нея забелязвам Натаниъл, който също ме наблюдава. Щом го виждам, започвам да се притеснявам. Оказва се, че да вкусваш сос със затворени очи е едно от най-интимните преживявания. Не съм сигурна, че ми е приятно някой да ме наблюдава. Айрис, изглежда, разбра какво изпитвам.
— Натаниъл — разпореди се бързо тя. — Ще ни трябват продукти за тези ястия. — Тя написва дълъг списък и му го подава. — Тичай да ги купиш, миличък.
Когато той излиза, Айрис ме поглежда и по устните й заиграва усмивка.
— Този път беше по-добре.
— Не може да бъде, тя се усети — подхвърлям с надежда аз, а Айрис отмята назад глава и избухва в смях.
— Още си много далече от истината, миличка. Сложи си сега престилка. — Тя ми подава престилка на червено и бяло райе, аз си я връзвам и започвам да се притеснявам.
— Много ти благодаря, че се съгласи да ми помогнеш — казвам колебливо аз, докато тя вади лук и някакъв зеленчук, подобен на портокал, който не ми е познат. — Много съм ти задължена.
— Обичам предизвикателствата. Очите й блестят. — Отегчавам се. Натаниъл върши всичко, което ми е необходимо. Дори понякога повече, отколкото трябва.
— Въпреки това. Та ние с теб дори не се познавахме…
— Харесах те по онова, което чух. — Айрис дръпва дебела дървена дъска. — Натаниъл ми каза как си се забъркала в тази каша. За да се впуснеш в подобно нещо, трябва да имаш много сила.
— Трябваше да направя нещо. — Усмихвам й се мрачно.
— Освен това са ти предложили по-висока заплата. Браво! — Тя се усмихва и около очите й се събират ситни бръчици също като следи от комети. — Триш Гайгър е доста глуповата жена.
— Триш ми харесва — отвръщам аз, обзета от желание да я защитя.
— И на мен — кима Айрис. — Тя много помогна на Натаниъл. Сигурно си забелязала, че няма много мозък в главата. — Казва го толкова убедено, че ми се иска да се изкискам. Наблюдавам я как поставя огромен лъскав чайник на печката, след това се обръща и ме поглежда. Скръстила е ръце. — Значи си ги заблудила.
— Да — усмихвам се аз. — Нямат представа коя съм.
— А ти коя си?
Въпросът й ме сварва напълно неподготвена. Отварям уста, но глас така и не излиза.
— Наистина ли се казваш Саманта?
— Да! — отвръщам шокирана аз.
— Беше грубо от моя страна. — Айрис вдига ръка. — Помисли сама, обаче. Непознато момиче се появява в дълбоката провинция, никой не я е виждал досега и приема работа, която не може да върши… — Тя замълчава в опит да намери подходящите думи. — Натаниъл ми каза, че си приключила неприятна връзка.
— Да — мрънкам аз с наведена глава. Усещам умния, преценяващ поглед на Айрис.
— Не искаш да говориш за това, нали?
— Не искам. Не, наистина не искам.
Когато вдигам поглед, забелязвам разбиране в очите й.
— Няма проблем. — Тя грабва ножа. — Да започваме. Навивай ръкави, вържи си косата и си измий ръцете. Ще ти покажа как се реже лук.
Целия уикенд прекарваме в кухнята. Научавам се как да режа лук на ситно, на филийки. Научавам се как да режа подправките. След това се научавам как да овалвам месото в брашно и да го пусна в горещата мазнина. Научавам, че сладкишите се правят бързо, със студени ръце, на отворен прозорец. Научавам се как да бланширам зелен боб, преди да го задуша в масло.
Преди една седмица нямах представа какво означава „задушавам“.
Докато чакаме нещо да стане, двете с Айрис седим на задните стъпала и наблюдаваме как пилетата ровят из прашния двор, пием прясно сварено кафе, похапваме тиквеник и сандвичи със солено ронливо сирене и листа от маруля с домашно изпечен хляб.
— Хапвай с удоволствие — казва всеки път Айрис, когато ми подава нещо, а след това клати ужасено глава. — Не толкова бързо. Спокойно. Усети вкуса на храната!
