Унизителна работа. Трябва да се махна. Трябва да изчезна.
— Прав си — съгласявам се притеснено аз. — Прекалено рано е… за да мисля за подобно нещо. Може би идеята не е никак добра. Ще се постарая да си върша работата. Готвене и… така нататък. Трябва да продължа напред. Благодаря за подправките.
— Пак заповядай — отвръща Натаниъл.
— Да, добре. Доскоро.
Стискам китката, врътвам се, прекрачвам стената, този път без да се спъна, и се отправям по чакълестата пътека към къщата.
Сломена съм. Ето това е тя, новата Саманта.
За последен път търча след мъж. Няма да се случи повече. Стратегията, на която разчитах досега да си чакам търпеливо, да не ми обръщат внимание и да предпочетат друга, е милион пъти по-добра.
Както и да е. Пет пари не давам. А и така е най-добре. Наистина трябва да се заема с работата си. Щом се върна в къщата, ще отворя дъската за гладене, ще включа ютията, ще пусна радиото и ще си направа едно чудесно силно кафе. Това ще бъде най-важното за мен отсега нататък. Ще се съсредоточа над ежедневните си задължения. Няма да се оставя на някакво тъпо увлечение по градинаря. Плаща ми се, за да си върша работата и точно така ще направя.
Към десет вече бях изгладила десет ризи, бях готова с една пералня пране и бях минала с прахосмукачка хола. По обяд бях избърсала прахта и минала с прахосмукачка стаите на долния етаж, а огледалата блестяха, след като ги изчистих с оцет. Към пет бях приключила с нова пералня дрехи, зеленчуците бяха готови, дългият ориз бе сварен на пара, а плодовете — подредени за желираната торта. Всичко бе изпълнено според указанията на Айрис.
В седем вече бях изхвърлила прегорялото многолистно тесто, бях направила ново и бях готова с тортата, дори й сложих глазура от затоплен конфитюр от кайсии. Зеленчуците бяха задушени в олио и чесън, докато омекнат. Зеленият боб беше бланширан. След това пъхнах рибата в печката. Междувременно пийнах няколко глътки вермут, за да съм сигурна, че няма да хвана колит от притеснение, не че това помогна.
Лицето ми е аленочервено, а сърцето ми бие като за световно, докато шетам из кухнята, и ми се иска времето да спре поне за малко, за да успея… иначе съм добре. Дори съм вън възторг. Та аз наистина успях сама да приготвя вечеря… успях! Като изключим гъбеното фиаско. Добре че навреме го изсипах в боклука.
Подредила съм масата с най-хубавия порцеланов сервиз, който открих. Сложих и свещи в сребърните свещници, В хладилника се изстудява бутилка бяло вино, а чиниите са затоплени във фурната. Дори пуснах любимия на Триш Енрике Иглесиас. Това е първата ми вечеря.
Стомахът ме присвива приятно, приглаждам престилката, отварям вратата на кухнята и се провиквам:
— Госпожо Гайгър? Господин Гайгър?
Трябва ми един гонг.
— Госпожо Гайгър? — провиквам се отново аз.
Отговор няма. По това време би трябвало да чакат вечерята. Връщам се в кухнята, вадя чаша и вилица и започвам да звъня.
Нищо не се получава. Ама къде се покриха тези хора?
Надничам във всички стаи на долния етаж, но се оказват празни. Неуверено се качвам по стълбите.
Да ни бе да пробват „Радостта от секса?“ Дали не трябва да ги оставя?
— Ъъъ… госпожо Гайгър? — провиквам се аз, този път по-тихо. — Вечерята е готова.
В другия край на коридора се чуват гласови и аз правя още няколко крачки.
— Госпожо Гайгър?
Неочаквано една врата се отваря рязко.
— За какво са парите? — Писва оглушително Триш. — Кажи ми!
