Поглеждам сериозното му лице. Няма смисъл от повече преструвки. Той знае, че никога досега не съм чистила.
— Прав си — признавам най-сетне аз. — Не знам.
Ако сляза от стола, ще припадна от слабост. Стискам полицата над камината и се опитвам да изправя глава.
— Трябва да си починеш — настоява Натаниъл. — Не си седнала цял ден. Нали те видях. Обядва ли?
— Нямам време.
Отпускам се на един стол и усещам, че съм толкова изтощена, че не мога да мръдна. Всеки мускул от тялото ме боли, включително и мускулите, които не съм подозирала, че имам. Все едно, че съм участвала в маратон. Или съм преплувала Ламанша. А още не съм полирала дървениите, нито съм изтупала килимите.
— Много по-трудно е, отколкото предполагах — признавам най-сетне аз. — Много по-трудно.
— А-ха. — Той кима и ме поглежда внимателно. — Какво е станало с косата ти?
— Белина — отвръщам аз. — Докато чистех тоалетната.
Той се засмива, но аз не вдигам глава. Честно казано, в момента изобщо не ме интересува.
— Ти се трудиш много упорито — казва той. — Не мога да го отрека. Ще стане по-лесно…
— Не мога да го направя. — Думите ми се изплъзват, преди да успея да се спра. — Не мога да я върша тази работа. Безнадеждно е…
— Как да не можеш? — Той разтърсва раницата си и вади кутийка кока-кола. — Вземи. Така ще имаш повече сили.
— Благодаря. — Поемам кутийката с огромна благодарност. Отварям я и отпивам и това ми се струва най-вкусната напитка, която съм опитвала. След това отпивам отново и отново.
— Предложението е още в сила — добавя след малко той. — Майка ми ще ти дава уроци, ако желаеш.
— Наистина ли? — Избърсвам устата си, приглаждам назад потната коса и го поглеждам. — Тя наистина ли…
— Мама обича предизвикателствата. — Натаниъл се усмихва. — Ще те научи как да се оправяш в кухнята… и всичко друго, от което имаш нужда. — Той поглежда любопитно омазаното огледало.
Унижението ми е толкова силно, че извръщам поглед. Не искам да съм безполезна. Не искам да ми дават уроци. Аз не съм такъв човек. Трябва да се справя сама, без да моля за помощ.
Налага се да приема истината. А истината е, че се нуждая от помощ.
Освен всичко друго, ако продължавам като днес, ще фалирам след две седмици.
Обръщам се към Натаниъл.
— Чудесно — казвам примирено аз. — Много ще ти бъда благодарна.
12
В събота се събуждам и сърцето ми блъска истерично, скачам от леглото и се опитвам да прехвърля наум всички задачи, които ме очакват.
И в следващия момент спирам, също като кола, набила рязко спирачки. В първия момент не мога да помръдна. След това колебливо се отпускам в леглото, обзета от най-странното, най-невероятно чувство, което някога съм изпитвала.
Нямам никакви задължения.
Не ме очакват договори, които да преглеждам, нито имейли, на които да отговоря, нито спешни съвещания в офиса. Абсолютно нищо.
Намръщвам чело и се опитвам да си спомня кога за последен път не съм имала какво да правя. Май няма да успея да си спомня. Не е имало такъв случай, откакто станах на седем. Ставам от леглото, приближавам до прозореца и поглеждам ранното утринно небе, като се опитвам да обмисля положението. Днес е свободният ми ден. Никой няма да ми стовари задължения на главата. Никой няма да настоява да върша нещо. Това време е само за мен. Единствено и само за мен.
Стоя край прозореца, обмислям този факт и усещам колко необичайно се чувствам. Леко ми е, сякаш се нося във въздуха като балон. Свободна съм. Възторжена усмивка се разлива по лицето ми и аз срещам погледа си в огледалото. За пръв път, откакто се помня, мога да правя каквото пожелая.
Проверявам колко е часът — едва 7.15. Целият ден е пред мен. Какво да правя? Откъде да започна? Нова радост напира в мен и ми идва да се изсмея на глас.
Вече съм започнала да си правя програмата за деня. Няма вече отрязъци от по шест минути. Няма да бързам. Ще започна да измервам времето в часове. Един час, за да се накисна във ваната и да се облека. Един час, за да закуся на спокойствие.
Един час, за да прочета вестника от първата до последната страница. Ще прекарам най-мързеливата, най-сънена и приятна сутрин през целия си живот.
Тръгвам към банята и усещам, че всяко мускулче от тялото ме боли. Та аз дори не съм подозирала, че имам такива мускули. Би трябвало да рекламират почистването на дома вместо тренировка във фитнес зала. Напълвам ваната с гореща вода, добавям от маслото за вана на Триш, а след това се отпускам доволно в ароматната вода.
Супер. Ще остана тук часове.
Затварям очи, отпускам се в топлата вода, която гали раменете ми, и оставям времето необезпокоявано да тече. Струва ми се, че дори заспах за малко. Никога не съм се наслаждавала на толкова дълга вана.
Накрая отварям очи, посягам към кърпата и излизам. Докато се бърша, поглеждам часовника от любопитство.
7.30.
Какво?
Била съм във ваната само петнайсет минути?
Не мога да повярвам. Как е възможно да съм стояла във водата само петнайсет минути? Изправям се, все още мокра, и в първия момент съм обхваната от недоумение. Питам се дали да не вляза отново и да се изкъпя още веднъж, този път по-бавно.
Не, няма. Ще бъде прекалено шантаво. Няма значение. Изкъпала съм се бързо и точка по въпроса. Тъкмо ще имам достатъчно време, за да се насладя на закуската. Ама истински ще се помотая.
Трябва и да се облека. Вчера вечерта Триш ме заведе до търговския център, за да си купя бельо, къси панталонки и летни рокли. Каза, че ще ме остави сама да избирам, след това започна да се разпорежда и избра всичко… сама не разбирам как стана така, че не успях да се сдобия с нито една черна дреха.
Неуверено облякох розова рокля и сандали и се огледах. Никога преди не бях носила розово. За мое най-голямо учудване се оказа, че не е чак толкова зле! Като изключим огромното петно, оставено от белина на косата ми. Ще трябва да се погрижа за него.
Докато вървя по коридора, от спалнята на семейство Гайгър долита някакъв звук. Прокрадвам се тихо покрай вратата и се чувствам неловко. Малко е необичайно да се мотая из къщата им през почивните дни, след като нямам какво да правя. Май е най-добре по-късно да изляза. Така няма да им се пречкам.
В кухнята е тихо, всичко блести, но истината е, че доста ме плаши. Вече мога да се оправя с чайника и тостера, нищо, че другите неща са ми напълно чужди, а в килера има огромно количество сладка. За закуска ще похапна препечена филийка с мармалад от портокал и джинджифил и ще си направя една голяма чаша кафе. Тъкмо ще изчета вестника. Така ще уплътня времето докъм единайсет и ще реша какво да правя.
Грабвам броя на „Таймс“, подхвърлен на изтривалката, и го внасям в кухнята точно когато филийката ми изскача от тостера.
Ето това е живот.
Настанявам се до прозореца, хрупам препечен хляб, пия кафе и разлиствам небрежно вестника. След като изядох три филии, изпих две чаши кафе и прегледах съботните репортажи, протягам доволно ръце с прозявка и поглеждам часовника.
Не мога да повярвам. Едва 7.56 ч. е.
