без да престава да меси. — Само да довърша.
Натаниъл ми дава знак да седна й аз предпазливо се настанявам на един от дървените столове. Кухнята е в задната част на къщата, слънчева и много светла. Навсякъде има цветя в глинени саксии. Виждам стара готварска печка и дървена маса. Вратата към градината е отворена. Тъкмо се питам дали да подема разговор, когато някакво пиле влиза вътре и започва рови пода.
— Я, пиле! — възкликвам аз, преди да успея да се спра.
— Да, пиле. — Забелязвам, че Айрис ме наблюдава развеселена. — Никога ли не си виждала пиле преди?
Само в замразен вид. Пилето кълве нещо пред голите ми пръсти и аз веднага си дръпвам крака под стола, все едно, че съм имала намерение да направя точно това.
— Готово. — Айрис хваща тестото, оформя го на топка, поставя го в тава, отваря тежката врата на печката и го пъхва вътре. Измива брашнените си ръце на мивката и се обръща към мен.
— И така. Искаш да се научиш да готвиш. — Говори приятелски, но стегнато като бизнес дама. Усещам, че това не е жена, която реди думите напразно.
— Да — усмихвам се аз. — Много ще ти бъда благодарна.
— Не може да се кара само на фантасмагориите на „Кордон Бльо“ — намесва се Натаниъл, облегнал се на вратата.
— Какво знаеш да готвиш? — Айрис изсушава ръцете си червена карирана кърпа. — Натаниъл каза, че не можеш. Предполагам, че не е разбрал. — Тя сгъва кърпата и ми се усмихва за пръв път. — Какво знаеш да правиш? Какво си готвила досега?
Наситеносините й очи ме карат да се чувствам нервна. Започвам да се чудя какво да измисля.
— Ами… мога… мога… ами… препечен хляб — отвръщам аз. — Правила съм препечен хляб.
— Препечен хляб ли? — Тя ми се струва уплашена. — Само препечен хляб ли?
— И бисквити — добавям бързо. — Маслени бисквити… полуфабрикат, от онези, които се приготвят в тостера…
— А какво можеш да готвиш? — Тя оставя кърпата и ме поглежда поглежда внимателно. — Ами… омлет? Нали можеш да правиш омлет?
Преглъщам.
— Не бих казала.
Айрис не може да повярва. Усещам как бузите ми пламват.
— В училище не съм учила „Управление на дома“ — обяснявам аз. — Не знам как се приготвя храна.
— Ами майка ти… тя не… или пък баба ти… — Тя млъква и клати глава. — Никой ли не те е научил?
Прехапвам устни. Айрис въздиша тежко и едва сега проумява какво я чака.
— Значи никога не си готвила? И какво си обещала да приготвиш на семейство Гайгър?
Господи!
— Триш искаше меню за една седмица напред. Затова й дадох… ами… дадох й… ето това. — Чувствам се безкрайно глупаво, когато вадя менюто на „Максимс“ от чантата си и го подавам на Айрис.
— Асамбле от задушено агнешко, дребен лук и картофи с коричка от козе сирене и гарнитура от пюре спанак и кардамон — чете тя и не може да скрие учудването си.
Чувам някакво сумтене и когато се обръщам, виждам Натаниъл безуспешно да се опитва да прикрие смеха си.
— Нямах нищо друго подръка! — възкликвам аз. — Какво можех да им кажа? Пържена риба с пържени картофи ли?
— Асамблето представлява най-обикновени печени картофи с цвекло. — Айрис продължава да разглежда менюто. — А юва тук е най-обикновена каша. Ще те науча как се прави. Лакираната пъстърва с бадеми е проста работа… — Тя прокарва пръста си все по-надолу, докато накрая вдига поглед с намръщено чело. — Ще ти покажа как се правят тези ястия, Саманта. Няма да е никак лесно. Ти никога преди не си готвила. — Тя поглежда Натаниъл. — Не съм сигурна…
Щом забелязвам изражението й, ме обхваща паника. Моля те, не казвай, че не можеш да се занимаваш с мен.
— Аз уча бързо. — Правя крачка напред. — Ще работя много усилено. Няма да се предам. Много искам да успея.
Поглеждам я с искрена молба и се опитвам да й внуша решителността си. Моля те. Имам нужда от помощта ти.
— Добре — казва най-сетне. Айрис. — Да започваме.
Тя посяга към шкафа, за да извади кантарче, а аз бръквам в чантата за бележник и химикалка. Айрис се обръща и ме вижда. Жената наистина е слисана.
— Това защо ти е? — Тя кимва към бележника.
— Ще си записвам — обяснявам аз. Отбелязвам датата и надрасквам: „Урок по готварство № 1“, подчертавам заглавието и вдигам поглед. Айрис клати глава.
— Саманта, няма да си водиш записки — казва тя. — Готвенето не се учи с писане. Трябва да вкусиш, да усетиш, да докоснеш, да помиришеш.
— Добре — кимам интелигентно аз.
Това трябва да го запомня. Бързо махам капачето на химикалката и надрасквам: „Готвенето = вкуси, помириши, докосни и т.н.“ Затварям химикалката и вдигам поглед. Айрис не може да повярва на очите си.
— Става въпрос да вкусиш — обяснява тя и измъква химикалката и бележника от ръцете ми. — Не да пишеш. Използвай сетивата си. Разчитай на инстинктите си.
Тя вдига капака на една тенджера, която кротко къкри на печката, и бръква вътре с лъжица.
— Опитай.
С удоволствие лапвам лъжицата.
— Сос — заявявам веднага. — Страшно е вкусен! — добавям нарочно аз. Айрис клати глава.
— Не ми казвай онова, което мислиш, че може да е. Кажи ми какво усети на вкус.
Гледам я и не разбирам. Това е някакъв подвеждащ въпрос.
— Има вкус на… сос.
Изражението й не се променя. Тя чака друг отговор.
— Ами… на месо? — опитвам се да налучкам аз.
— Какво друго?
Не мога да измисля нищо. Главата ми е празна. Че това е просто сос. Какво друго се слага в соса?
— Опитай отново. — Айрис е непреклонна. — Опитай отново.
Лицето ми пламва, докато се опитвам да открия думите. Все едно, че съм някое глуповато дете, което изостава във всяко отношение.
— Месо… вода… — Отчаяно се опитвам да измисля какво друго се слага в соса. — Брашно! — заявявам в момент на просветление.
— Не можеш да усетиш брашно. Вътре няма брашно. Саманта, според мен не можеш да познаеш вкуса. Кажи ми какво усещаш. — Айрис ми подава лъжицата за трети път. — Пробвай отново. Този път затвори очи.
Да затворя очи ли?
— Добре. — Лапвам и послушно затварям очи.
— Кажи ми сега какво усещаш. — Гласът на Айрис е до ухото ми. — Съсредоточи се над аромата. Нищо друго.
Със стиснати очи изключвам всичко друго и насочвам вниманието си към устата. Усещам топлата солена течност. Сол. Това е един от вкусовете. Има и някаква сладост… и… има и друг вкус, който усещам, докато преглъщам.
Все едно, че виждам цветове. Първо ярките, очевидни цветове, а след това по-меките, които за малко да пропусна…
— Солено е, има вкус на месо и… и някакви плодове. Напомня ми за череши.
Отварям очи и имам чувството, че не успявам да се ориентирам. Айрис ме наблюдава внимателно. Зад
