Въпреки това си тананикам, докато оправям леглото.
Животът ми се е променил, променям се и аз с него. Сякаш старата праволинейна Саманта се е превърнала в парцалена кукла. Хвърлила съм я във водата и тя започва да се разпада пред очите ми. На нейно място се появявам аз. Това ново „аз“ има много възможности.
Никога преди не ми се е случвало да преследвам мъж. Но до вчера никога не бях скубала пиле. След като можах да направя това, нищо не ми пречи да поканя един мъж да излезем, нали? Старата Саманта щеше да чака той да направи първата крачка. Не и новата Саманта. Гледала съм филми за ходенето по срещи по телевизията. Знам какви са правилата. Трябва да изглеждаш добре, да използваш подходящия език на тялото и да флиртуваш до насита.
Изправям се пред огледалото и за пръв път от пристигането оглеждам външния си вид напълно безпристрастно.
Веднага съжалявам. По-добре да си живея в невежество.
Първо, нима е възможно някой да изглежда добре в синя униформа? Посягам към колан, стягам го на талията и вдигам престилката така, че полата да се скъси няколко сантиметра. Нали така правехме в училище.
— Здрасти — казвам аз на отражението си и лекомислено отмятам коса. — Здрасти, Натаниъл. Здрасти, Нат.
Сега ми трябва очна линия — колкото повече, толкова по-добре, дори нескопосано сложена, и ще стана отново на четиринайсет във всяко отношение.
Посягам към тоалетната чантичка и цели десет минути ту слагам грим, ту го бърша, докато най-сетне постигам сравнително естествен ефект, който успешно подчертава каквото трябва. Може пък да се окаже, че съм пропиляла напразно тези десет минути. Нямам представа.
Сега да се заема с езика на тялото. Намръщвам чело и се опитвам да си спомня правилата от телевизията. Ако някой мъж привлича дадена жена, зениците й се разширяват. Освен това тя, без да мисли, се навежда напред, смее се на шегите му и открива китките и дланите си.
Навеждам се за опит към отражението си и показвам ръце.
Приличам на Христос.
Ще се опитам да се засмея като изкусна флиртаджийка.
— Ха-ха-ха! — пробвам аз. — Невероятно смешно!
Сега пък приличам на Христос в ролята на някой веселяк. Не съм сигурна дали това ще ми помогне.
Слизам долу, дръпвам завесите и оставям яркото утринно слънце да нахлуе, докато прибирам вестниците от изтривалката. Тъкмо оглеждам „Котсуолд пропърти магазин“, за да се ориентирам в цените на къщите, когато на вратата се звънва. Някакъв тип в униформа, стиснал папка, е застанал отпред, а на алеята е спрял камион.
— Доставка от „Кухнята на майстора“ — заявява той. — Къде да оставя кашоните?
— А, да — отвръщам неуверено аз. — В кухнята, ако обичате. Благодаря.
Това е професионалното оборудване. Май е за мен, за професионалната готвачка. Надявах се да се забави още някой и друг ден.
— Какъв е този камион, Саманта? — провиква се Триш и слиза по стълбите в халат и пухкави пантофи. — Цветя ли носят?
— Кухненското оборудване, което сте ми поръчали! — Успявам да се представя като невероятно ентусиазирана.
— Чудесно! Най-сетне! — Триш ми се усмихва доволно. — Сега ще можеш да ни впечатлиш с готварските си умения! Довечера ще похапнем печена лакирана риба със задушени зеленчуци, нали става?
— Ами… да! — възкликвам отчаяно аз. — Защо не. — Внимавайте!
И двете отскачаме, докато двамата носачи минават с огромни кашони. Следвам ги в кухнята и наблюдавам как куповете се увеличават. Какво толкова са поръчали семейство Гайгър?
— Купихме ти абсолютно всичко — казва Триш, сякаш е прочела мислите ми. — Хайде! Отваряй! Знам, че нямаш търпение!
