— Става въпрос за седемцифрена сума — казва най-сетне тя.
— Леле… боже. — Полагам огромно старание да й покажа, че съм силно впечатлена.
— Бяхме много добри с теб, Саманта. Положихме огромни усилия. — В гласът й се прокрадва възмущение. — Очакваме и ти да положиш известни усилия.
— Много съжалявам — повтарям аз поне за милионен път. Триш ме поглежда недоволно.
— Довечера очаквам да си по-внимателна.
— Довечера ли? — питам учудено аз.
— На вечеря. — Триш извива вежди до небето.
— Ама… нали довечера съм свободна — напомням й уплашено аз. — Вие казахте, че няма проблем, че мога да ви приготвя студена вечеря…
Триш съвсем е забравила за разговора.
— А, да — започва разпенена тя. — Това беше, преди да залееш гостите ни с кафе. Беше, преди да пропилееш цялата сутрин, за да си гласиш косата.
Какво? Това е толкова нечестно, че онемявам.
— Честна дума, Саманта, очаквах нещо повече от теб. Довечера ще останеш за наказание тук и ще сервираш вечеря. — Тя ме поглежда строго, грабва си списанието и излиза от кухнята.
Зяпвам след нея и познатата тежест се стоварва на плещите ми. Случвало се е толкова много пъти, че съм свикнала. Налага се да се обадя на Натаниъл и да отложа срещата. Поредната отложена среща…
И в този момент осъзнавам друго. Вече не работя в „Картър Спинк“. Не съм длъжна да се съобразявам.
Изфучавам от кухнята и откривам Триш в хола.
— Госпожо Гайгър — започвам настойчиво аз. — Много съжалявам за кафето. Ще положа всички усилия да се представя по-добре. Само че тази вечер ми се налага да изляза. Вече имам уговорка… и смятам да я спазя. Ще изляза в седем, както се разбрахме.
Сърцето ми заплашва да се пръсне. Никога досега не съм отстоявала нещо. Ако си бях позволила да говоря по този начин в „Картър Спинк“, досега да са ме изхвърлили.
В първия момент ми се струва, че Триш ще избухне. След това, за мое изумление, тя започва да цъка подразнена с език и обръща една страница.
— Ами добре. Щом е толкова важно…
— Да — преглъщам аз. — За мен е важно. Личният ми живот е важен.
В момента, в който изричам тези думи, усещам тръпка. Иска ми се да кажа още нещо на Триш. Нещо за важните неща в този живот, нещо за хармонията…
Само че Триш вече се е зачела в някаква диета с червено вино и как действа. Не съм сигурна, че има смисъл да й говоря.
15
Към седем вечерта настроението на Триш е претърпяло необясним обрат. Може би не чак толкова необясним. Когато слизам в антрето, я заварвам да се мотае из хола с коктейлна чаша в ръка, кръвясали очи и доста поруменяла.
— Казвай веднага! — нарежда благосклонно тя. — Значи ще излизаш с Натаниъл.
— Точно така. — Поглеждам се в огледалото. Облечена съм доста небрежно. Дънки, съвсем обикновена блуза и сандали. Имам си и нова прическа. Тръсвам коса.
— Той е много привлекателен младеж. — Тя ме поглежда любопитно над чашата. — Доста е мускулест.
— Ами… да. Май да.
— Така ли ще излезеш? — Тя оглежда дрехите ми. — Не е много шик. Чакай, ще ти дам нещо назаем.
— Нищо, че не е шик… — започвам да се колебая, но Триш вече е хукнала нагоре по стълбите. След малко се връща, стискала кутия за бижута.
— Готово. Трябва ти малко блясък. — Тя вади диамантена фиба във формата на водно конче. — Купих си я от Монте Карло!
— Ъъъ… прелестна е! — казвам аз и я поглеждам ужасена. Преди да успея да я спра, тя отмята косата ми на една страна и я забожда. Поглежда ме преценяващо.
— Не става… Трябва ти нещо по-голямо. Ето. — Вади огромен бръмбар, обсипан със скъпоценни камъни, и ми го бодва в косата. — Така. Виждаш ли как смарагдите подчертават очите ти?
Поглеждам се онемяла. Не мога да изляза с лъскав бръмбар на главата.
— Сега вече имаш вид! — Ето че започна да усуква лъскава верига на кръста ми. — Чакай само да сложа висулките…
Висулки ли?
— Госпожо Гайгър… — започвам аз, тъкмо когато Еди се показва от кабинета.
— Дадоха ми цената за банята — обръща се той към Триш.
— Това лъскаво слонче е великолепно, нали? — казва Триш и го закачва на колана. — Ами жабката!
— Моля ви — започвам нещастно аз. — Не съм сигурна, че ми трябват слонове…
— Седем хиляди — прекъсва ме Еди. — Доста добра цена, нали? Плюс ДДС.
— И колко е с ДДС? — пита Триш, докато рови в кутията. — Къде отиде маймунката?
Чувствам се като коледна елха. Тя закачва нови и нови дрънкулки по колана, а пък бръмбарът… А Натаниъл ще пристигне всеки момент… и ще ме види…
— Не знам! — отвръща Еди нетърпеливо. — Колко е седемнайсет и половина процента от седем хиляди?
— Хиляда двеста двайсет и пет — отвръщам разсеяно аз. Настъпва шокирано мълчание.
По дяволите! Как можах да допусна такава грешка? Вдигам поглед и виждам, че и Триш, и Еди са ме зяпнали.
— Или нещо… такова. — Разсмивам се гузно. — Просто предположих. Има ли още… висулки?
Те двамата май не ме забелязват. Еди е забол поглед в листа. Бавно вдига глава и мърда беззвучно устни.
— Тя е права — казва той след малко, а гласът му е дрезгав. — Тя е абсолютно права. Точно толкова е. — Посочва листа. — Ето го, тук е написано!
— Тя е права? — възкликва Триш. — Ама как…
— Нали сама видя! — изревава Еди. — Тя пресметна наум! — И двамата се врътват към мен и ме зяпват отново.
— Тя да не би да е аутистка? — Триш не може да дойде на себе си.
За бога! Вината е изцяло на „Рейнман“7.
— Не съм аутистка! — отвръщам аз. — Аз просто… Оправям се добре с цифрите… не е кой знае какво…
За мое огромно облекчение на вратата се звънва и аз отивам да отворя. Натаниъл е застанал на прага, малко по-елегантен от обикновено, в бежови дънки и зелена риза.
— Здрасти — започвам забързано аз. — Да вървим.
— Чакай! — Еди ми препречва пътя. — Млада госпожице, ти може да си значително по-умна, отколкото предполагаш.
О, не.
— Какво става тук? — пита Натаниъл.
— Тя е математически гений! — заявява развълнувано Триш. — Ние я открихме! Не е ли невероятно!
Поглеждам нещастно Натаниъл, сякаш за да му подскажа, че тя говори глупости.
— Какво си завършила, Саманта? — пита Еди. — Като изключим готварската школа.
Господи! Какво казах на интервюто? Наистина не помня.
— Ами… учила съм тук-там. — Разпервам ръце. — Нали знаете как е…
