението над прозорчето, добавям малко и в барабана, за да съм сигурна, че е достатъчно, и затварям решително вратата. Ами сега?

„ПРАНЕ“? продължава да ми се блещи машината. „ПРАНЕ“?

— Добре де! — съгласявам се аз. — Пери. — Натискам първото копче, което ми е попаднало пред очите.

ВЪВЕДЕТЕ ПРОГРАМА, настоява чудовището.

Програма ли?

Очите ми се стрелкат, за да зърнат нещо, което да ми подскаже какво да направя, и най-сетне забелязвам книжката с инструкции, тикната зад препарат за прозорци. Грабвам я и започвам да я разлиствам.

Непълен цикъл пране предлагат единствено програмите за предпране АЗ-Е2 и изплакващите програми C2-L7 без Г4.

Какво трябва да означава това?

Я стига! Имам диплома от Кеймбридж. Знам латински, за бога. Мога да се справя. Разгръщам на друга страница.

Програми Е5 и F1 не включват центрофуга, ОСВЕН АКО не натиснете копче „S“ в продължение на пет секунди преди началото на програмата или десет секунди след началото на програмата, ако искате да използвате Е5 (дрехите да не са вълнени).

Не мога да се справя. Изпитът ми по международни корпоративни жалби беше един милион пъти по- лесен от това. Добре, зарязваме книжката. Нека помислим разумно. Натискам някакво копче с компетентен замах на домакиня.

„ПРОГРАМА КЗ — настоява пералнята. — ПРОГРАМА КЗ?“

Не ми харесва как звучи тази програма КЗ. Зловеща работа. Нещо като скала или правителствен заговор.

— Не — заявявам на висок глас аз и блъскам машината. — Искам друга програма.

„ИЗБРАХТЕ КЗ — ликува пералнята. — ИЗБРАХТЕ КЗ.“

— Не искам програма КЗ! — заявявам аз притеснена. — Предложи ми нещо друго! — Натискам копчетата едно след друго, но чудовището не ми обръща никакво внимание. Чувам как започва да налива вода и се включва зелена светлина.

„КЗ ЗАПОЧВА — уведомява ме екранчето. — ПРОГРАМА НА МАКСИМАЛНА ТЕМПЕРАТУРА ЗА СИЛНО ЗАМЪРСЕНИ ДАМАСКИ.“

Максимална температура ли? Дамаски?

— Спри веднага — прошепвам аз и започвам да натискам копчетата едно по едно. — Престани! — Ритам машината, обзета от пълно отчаяние. — Престани!

— Наред ли е всичко? — долита гласът на Триш от кухнята и аз отскачам от пералнята и приглаждам косата си.

— Ъъъ… да, всичко е наред! — Лепвам си професионална усмивка, когато тя се появява на вратата. — Просто включвам прането.

— Браво. — Тя ми подава раирана риза. — Паднало е едно копче от ризата на господин Гайгър. Бъди така любезна…

— Разбира се! — Поемам я от ръцете й и мислено си представям как припадам.

— Ето и списъкът със задълженията ти! — Тя ми подава лист. — Той съвсем не е пълен, но за начало ще ти свърши работа…

Поглеждам безкрайния списък и усещам, че ми призлява.

Оправи леглата… помети и измий стълбите… подреди цветята… лъсни огледалата… почисти шкафовете… изпери… чисти баните всеки ден…

— Нали няма проблем? — пита Триш.

— Ъъъ… няма! — Гласът ми звучи доста напрегнато. — Не, всичко е наред!

— Преди да се заемеш с тези неща, заеми се с гладенето — продължава да реди задачи тя. — Доста се е насъбрало. Сигурно сама си видяла. Непрекъснато се трупа… — Кой знае защо Триш гледа нагоре. Обзета от лошо предчувствие, проследявам погледа й. Над нас се извисява камара смачкани ризи, метнати на дървена стойка. Те са поне трийсет.

Докато ги гледам, усещам как краката ми се подкосяват. Аз не мога да гладя ризи. През живота си не съм пипвала ютия. Какво да правя?

— Предполагам, ще ги оправиш за нула време — добавя весело тя. — Дъската за гладене е ето там — кимва тя.

— Ъъъ… благодаря! — успявам да изрека аз.

Най-важното е да си придаваш убедителен вид. Ще извадя дъската за гладене, ще изчакам Триш да излезе… тогава ще измисля нов план.

Посягам към дъската за гладене, опитвам се да изглеждам компетентна, все едно, че това е обичайното ми занимание. Дръпвам един от металните крака, но той отказва да се помръдне. Опитвам с другия, пак не се получава. Дърпам все по-силно и по-силно, докато накрая започвам да се потя от усилие, но проклетията не помръдва. Как да я отворя?

— Има ръчка — казва Триш и ме наблюдава изненадана. — Отдолу е.

— А, да, разбира се! — Усмихвам й се, след това започвам да опипвам отчаяно, да натискам всяка грапавина, на която попаднат пръстите ми, докато накрая, без предупреждение, нещото отскача и се превръща в триъгълник на крака. Изплъзва се от ръцете ми, спуска се на метър височина, щраква и остава неподвижна.

— Точно така! — Усмихвам се притеснена. — Аз просто… ще се захващам.

Вдигам дъската и се опитвам да я преместя, само че краката й не помръдват. Бузите ми са пламнали, аз продължавам да се боря с дъската, обръщам я ту на една, ту на друга страна. Как, по дяволите, се действа с това нещо?

— Всъщност, като се замисля — казвам небрежно аз, — май предпочитам ниска дъска за гладене. Ще я оставя така.

— Не можеш да гладиш долу! — избухва в смях Триш, без да крие учудването си. — Просто дръпни ръчката! Трябва да я дръпнеш рязко… Ще ти покажа.

Тя поема дъската от мен и с две движения я нагласява точно на височината, на която трябва да