— Язовец ли? — питам обидена аз. — Аз не приличам на язовец.
Поглеждам се в огледалото, за да се уверя. Не, не приличам на язовец.
— Язовците са красиви същества — свива рамене Натаниъл. — Предпочитам да изглеждам като язовец, вместо като белка.
Чакай малко. Как стана така, че трябва да избирам между язовец и белка? Нямам представа как разговорът тръгна в тази посока.
— Искаш ли да тръгваме? — предлагам аз с цялото си достойнство. Грабвам чантата, поглеждам се за последен път в огледалото и посягам към вратата.
Добре де. Може и да приличам малко на язовец.
Навън се затопля и докато вървим по чакълестата пътека, аз подушвам въздуха. Наоколо се носи приятен цветен мирис, който със сигурност ми е познат.
— Орлови нокти и жасмин! — възкликвам аз, когато се сещам. Имам масло за вана на „Джо Малоун“ вкъщи.
— Орловите нокти са на стената. — Нат посочва оплетените бели цветчета, плъзнали по старата златиста каменна стена. — Засадих ги преди около година.
Поглеждам любопитно нежните цветчета. Това ли са орлови нокти?
— Жасмин обаче няма наоколо — отбелязва с огромен интерес той. — Наистина ли го усети?
— Ами… — Разпервам неопределено ръце. — Може и да ме съм.
Май не бива да споменавам маслото за вана на „Джо Малоун“. Нито сега, нито друг път.
Щом излизаме от алеята, разбирам, че откакто пристигнах, за пръв път излизам от имението на семейство Гайгър, като изключим пазаруването с Триш, когато бях прекалено част да тършувам, за да й намеря сидито на Селин Дион, и така и не забелязах нищо наоколо. Натаниъл завива наляво и крачи ведро по пътя — само че аз не мога да помръдна. Впила съм поглед в гледката отпред и съм зяпнала. Селото е направо пленително.
Нямах представа.
Оглеждам се и се опитвам да запомня старите стени с цвят на мед. Къщите с островърхи покриви са прилепени една до друга. От двете страни на малката река се издигат върби. Малко по-нататък е кръчмата, която забелязах на идване, украсена е кошници каскадни цветя. Някъде в далечината се чува тропот на конски копита. Всичко е притихнало и спокойно, както и през изминалите сто години.
— Саманта?
Натаниъл е забелязал, че съм се заковала на място.
— Извинявай. — Бързам да го догоня. — Тук е толкова красиво! Не бях забелязала досега.
— Хубаво е. — Долавям гордостта в гласа му. — Идват прекалено много туристи, но… — Той свива рамене.
— Нямах представа! — Продължаваме по улицата, но аз не мога да спра да оглеждам. — Погледни реката! Виж малката църква!
Все едно съм дете, сдобило се с нова играчка. Май не ми се е случвало да ходя в провинцията, сещам се аз. Винаги сме били в Лондон или някъде в чужбина. В Тоскана съм ходила безброй пъти, дори прекарах шест месеца в Ню Йорк, докато мама беше там в командировка. Затова пък никога не бях стъпвала в Котсуолдс.
Пресичаме реката по стар арковиден каменен мост. По средата спирам и поглеждам патиците и лебедите.
— Просто… ами великолепно е — въздишам аз. — Невероятно красиво.
— Нищо ли не видя, когато пристигна? — Натаниъл ме гледа любопитно. — Не ми казвай, че си се появила просто така, обвита в черупка.
Спомням си паниката, която ме тласкаше напред, объркването, отчаянието по време на злощастното ми пътуване. Когато слязох от влака, главата ми заплашваше да се пръсне, пред очите ми се беше спуснала мъгла.
— Може и така да се каже — признах най-сетне аз. — Тогава дори не забелязах къде отивам.
И двамата наблюдаваме двойка лебеди, които се носят царствено към малкия мост. След това поглеждам часовника си. Станало е десет и пет.