— Не е нужно да ти казвам за какво са парите! — отвръща с крясък Еди. — Никога не е било нужно да ти го обяснявам.
— Ти нищо не разбираш!
— Как да не разбирам? — Имам чувството, че Еди ще получи удар. — Не ми казвай, че не разбирам.
Ясно. Очевидно не става въпрос за „Радостта от секса“. Отстъпвам тихо назад, но се оказва късно.
— Ами Португалия? — продължава да пищи Триш. — Спомняш ли си? — Тя изфучава от стаята като розово торнадо и се закована на място, когато ме вижда.
— Ами… вечерята е готова — мрънкам аз, забола поглед в килима. — Госпожо.
— Ако споменеш проклетата Португалия още един проклет път… — Еди изтрополява от стаята.
— Еди! — Прекъсва го подивялата Триш и кимва към мен. — Pas devant.5
— Какво? — мръщи се Еди.
— Pas devant! Les… Les… — Тя замахва с ръка, сякаш се опитва да призове липсващата дума.
— Domestiques6 — услужливо й подсказвам аз.
— Това е и моята стая! — заявява побеснял Еди, ала вратата вече е хлопната.
— Ъъъ… направила съм вечеря… — осмелявам се да обявя отново аз, само че Еди забързва към стълбите, без да ми обръща внимание.
Обзема ме истински ужас. Ако не седнат да изядат рибата скоро, тя ще се сгърчи и на нищо няма да прилича.
— Госпожо Гайгър? — Почуквам на вратата. — Притеснявам се, че вечерята ще бъде съсипана…
— И какво от това? — долита приглушеният й глас. — Не съм в настроение да ям.
Впивам поглед във вратата и не мога да повярвам. Прекарах целия скапан ден да им приготвям вечеря. Сега всичко е готово. Свещите са запалени, чиниите са във фурната. Не е възможно да откажат да вечерят.
— Трябва да се храните! — провиквам се аз и Еди спира по средата на стълбите. Вратата на спалнята се отваря и Триш ме поглежда изумена.
— Какво?
Добре. Сега трябва много да внимаваш.
— Всички трябва да се хранят — опитвам се да импровизирам аз. — Това е необходимо. Защо не обсъдите мненията си, докато вечеряте? Или поне за известно време забравете за тях! Пийнете по чаша вино, отпуснете се и не споменавайте… Португалия.
Щом казвам думата, усещам, че обстановката се нажежава.
— Да не би аз да съм я споменал — изръмжава Еди. — Мислех, че сме приключили с този случай.
— Споменах я само защото прекаляваше и все настояваше… — Гласът на Триш става по-пронизителен и тя бързо избърсва сълза от окото си. — Ти как мислиш, че се чувствам като… жена за показ?
Жена за показ ли? Не бива да се смея.
— Триш. — За мое изумление Еди бързо се връща по стълбите, колкото е възможно с напъпилото шкембе. — Никога повече не го казвай. — Той стиска раменете й и я поглежда в очите. — Винаги сме били равностойни партньори. Знаеш, че е така. Сиденам.
Първо Португалия, сега и Сиденам. Някой ден ще трябва да седна с Триш и бутилка вино и да я накарам да ми разкаже живота си.
— Знам — прошепва Триш.
Вдига поглед към Еди, сякаш те са единствените на този свят, и аз усещам как ме бодва болка. Тези двамата наистина са влюбени. Кавгата е забравена, докато се гледат в очите. Все едно, че гледам химическа реакция в действие.
— Да вървим да похапнем — предлага най-сетне Еди. — Саманта беше права. Ще похапнем заедно. Ще седнем и ще поговорим.
Той ме поглежда и аз се усмихвам от облекчение. Добре че стана така. Рибата все още има представителен вид… Остава ми само да пресипя соса в сосиерата…
— Добре, да вървим — подсмърча Триш. — Саманта, тази вечер ще вечеряме навън.
Усмивката замръзва на лицето ми. Какво?