Грабвам един нож и започвам да разрязвам първия кашон, докато Триш се опитва да отвори друг с острите си като бръснач нокти. Изпод уплътнителите вадя блестящо… нещо от неръждаема стомана. Какво, за бога, е това? Поглеждам етикета. Тава за саварини.
— Тава… за саварини! — възкликвам аз. — Чудесно. Точно каквото ми трябваше!
— Поръчали сме само осем — обяснява притеснена Триш. — Дали ще са достатъчни?
— Ами… — Поглеждам я безпомощно. — Би трябвало да са достатъчни.
— Сега тенджерите. — Триш е отворила кашон с лъскави алуминиеви тигани и ми подава един. В очите й гори нетърпение. — Казаха ни, че тези са най-качествените. Така ли е наистина? Кажи ми като опитна готвачка.
Поглеждам тигана. Нов и лъскав е. Не мога да кажа друго.
— Нека да погледна — обаждам се аз и се опитвам да се представя като компетентен човек.
Вдигам тенджерата, за да я преценя, оглеждам дъното, прокарвам пръст по ръба и почуквам по повърхността с нокът.
— Да, качеството е много добро — заявявам накрая аз. — Добър избор.
— Чудесно! — грейва Триш и се заравя в следващия кашон. — Погледни тук! — Тя вади безразборно стиропора и някаква джаджа с дървена дръжка. — Никога не съм виждала подобно нещо! Какво е това, Саманта?
Зяпвам нещото и не смея да кажа и дума. Прилича на кръстоска между сито, ренде и тел за разбиване на яйца. Поглеждам кутията, за да се измъква, само че етикетът е скъсан.
— Какво е това? — пита отново Триш.
Хайде! Нали съм опитна готвачка? Очевидно трябва да знам какво е това.
— Използва се за високо специализирана техника при готвенето — решавам най-сетне аз. — Високо специализирана.
— Какво се прави с това? — Триш го гледа недоумяващо. — Покажи ми! — Тя ми подава непознатата вещ.
— Ами… — Поемам я от нея. — Това е нещо като разбивачка… кръгови движения… за да не се натоварва китката… — замахвам няколко пъти във въздуха. — Нещо такова. Трудно ми е да ти покажа без… ами… трюфелите.
Трюфели ли казах? Това пък откъде дойде?
— Когато се случи да го използвам, ще ви покажа — бързам да обясня аз и го оставям на плота.
— На всяка цена. — Триш е очарована. — Как се казва?
— Знам го като… разбивачка на трюфели — отвръщам най-сетне аз. — Може да има и друго име. Да направя ли по едно кафе? — питам бързо аз. — Ще разопаковам по-късно.
Включвам чайника, посягам към кафеника и поглеждам навън. Натаниъл е отпред в градината.
Господи! Трябва да действам с повишено внимание. Та аз съм си паднала по него сто процента и не знам какво да правя.
Не мога да откъсна очи от този мъж. Слънчевите лъчи си играят с краищата на кестенявата му коса. Облечен е в някакви стари, протрити дънки. Докато го наблюдавам, той вдига някаква купчина, пренася я и я хвърля на нещо като торище.
Веднага си го представям как ме грабва на ръце по съвсем същия начин. Завърта ме без всякакво усилие в едрите си силни ръце. Ами да, не е възможно да тежа повече от чувал с картофи…
— Как мина уикендът ти, Саманта? — Гласът на Триш прекъсва мислите ми. — Почти не беше тук. Да не би да си ходила до града?
— Бях у Натаниъл — отвръщам аз, без да мисля.
— Натаниъл ли? — Триш ми се струва силно учудена. — Градинарят ли? Защо?
Веднага осъзнавам грешката си. Не мога да й обясня, че съм била при майка му, за да ми дава уроци по готварство. Зяпвам я глупаво и се опитвам да измисля някаква убедителна причина.
— Само за да кажа здрасти… — отвръщам най-сетне аз и усещам, че пелтеча. Да не говорим, че бузите ми пламтят.
