бъде.
— Предполагам, че си свикнала на някой по-различен модел — добавя тя и след това я прибира. — Всичките си имат трикове.
— Абсолютно! — възкликвам аз и използвам това извинение с истинско облекчение. — Разбира се! Досега бях свикнала да работя с „Нимбус 2000“.
Триш ме поглежда учудена.
— Това не беше ли метлата от „Хари Потър“?
Мама му стара! Знаех си аз, че съм чувала името някъде.
— Точно така… — отвръщам най-сетне аз и усещам, че лицето ми пламти от смущение. — Това е и доста известна марка дъски за гладене. Доколкото знам… метлата е била кръстена… на дъската за гладене.
— Така ли? — Триш е очарована. — Нямах представа! — За мой ужас тя се обляга на вратата и пали цигара. — Не ми обръщай внимание! — добавя тя с приглушен глас. — Просто си върши работата.
Да си върша работата ли?
— Ето я ютията — посочва тя. — Зад теб.
— Чудесно! Благодаря! — Грабвам ютията и я включвам колкото е възможно по-бавно, а сърцето ми блъска като обезумяло. Не мога да се разправям с тези неща. Трябва да намеря начин да се измъкна. Мозъкът ми отказва да работи.
— Предполагам, че ютията вече се е затоплила достатъчно! — обажда се услужливо Тршл.
— Разбира се! — Усмихвам й се нещастно.
Нямам избор. Ще се наложи да се заема с гладенето. Посягам към една от натрупаните ризи, просвам я на дъската за гладене и се чудя как да спечеля малко време. Нямам представа откъде да започна.
— Господин Гайгър не обича яките му да са прекалено колосани — отбелязва Триш.
Прекалено какво? Плъзвам очи в пълно недоумение и погледът ми попада на спрей за колосване.
— Разбрах! — Преглъщам и се опитвам да потисна паниката. — Ще стигна и до колосването след малко.
Не мога да повярвам какво правя и грабвам ютията. Много по-тежка е, отколкото си представях, и от нея се вдига неестествено голям облак пара. Бавно и предпазливо започвам да я спускам към памучната риза. Нямам представа къде ще попадне. Дори затварям очи, за да не ставам свидетелка на пораженията.
Неочаквано от кухнята се разнася някакъв звук. Благодаря ти, Господи… благодаря ти, Господи… много ти благодаря…
— Кой ли е? — мръщи се Триш. — Извинявай, Саманта. Ще отида да се обадя…
— Няма нищо! — гласът ми е станал писклив. — Аз продължавам. Тъкмо ще довърша…
Щом Триш излиза от стаята, аз стоварвам ютията с трясък и заравям лице в ръцете си. Сигурно съм полудяла. Нищо няма да се получи. Не съм създадена за икономка. Ютията бълва пара в лицето ми и аз изписквам от страх. Изключвам ютията и се подпирам омаломощена на стената. Едва девет и двайсет е, а вече съм пълна развалина.
А пък си мислех, че живееш, подложена на стрес, когато си адвокат!
11
Докато Триш се върне от кухнята, аз съм успяла малко да се стегна. Мога да се справя. Разбира се, че мога. Това да не би да е ядрена физика. Става въпрос за домакинска работа.
— Саманта, страхувам се, че днес ще те изоставим — казва Триш притеснена. — Господин Гайгър отиде да играе голф, а аз ще пробвам новия мерцедес на една приятелка. Нали ще се справиш сама?
— Разбира се! — отвръщам аз и се старая да прикрия радостта си. — Не се притеснявайте за мен. Честна дума. Просто ще продължа да си върша работата.
— Ти свърши ли с гладенето? — Тя оглежда мокрото помещение силно впечатлена.
Да съм свършила ли? Тя да не би да е решила, че съм жената чудо?
— Реших да оставя гладенето за по-късно и да се справя с останалата част от къщата — обяснявам аз и се старая гласът ми да звучи спокойно. — Така съм свикнала.
— Както кажеш! — Тя кима енергично. — Както ти е най-удобно. Няма да съм до теб, за да отговарям на въпросите ти, но поне Натаниъл ще бъде наоколо. — Тя посочва към вратата. — Нали се запозна с Натаниъл?
— Ами… — започвам аз, когато той влиза, обут в скъсани дънки. Косата му е рошава. — Ъъъ… да. Здравей отново.
Това е малко неестествено. Видяхме се на сутринта след разигралата се снощи драма. Щом среща погледа ми, по устните му трепва тънка усмивка.
— Здрасти — отвръща той. — Как върви?
— Супер! — заявявам безгрижно аз. — Много добре.
— Натаниъл знае кое къде е в тази къща — обяснява Триш, докато си слага червило. — Ако не успееш да намериш нещо… ако някоя врата заяжда… каквото и да е… той ще ти помогне.
— Добре — отвръщам аз. — Благодаря.
— Натаниъл, не искам да притесняваш Саманта — добавя Триш и го поглежда строго. — Очевидно тя си има свой начин на работа.
— Очевидно — казва Натаниъл и кима сериозно. Когато Триш се обръща, той ме поглежда, без да крие колко е развеселен, и аз се изчервявам.
Това пък какво трябваше да означава? Как е разбрал, че нямам свой начин на работа? Просто защото не готвя, не означава, че не мога да върша нищо друго.
— Значи ще се справиш сама, нали? — Триш грабва чантата си. — Намери ли препаратите?
— Ами… — Оглеждам се неуверено.
— В мокрото! — Тя изчезва за момент, след това излиза, стиснала в ръка туба, пълна със синя почистваща течност, и я стоварва на масата. — Заповядай! И не забравяй гумените! — добавя весело тя.
— Какво?
— Гумените ръкавици — уточнява Натаниъл. Грабва огромен розов чифт от ваната и ми ги подава с нещо като поклон.
— Да, благодаря — отвръщам аз с всичкото достойнство, което притежавам. — Знам за какво става въпрос.
Никога през живота си не съм слагала гумени ръкавици. Опитвам се да не се мръщя, докато бавно ги нахлузвам на ръцете си.
Господи, никога не съм се допирала до нещо толкова лепкаво и гумено, и… противно. Целия ден ли трябва да ги нося?
— Чау-бау! — провиква се Триш от антрето и хлопва входната врата.
— Така — заявявам аз. — Сега се захващам за работа.
Чакам Натаниъл да си тръгне, но той се обляга на масата и ме поглежда любопитно.
— Ти имаш ли представа как се чисти къща?
Започвам да се обиждам. Да не би да приличам на човек, който не знае как се чисти къща?
— Разбира се, че знам как се чисти къща — извивам очи аз.
— Снощи разказах на мама за теб. — Той се усмихва, сякаш си е спомнил разговора, и аз го поглеждам подозрително. Какво каза той? — Както и да е. — Натаниъл вдига поглед. — Тя няма нищо против да те научи да готвиш. Подхвърлих й, че ще се наложи да ти даде и съвети за чистене…
— Нямам нужда от съвети за чистене! — отвръщам аз. — Стотици пъти съм чистила къщи. Трябва да започвам.
— Не ми обръщай внимание — свива рамене Натаниъл.
Ще му покажа аз на него. С бизнес настървение грабвам някаква опаковка от ваната и пръсвам на плота. Ето. Кой казва, че не знам какво да правя.
— Значи си чистила стотици къщи — подпитва Натаниъл и ме наблюдава.
