Триш веднага разбира и започва да се пули.
— Разбирам — отвръща тя. — Колко сте ми сладки.
— Не! — отвръщам бързо аз. — Не че… честно…
— Не се притеснявай! — прекъсва ме тя. — Няма да кажа и думичка. Аз съм изключително дискретна. — Тя поставя пръст пред устните си. — Можеш да разчиташ на мен.
Преди да успея да кажа каквото и да е, тя грабва кафето и се измъква от кухнята. Сядам сред хаоса от кашони и стиропор и започвам да въртя в ръце разбивачката за трюфели.
Колко неловко се получи. Не че има значение. Дано да не се изпусне пред Натаниъл.
След това чак осъзнавам колко глупава съм била. Разбира се, че ще изтърси нещо неподходящо пред Натаниъл. Сигурно няма да се стърпи да му пусне някоя мухичка. А кой знае той какво ще си помисли. Ще стане страшно неудобно. Ще съсипе нсичко.
Трябва да измисля нещо и да му обясня. Трябва да му кажа, че Триш не ме е разбрала, че аз не си падам по него.
Нищо, че много си падам по него.
Насилвам се да изчакам, докато Триш и Еди приключат със закуската, която съм им направила, почиствам кухнята и разтребвам, след това избърсвам всичко с малко зехтин и няколко капки лимон и слагам рибните филета за довечера да се мариноват, точно както ми беше показала Айрис.
След това подръпвам униформата, за да стане по-къса, и излизам в градината, стиснала в ръка кошницата, която открих в килера. Ако Триш пита какво правя, ще й кажа, че ми трябват подправки за готвенето.
След като обиколих нерешително градината, открих Натаниъл в овощната градина зад старата стена, стъпил на стълба, да завързва въже около едно дърво. Докато се насочвам към него, ме обзема неестествена нервност. Устата ми пресъхва, краката ми омекват.
Господи, а аз си мислех, че ще бъда достатъчно смела. След като съм била адвокат цели седем години, трябваше да съм по-решителна. Опитвам се да не обръщам внимание на нервните тръпки, пристъпвам до стълбата, отмятам коса назад, усмихвам му се и се мъча да не присвивам очи заради слънцето.
— Здрасти!
— Здрасти — усмихва се Натаниъл. — Как върви?
— Супер! Много по-добре е. Все още няма катастрофа.
Следва мълчание. В този момент разбирам, че съм се зазяпала в ръцете му и следя всяко движение, докато затяга въжето.
— Трябваше ми малко… розмарин. — Свеждам поглед към кошницата. — Имаш ли?
— Разбира се. Ще ти отрежа. — Той скача от стълбата и двамата тръгваме по пътеката към градината с подправките.
Наоколо е съвсем тихо, далече сме от къщата, жужат единствено насекоми, а под краката ни скърца чакълът. Опитвам се измисля нещо приятно и неангажиращо, но главата ми е празна.
— Горещо е — сещам се накрая аз. Браво!
— А-ха — кима Натаниъл и се прехвърля през стената в градината с подправките. Опитвам се да прескоча, но се спъвам. Но дяволите.
— Добре ли си? — Натаниъл се обръща.
— Няма проблем! — усмихвам се лъчезарно, въпреки че кракът ми изгаря от болка. — Чудесни подправки! — Посочвам градината с искрено възхищение. Засадени са във формата на хексагон с малки пътечки между лехите. — Сам ли я направи? Великолепна е!
— Благодаря. Доволен съм от това, което се получи — усмихва се той. — И така. Розмарин.
Вади ножици от стар кожен калъф и започва да реже от тъмнозеления храст.
Сърцето ми започва да препуска. Трябва да кажа онова, което съм намислила.
— Много е… странно — започвам аз, доколкото е възможно ведро, и докосвам с пръсти ароматните листа на някакъв избуял храст. — Триш изглежда е останала с погрешно впечатление за нас. Изглежда е решила… Нали се сещаш?
— А-ха. — Той кима, без да ме поглежда.
— Което е много… смешно! — добавям аз през смях.
— М-хм. — Той отрязва още розмарин и ми го показва. — Това стига ли ти?
М-хм ли? Това ли само ще каже? Това ли е всичко?
— Отрежи ми още малко — моля го аз и той се обръща отново към храста. — Кажи, не е ли смешно? — питам отчаяно аз и се опитвам да му внуша да отговори според желанието ми.
— Разбира се. — Най-сетне той ме поглежда, а загорялото му лице е начумерено. — Сигурен съм, че поне известно време не би искала нова връзка. Не и след неприятностите, които си имала.
Поглеждам го глупаво. Какво, за бога…
А, да. Нали му бях казала, че съм имала връзка.
— Точно така — заявявам след кратко мълчание аз. — Така е.
По дяволите!
Защо ми трябваше да измислям тази връзка? Къде ми беше умът?
— Ето ти розмарина. — Натаниъл оставя ароматната китка в ръката ми. — Нещо друго?
— Ами… да! — отвръщам бързо аз. — Може ли и малко мента?
Не откъсвам очи от него, докато обикаля подправките, за да стигне до ментата, насадена в широки каменни корита.
— Всъщност… — Насилвам се да говоря непринудено. — Всъщност, връзката не беше чак толкова неприятна. Имам чувството, че вече я преодолях.
Натаниъл вдига поглед и заслонява очите си с длан, за да не му блести слънцето.
— За една седмица си преодоляла връзка, продължила седем години?
Казано по този начин, звучи доста неправдоподобно. Започвам да мисля бързо.
— Аз съм много решителен и издръжлив човек — заявявам накрая. — Също като… ластик съм.
— Ластик — повтаря думата той, а по изражението му не успявам да разбера какви мисли се въртят в главата му.
Ластик ли казах? Не може да бъде. Какво толкова, в ластика има известен сексапил.
Натаниъл ми подава китката мента. Поглежда ме така, сякаш се опитва да разбере какво мисля.
— Мама каза… — Той замълчава и забелязвам, че се чувства неловко.
— Какво? — питам смутено аз. Значи са ме обсъждали.
— Мама се чудеше дали не си била… дали не са те малтретирали. — Той извръща поглед. — Доста си напрегната и стресирана.
— Не съм напрегната и стресирана! — отвръщам веднага аз.
Може и да съм малко напрегната и стресирана.
— По принцип съм напрегната — обяснявам аз. — Не съм малтретирана, няма такова нещо. Просто… през всичкото време се чувствах… бях като в капан.
Думата ме изненадва.
Спомням си живота в „Картър Спинк“. На практика живеех в офиса, седмици наред нямах минута почивка. Носех купове работа вкъщи. Всеки час отговарях на имейли. Може би наистина съм била в капан.
— Сега вече съм добре. — Отмятам косата си назад. — Готова съм да продължа напред… да започна нова връзка… нещо по-неангажиращо… каквото и да е…
И флирт за една нощ ще свърши работа… Вдигам поглед към него и се питам дали зениците ми си разширени, а след това небрежно вдигам ръка към ухото, за да се види добре китката ми. Настъпва неловко мълчание, подчертано единствено от жужащите насекоми.
— Според мен не бива да се впускаш лекомислено в нова връзка — отбелязва Натаниъл. Отдръпва се, без да срещне погледа ми, и започва да оглежда листата на храста.
Гърбът му е стегнат. Усещам как кръвта нахлува в лицето ми. Той ме отряза много тактично. Просто не желае да има нищо общо с мен.
По дяволите. Ужасно. Застанала съм до него, униформата ми е къса, следвам всички указания за езика на тялото, само дето не му се хвърлих на врата… А той ми показва, че не се интересува.