— Трябва да вървим — трепвам аз. — Майка ти ни чака.
— Няма защо да бързаме — подвиква Натаниъл, когато аз бързо се отправям към другия бряг. — Целият ден е пред нас. — Той подтичва надолу по моста и закрачва до мен. — Всичко е наред. Спокойно.
Докато вървим по улицата, се опитвам да вървя бавно и спокойно като него. Само че не съм свикнала с подобно спокойствие. За мен са обичайни пренаселените тротоари, блъсканицата, трескавият ритъм.
— Ти открай време ли живееш тук? — питам аз и се насилвам да вървя бавно.
— Почти — кима той. — Израсъл съм тук. — Той завива по тясна калдъръмена алея от лявата ни страна. — Баща ми почина миналата година. Върнах се, за да оправя нещата. Да се погрижа за мама. На нея й беше много трудно. Всички сметки бяха в пълен хаос… всичко беше в хаос.
— Съжалявам… — казах с неудобство аз. — Имаш ли братя или сестри?
— Брат. Джейк. Той се върна за една седмица. — Натаниъл се колебае. — Той си има собствен бизнес. Много успешен.
Както обикновено, обяснява мило и спокойно, ала в гласа му забелязвам следа от… нещо. Май не трябва да разпитвам повече за семейството му.
— Аз с удоволствие бих живяла тук — признавам искрено аз.
Натаниъл ме поглежда с огромен интерес.
— Но ти живееш тук — напомня ми той.
Думите му ме изненадаха. Май е прав. Технически погледнато е така.
Продължавам няколко крачки и се опитвам да осмисля тази нова мисъл. Досега съм живяла само в Лондон, като изключим годините в Кеймбридж. Пощенският ми код винаги е бил от столицата, а телефонът ми започва с 0207. Това е истината. Аз съм си гражданче.
Само че старата аз започва да изостава. Когато се замисля за себе си, дори за събитията от миналата седмица, имам чувството, че виждам себе си смътно и неясно.
Всичко, което ценях и за което се борех, е унищожено. Да не говорим, че продължавам да се чувствам наранена и нещастна. В същото време… съм много по-жизнена, очакват ме много повече възможности, отколкото съм предполагала, че е възможно. Дробовете ми поемат жадно провинциалния въздух и аз усещам как в гърдите ми нахлува оптимизъм, почти еуфория. Импулсивно спирам край огромно дърво и се взирам нагоре към отрупаните със зеленина клони.
— Има едно великолепно стихотворение на Уолт Уитмън за един дъб. — Вдигам пръсти и нежно галя хладната груба кора. — „В Луизиана дъб надигнал бе глава. Протегнал се нагоре, а от клоните му мъх виси.“
Поглеждам Натаниъл и очаквам да видя колко е впечатлен.
— Това е бук — отвръща той и кима към дървото.
Добре. Щом казва.
Не знам стихотворения за букове.
— Пристигнахме. — Натаниъл отваря стара желязна врата и ме въвежда по тясна каменна пътека, която води към малка къща, а прозорците й са украсени със сини пердета на цветя. — Ела да те запозная с учителката ти по готварство.
Майката на Натаниъл е съвсем различна от това, което очаквах. Представях си някоя съсухрена домакиня със сива коса, прибрана на кок, с половинки очила. Вместо това се изправих пред стройна жена с красиво лице. Очите й са светлосини и около тях вече са започнали да се появяват бръчки. Косата й е започнала да посивява. Сплетена е на две плитки. Над дънките, тениската и еспадрилите е сложила престилка и в момента меси хляб.
— Мамо! — Натаниъл се ухилва и ме побутва към кухнята. — Това е тя. Това е Саманта. Саманта… майка ми. Айрис.
— Добре дошла, Саманта. — Айрис вдига поглед и аз забелязвам, че ме оглежда от главата до краката,
