— Не се притеснявай, че си сготвила — добавя Еди и ме потупва приятелски по рамото. — Тази вечер си свободна.
Какво?
— Ама аз съм… сготвила съм! — бързо казвам аз. — Всичко е готово!
— Така ли? Нищо… — Триш махва незаинтересовано с ръка. — Изяж я ти.
Не. Не. Не могат да ми причинят подобно нещо.
— Ама аз съм сервирала! Лакирана риба… задушени зеленчуци…
— Къде ще отидем? — пита Триш, без да чуе нито една моя дума. — Защо не пробваме „Милхауз“?
Стоя като истукана, докато тя излиза от стаята, следвана от Еди. Вратата се затваря и аз оставам на площадката. Край с вечерята.
Когато двамата изфучават с поршето на Еди, аз влизам в трапезарията и започвам бавно да вдигам. Прибирам кристалните чаши, сгъвам салфетките и духвам свещите. След това се връщам в кухнята и поглеждам за момент чиниите, готови да бъдат поднесени. Сосът тихо къкри на котлона. Спирам поглед на лимоновите резенчета, приготвени за украса. Толкова бях горда с постижението си.
Както и да е. Не мога да направя абсолютно нищо.
Рибите също имат тъжен вид, но въпреки това си слагам една и си сипвам чаша вино. Сядам на масата, отрязвам си хапка и я повдигам към устата. След това оставям ножа, без дори да съм я опитала. Не съм гладна.
Пропиляла съм цял ден и защо? При тази мисъл ме обзема желание да отпусна глава в ръцете си и да не я вдигна никога повече.
Какво изобщо правя тук?
Какво, наистина? Къде ми е умът? Защо не си тръгна още сега и не се кача на първия влак за Лондон?
Докато стоя прегърбена над масата, чувам тихо почукване на вратата. Вдигам поглед и виждам Натаниъл, подпрян на вратата, стиснал раницата си. В следващия момент си спомням какво стана сутринта и ми става неудобно. Без дори да мисля, отблъсквам стола от масата и скръствам ръце.
— Здрасти — казвам аз и свивам леко рамене, сякаш искам да му кажа, че ако си въобразява, че се интересувам от него, много греши.
— Наминах да видя дали нямаш нужда от помощ. — Оглежда кухнята, чиниите и недокоснатата храна. — Какво става?
— Не вечеряха. Излязоха на ресторант.
Натаниъл ме гледа няколко секунди, след това затваря очи и поклаща глава.
— А ти цял ден си готвила.
— Храната си е тяхна. Къщата си е тяхна. Могат да правят каквото пожелаят. — Опитвам се да омаловажа нещата. Въпреки това разочарованието ми отказва да си отиде и сърцето ми продължава да тежи. Натаниъл оставя раницата, пристъпва към фурната и поглежда рибата.
— Изглежда добре.
— Прилича на превряла спечена риба — поправям го аз.
— Точно така я обичам. — Той се ухилва, но аз не съм в настроение да отвърна на усмивката му.
— Тогава хапни малко. — Посочвам чиниите. — Никой друг няма да вечеря.
— Добре тогава. Ще бъде жалко да я хвърлиш. — Той си сипва от всичко, отрупва чинията, след това налива чаша вино и се настанява срещу мен.
Отначало и двамата мълчим. Аз дори не го поглеждам.
— За теб. — Натаниъл вдига чашата. — Поздравявам те.
— Да, като че ли има защо.
— Говоря сериозно, Саманта. — Той ме изчаква търпеливо да вдигна очи от пода. — Независимо дали са вечеряли или не, това е постижение. Говоря сериозно. — Той извива устни. — Помниш ли последната вечеря, която приготви в тази кухня?
Усмихвам се, макар и с нежелание.
— За обречената агнешка плешка ли говориш?
— За граха. Никога няма да го забравя. — Лапва парче риба и поклаща учуден глава. — Много е вкусна, между другото.
Спомням си черните топчета, как се стрелках напред-назад сред хаоса, целувките в течно състояние, които се изливаха на пода… и въпреки всичко ме напушва смях. Колко много научих оттогава.
— Аз, разбира се, щях да се оправя онази вечер — обяснявам небрежно аз. — Ако ти не беше настоял да ми помогнеш. Всичко беше наред, докато ти не дойде да ми се пречкаш.
Натаниъл оставя вилицата и продължава да дъвче. Няколко секунди той просто ме гледа, а сините му очи блестят весело. Усещам издайническа топлина по бузите си, когато забелязвам, че съм отпуснала ръце на масата с дланите нагоре.
Освен това съм се привела напред. Какъв ужас. Сигурно зениците ми са станали по-големи от очите. Едва ли има по-ясен начин да му кажа, че го харесвам.
Бързо свивам ръце в скута, изправям се и си придавам строго изражение. Все още не ми е минало унижението от сутринта. Защо не използвам възможността да кажа нещо?
— Значи… — започвам аз в мига, в който Натаниъл също започва да говори.
— Кажи ти. — Дава ми знак с ръка и лапва ново парче риба. — Първо ти.
— Ами… — прочиствам гърлото си. — След разговора ни… тази сутрин. Исках само да ти кажа, че си напълно прав за връзките. Очевидно не съм готова за нищо ново. Дори не се интересувам. Ама никак.
Ето. Казах му го. Не съм сигурна дали бях достатъчно убедителна, но поне опазих достойнството си.
— А ти какво искаше да кажеш? — питам аз и наливам още вино в чашата му.
— Щях да те поканя да излезем — казва Натаниъл и аз за малко да излея виното на масата.
Какво?
Да не би тази работа с ръцете да се е получила?
— Не се притеснявай. — Той отпива. — Разбирам те напълно. Лоша работа. Трябва много бавно да оправя работата.
Много трябва да внимавам, за да не разбере той.
По дяволите, просто ще се проявя като капризна жена. Такива сме жените. Позволено ни е да бъдем капризни.
— Натаниъл… — Насилвам се да говоря спокойно. — С удоволствие ще изляза с теб.
— Чудесно. — Не ми се струва притеснен. — Какво ще кажеш за петък вечерта?
— Супер.
Усмихвам се щастливо и в същия момент усещам колко съм гладна. Придърпвам чинията с риба към себе си, стисвам ножа и вилицата и започвам да се храня.
14
Успявам да изкарам седмицата до петък без особени поражения. Поне семейство Гайгър не разбират за гафовете ми.
Във вторник се изложих със зеленчуковото ризото, но, слава богу, успях в последния момент да поръчам от фирмата с доставките. Има и една камизола в прасковен цвят, която изглежда е трябвало да изгладя на съвсем ниска температура. След това, докато се опитвах да обера праха с прахосмукачката, счупих вазата от „Дартингтън“. Май все още никой не е забелязал, че липсва. А новата ще ми я докарат утре.
Засега тази седмица ми струва само двеста лири, което е страхотно постижение в сравнение с миналата седмица. Много скоро може дори да изляза на печалба.
Закачвам влажното бельо на Еди в сушилнята и въртя очи настрани, за да не гледам, когато чувам, че Триш ме вика.
— Саманта? Къде си? — Май не е в най-добро разположение на духа и аз усещам как всичко в мен се свива. Коя ли нередност е открила? — Не мога да те оставя да ходиш напред-назад в този вид. — Триш се показва на вратата на сушилнята и клати глава.
— Моля? — зяпвам я недоумяващо.