В неделя следобед, с помощта на Айрис успявам да направя печено пиле с плънка от лук, градински чай, броколи, моркови с канела и печени картофи. Когато изваждам тавата от фурната, спирам за момент, за да усетя аромата на пилето. Никога не съм усещала по-приятен аромат на домашно приготвена храна. Пилето е златисто; хрупкавата кожа е поръсена с черен пипер, който смлях преди малко. Сокът на месото все още цвърчи.
— Време е за соса — провиква се Айрис от другата част на кухнята. — Извади пилето и го прехвърли в чиния… След това го покрий. Трябва да остане топло… Сега наклони тавата. Виждаш ли мазнината, събери я с лъжица.
Докато говори, довършва сладкиш със сливи. Поръсва го с масло и го слага във фурната, след това посяга за кърпа и забърсва плота. Наблюдавах я през целия ден как се движи с отмерени, сигурни движения в кухнята, опитва вкуса на всичко, знае какво я очаква и как да се справи. Няма и следа от паника. Всичко е внимателно преценено.
— Така. — Застава до мен и ме наблюдава, докато бъркам соса. — Продължавай… след малко ще се сгъсти…
Не мога да повярвам, че правя сос. Аз правя сос.
И както всичко останало тук, той се получава. Съставките послушно изпълняват ролите си. Миш-машът от пилешки бульон, месо и брашно се превръща в гладка ароматна течност.
— Браво! — хвали ме Айрис. — Сега го изсипи в топъл съд… извади бучиците… видя ли колко е лесно.
— Ти си вълшебница — заявявам направо аз. — Сигурно затова всичко тук се получава. Ти си вълшебница в кухнята.
— Вълшебница в кухнята! — Виждам я как потиска смеха си. — Това ми хареса. Ела сега. Пробвай. Време е да се насладиш на направеното. — Тя сваля престилката и протяга ръка, за да вземе моята. — Натаниъл, ти приключи ли с масата?
През целия уикенд Натаниъл влизаше и излизаше от кухнята и аз свикнах с присъствието му. Накрая така се увлякох в готвенето, че дори престанах да го забелязвам. Сега той слага масата, постила покривка, подрежда приборите с костени дръжки и меки карирани салфетки.
— Вино за готвачите? — предлага Айрис и вади бутилка от хладилника, за да я отвори. Сипва ми една чаша, след това ме кани на масата. — Сядай, Саманта. Свърши повече от достатъчно за един уикенд. Сигурно си напълно скапана.
— Добре съм! — отвръщам веднага аз. Щом се отпускам на най-близкия стол, разбирам, че цял ден не съм си почивала нито за миг. И ръцете, и гърбът ме болят от рязане, кълцане и бъркане. Сетивата ми бяха бомбардирани от какви ли не миризми, вкусове и нови усещания.
— Не заспивай! — предупреждава гласът на Айрис и ме връща в настоящето. — Това ти е наградата! Натаниъл, миличък, сложи печеното пиле на Саманта тук. Можеш да го нарежеш.
Отварям очи и виждам Натаниъл да пренася пилето. Щом го поглеждам отново — с хрупкава коричка, златно и сочно, усещам как в гърдите ми нахлува гордост. Това е първото печено пиле, което съм приготвила сама. Идва ми да го снимам.
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ти си го приготвила? — пита Натаниъл, без да вярва.
Какъв кеф! Много добре знае, че аз съм го направила. Не се въздържам и се усмихвам.
— Приготвих го набързо… — Свивам небрежно рамене. — Така сме ние, готвачите от „Кордон Бльо“.
Натаниъл нарязва пилето с опитна ръка и Айрис вади зеленчуците. След като сипва на всички, тя сяда и вдига чашата.
— За теб, Саманта. Справи се великолепно.
— Благодаря. — Усмихвам се и се каня да отпия, когато забелязвам, че те двамата не помръдват.
— И за Бен — добавя тихо Айрис.
— В неделите винаги споменаваме татко — обяснява Натаниъл.