Щом заговаря, веднага ми става ясно. Не го познавам, но имам представа какво представляват хората като него. Работила съм с такива седем години. Инстинктивно знам, че на него не му пука дали Еди разбира или не.
— Да! — смее се весело Еди. — Знам, че си прав. — Той наднича неуверено в договора и го оставя.
— И ние сме не по-малко загрижени за гаранциите — обяснява с усмивка мъжът с винената вратовръзка.
— С всички ни е така, когато става въпрос за пари — обажда се първият.
Виж ти! Какво става тук?
Когато се премествам до следващия, за да му сипя кафе, виждам ясно договора и очите ми пробягват бързо по написаното. Това е партньорство в някакъв строеж. И двете страни влагат пари… строеж на квартал… дотук всичко е наред…
След това виждам нещо, което ме кара на настръхна от ужас. Написано е доста прикрито, една почти незабележима клауза на дъното на страницата. Този един ред задължава Еди да покрие всички неустойки. Без възвръщаемост, очевидно.
Ако нещо се обърка… Еди ще плаща до дупка! Той наясно ли е?
Не може да бъде. Желанието ми да грабна договора и да го накъсам на парчета е ужасно силно. Ако бяхме в „Картър Спинк“, тези типове нямаше да просъществуват и пет минути. Не само че договорът им нямаше да мине, но щях да препоръчам на клиента си да…
— Саманта? — Дръпвам се стреснато и забелязвам, че Еди ми се мръщи и сочи чинията с бисквитите.
Не съм в „Картър Спинк“. В момента съм облечена в униформа на прислужница и работата ми е да сервирам кафе.
— Шоколадова бисквита? — Незнайно как успявам да заговоря любезно и подавам чинийката на мъжа с черната коса. — Ако предпочитате кифла.
Той грабва първото, което му попада, без дори да ме погледне, а аз приближавам до Еди и мисля бързо. Трябва да намеря начин да го предупредя.
— И така. Стига приказки. Приключението започва. — Винената вратовръзка развива капачето на елегантната си писалка. — Първо ти. — Подава я на Еди.
Той ще подпише! Сега ли?
Не, не може. Не мога да го оставя да подпише този договор.
— Не бързай — обажда се мъжът и съвършените му зъби лъсват. — Ако предпочиташ първо го прочети…
Обзема ме ярост към тези типове, които се разкарват с лъскави коли, слагат си винени вратовръзки и говорят със спокойна компетентност. Няма да им позволя да измамят шефа ми. Не мога да ги оставя. Когато писалката на Еди докосва страницата, аз се привеждам.
— Господин Гайгър — започвам настоятелно аз. — Мога ли да говоря с вас за момент. Насаме.
Еди вдига раздразнено поглед.
— Саманта — започва иронично той. — В момента се опитваме да работим. За мен е много важно! — Оглежда седналите на масата и тримата мъже се разхилват като някакви изроди.
— Много е важно — казвам аз. — Няма да ви отнема много време.
— Саманта…
— Моля ви, господин Гайгър. Трябва да говоря с вас.
Накрая Еди въздиша отчаяно и оставя писалката.
— Добре. — Става и ме повежда навън, а след това пита: — Какво има?
Гледам го като глупачка. След като го изкарах от трапезарията, нямам представа как да повдигна въпроса. Какво да му кажа?
Господин Гайгър, препоръчвам ви да помислите над клауза 14.
Господин Гайгър, рискувате да загубите много пари.
Не мога да го направя. Не мога да му кажа нищо. Кой ще послуша икономката, ако тя тръгне да дава юридически съвети?
Ръката му е на бравата. Това е последният ми шанс.
— Вие със захар ли пиете кафето? — питам аз.
— Какво? — Еди ме зяпва.
— Не можах да си спомня — мрънкам аз. — Не исках да привличам вниманието на останалите към факта, че консумирате прекалено много захар.
— Да, с една бучка — заявява сърдито Еди. — Това ли е всичко?
— Ами… да, но има и още нещо. Доколкото разбирам, ще подписвате някакви документи.
— Точно така. — Той се намръщва. — Това е лично.
— Разбира се! — преглъщам с усилие. — Просто се чудех дали имате адвокат. Просто… ъъъ… мина ми през ума. Спомням си, че ме предупредихте много да внимавам, когато подписвам документи.
Поглеждам го в очите и ми се иска да му предам предупреждението по телепатичен път. Потърси адвокат, задръстен глупако.
Еди избухва във весел смях.
— Много мило от твоя страна, Саманта. Няма защо да се притесняваш. Не съм глупак. — Той отваря вратата и се връща при останалите. — Докъде бяхме стигнали, господа?
Наблюдавам с ужас как грабва отново химикалката. Не мога да го спра. Ще му смъкнат кожата на този глупак. Не и ако мога да помогна.
— Кафето ви, господин Гайгър… — започвам аз и влизам в стаята с бърза крачка. Грабвам кафеника и започвам да наливам, а след това уж случайно, но съвсем нарочно го изпускам на масата.
— Ааа!
— Господи!
Настава страхотен хаос, когато кафето се разлива на кафява локвичка по цялата маса, а документите започват да попиват, докато то се стича по пода.
— Договорите! — крясва вбесен онзи с винената вратовръзка. — Несръчна глупачка!
— Много съжалявам — започвам аз с най-объркания си глас. — Наистина много съжалявам. Кафеникът просто ми се… изплъзна. — Започвам да попивам кафето така, че да се доразлее и по чистите документи.
— Имаме ли копия? — пита един от мъжете и аз застивам.
— Всичко беше на проклетата маса — отвръща отчаян тъмнокосият. — Ще трябва да пуснем нови копия.
— Знаете ли, след като ще пускате нови копия… защо не ми дадете един допълнителен? — Еди прочиства гърлото си. — Май е най-добре първо да го дам на адвоката да го погледне. За всеки случай.
Мъжете започват да се споглеждат. Усещам как и тримата настръхват.
— Разбира се — съгласява се типът с винената вратовръзка след малко. — Няма проблем.
Ура! Нещо ми подсказва, че тази сделка няма да се осеществи.
— Сакото ви, господине — казвам аз с усмивка. — Още веднъж много се извинявам.
Най-хубавото на адвокатската работа е, че се научаваш да лъжеш.
Освен това се научаваш да търпиш, когато шефът ти крещи. Което е чудесно, защото щом Триш разбира какво съм направила, ме затваря в кухнята и двайсет минути трябва да търпя конското й.
— Господин Гайгър щеше да сключи много важна сделка! — Тя дърпа ожесточено от цигарата, а прясно боядисаната й коса подскача истерично по раменете. — Тази среща беше особено важна.
— Много съжалявам, госпожо — отвръщам аз и свеждам очи.
— Знам, че не разбираш от тези неща, Саманта. — Тя ме пронизва с поглед. — Само че тук става въпрос за много пари! Толкова много, че дори не можеш да си представиш.
Спокойно. Не се обаждай.
— Много пари — повтаря Триш, очевидно за да ме впечатли. Виждам, че няма търпение да ми каже още нещо. Разбирам, че се опитва да се изфука, но се колебае дали все пак да не бъде дискретна.
