— Това са те, днешните училища. — Триш дръпва от цигарата. — Тони Блеър трябва да бъде разстрелян.
— Саманта — започва тържествено Еди. — Аз ще се заема с образованието ти. Ако си готова да се трудиш здраво… сигурен съм, че ще получиш добра квалификация.
Боже! Става още по-зле.
— Не ми е необходима квалификация, господине — мрънкам аз и забивам поглед в пода. — И така ми е добре. Въпреки това ви благодаря…
— Не приемам „не“ за отговор! — настоява Еди.
— Цели се по-високо, Саманта! — заявява разпалено Триш и ме сграбчва за ръката. — Трябва да си дадеш шанс в този живот! Устреми се към звездите!
Поглеждам я и усещам, че съм истински трогната. Те двамата просто се опитват да направят най- доброто за мен.
— Ъъъ… ами… може би. — Тайно се отървавам от животните, накичени по мен, и ги пъхвам в кутийката за бижута. След това поглеждам Натаниъл, който чака търпеливо на стълбите. — Ще тръгваме ли?
— Каква беше цялата тази работа? — пита Натаниъл, докато вървим по улицата. Въздухът е свеж, топъл, новата ми коса се стеле като коприна на всяка крачка, а лакът на краката ми — розов като на Триш, пролъсква. — Наистина ли си математически гений?
— Не. — Не се въздържам и избухвам в смях. — Не съм, разбира се.
— Разкажи ми за себе си, тогава.
— Не ти трябва… да знаеш. — Усмихвам се незаинтересувано. — Отегчителна работа.
— Изобщо не вярвам на тези приказки. — Той говори привидно небрежно, ала не престава да настоява. — Работила ли си нещо, преди да дойдеш тук?
Правя няколко крачки, без да отговоря, забола очи в земята, и се опитвам да измисля какво да кажа. Усещам погледа на Натаниъл, но извивам смутено глава настрани.
— Не искаш да говориш по този въпрос — сеща се накрая той.
— Просто… трудно ми е.
Натаниъл въздъхва дълбоко.
— Толкова ли неприятно е било?
Господи, той продължава да си мисли, че съм била тормозена.
— Не! Нищо такова! — Прокарвам пръсти през косата си. — Дълга история…
Натаниъл свива рамене.
— Цялата вечер е наша.
Срещам спокойния му поглед и усещам как нещо подръпва гърдите ми, все едно, че съм риба, закачила се на нечия въдица. Иска ми се да му кажа. Иска ми се да сваля този товар от плещите си. Иска ми се да му кажа коя съм, какво се е случило, колко трудно ми е било. Ако мога да се доверя на някого, то това е на него. Сигурна съм, че няма да каже на никого. Ще ме разбере. Ще опази тайната ми.
— И така. — Той спира по средата на улицата, пъхнал пръсти в джобовете. — Ще ми кажеш ли коя си?
— Може би — решавам най-сетне аз и се усмихвам. Натаниъл също се усмихва и очите му се присвиват весело.
— Само че няма да е точно сега. — Оглеждам селската улица, обляна в златно сияние. — Вечерта е твърде приятна, за да я разваля с разказа си за провал и съжаления. Ще ти кажа по-късно.
Продължаваме да вървим, подминаваме стара каменна стена, прикрита от цъфнали рози. Щом вдъхвам наситения аромат, ме обзема лекота, почти еуфория. По улицата струи мека нечерна светлина, а последните лъчи топлят раменете ми.
— Хубава прическа — подхвърля той.
— О, благодаря — усмихвам се небрежно аз. — Не е нищо особено. — Отмятам доволно коса.
Минаваме по моста и спираме да погледаме реката. Патици се гмуркат, за да клъвнат нещо, а слънчевите лъчи оставят кехлибарени резки по водата. Двойка туристи се снимат и аз усещам как ме бодва гордост. Идва ми да им кажа, че не съм на гости в това красиво място. Аз живея тук.
— Къде отиваме? — питам аз, когато поемаме отново.
— В кръчмата — отвръща той. — Нали нямаш нищо против?
— Супер!
Когато приближаваме „Звънчето“, виждам отпред малка група. Някои са застанали край вратата, други са поседнали на дървените пейки.
— Какво правят? — питам учудено аз.
— Чакат — отвръща той. — Собственикът закъснява.
— Ясно — отвръщам аз. Оглеждам се, но се оказва, че всички пейки са заети. — Няма значение. Можем да седнем тук.
Настанявам се на стар варел, само че Натаниъл вече се е насочил към кръчмата.
И… странна работа. Всички отстъпват, за да го пуснат да мине. Наблюдавам учудена как бърка в джоба си, вади връзка ключове и се оглежда за мен.
— Хайде. — Ухилва се доволно. — Време е да отворя.
Натаниъл е собственик на пъба?
— Кръчмата е твоя? — питам го аз, когато мелето след отварянето е утихнало.
Цели петнайсет минути не можах да се начудя, докато той наливаше бира, бъбреше с клиентите, даваше нареждания на персонала и караше всички да се усмихват. След като поутихна, дойде при мен. Бях се настанила на един от високите столове край бара с чаша вино в ръка.
— Три пъба — поправя ме той. — Не съм единственият собственик. Това е семеен бизнес. „Звънчето“, „Лебеда“ в Бингли и „Двете лисици“.
— И-ха. Има… много хора! — Оглеждам кръчмата. Няма свободни места. Хората започват да излизат навън в градината или отпред. Шумът е невероятен. — Как успяваш да се занимаваш и с това и да работиш като градинар?
— А, не винаги е така. — Той вдига ръце. — Не сервирам много често. Персоналът е страхотен. Реших, че тази вечер ще бъде забавно.
— Значи не си само градинар.
— Аз съм градинар. — Поглежда ме и оправя една от подложките под халба бира. — Това ми е… работата.
В гласа му се прокрадва същата нотка както преди. Имам чувството, че съм настъпила болното му място. Погледът ми попада на снимката на мъж на средна възраст, закачена на стената. Има квадратна челюст като Натаниъл, сини очи и същите бръчици около тях.
— Това баща ти ли е? — питам предпазливо аз. — Изглежда чудесно.
— Той беше душата и сърцето на това място. — Очите му омекват. — Всички до един го обичаха. — Отпива дълга глътка бира и оставя чашата на бара. — Слушай. Не е нужно да оставаме тук. Ако предпочиташ, можем да отидем другаде, на по-хубаво място…
Оглеждам препълнената кръчма. Над разговорите и смеховете се носи музика. Група редовни посетители се срещат край бара и си разменят весели закачки. Двама възрастни американски туристи в тениски, очевидно купени от Стратфорд, слушат внимателно обясненията на червенокосия барман за местните видове бира. В другия край на заведението е започнала игра на дартс. Не мога да си спомня кога за последен път съм попадала в такава приятна, непринудена атмосфера.
— Нека да останем. Мога ли да помогна? — Смъквам се от стола и се пъхвам зад бара.
— Наливала ли си някога бира? — Натаниъл ме наблюдава развеселен.
— Не съм — отвръщам аз, грабвам една чаша и я поставям под чучура. — Мога да се науча.
— Добре. — Натаниъл също идва при мен. — Навеждаш чашата ето така… след това дърпаш ръчката.
Дърпам и избликва пяна.
— По дяволите!
— Бавно… — Той ме обгръща и направлява ръцете ми. — Така е по-добре…
Че то било много приятно. Той ми казва нещо, но не чувам и дума. В момента съм неземно щастлива,
